-        Добро утро, шампионе!

-        Болен съм.

-        Виждам. От студеното е. И от простуда, и от глад. Трябва да затоплим

малко и да си издухаш носа.

        Очите му блестят от температура, лицето му се е смалило, грам силички

няма.

-        Ти ли си повръщал  в банята?

-        Много лошо ми беше. Много.

-        Знаеш ли, че днес английската кралица Елизабет II освещава

„Куин Мери – 2”. Представяш ли си да сме там! Представяш ли си.

-        Какво е това? – той винаги така пита... уж, че не знае.

-        Най-големият, най-модерният, най-луксозният, най-бързият, най-красивият лайнер в света. Кораб. Кораб за хора. Океан. И супер лукс. Страхотно

преживяване. Най! Най! Английска работа.

Той силно си духа носа в едно дълго парче тоалетна хартия. Поема си въздух под звуците на Одата на радостта.

-        Добро утро, Британия!

-        Имам нужда единствено от един парацетамол.

-        Мразя да си болен. – той протяга ръка към хапчето. Ръцете му са изтънели

и болезнено красиви. Кожата е бледа, отпуснати, някак издължени, вените се

открояват. Прибира си ръцете , отпуска се и притваря очи. Гори.

 На мен ми харесват пламналите устни. Полуотворени са... някак сочни.

Навеждам се полека.

Океански бриз докосва двете ми страни. Цялото лице, лицето и косата. „Куин

Мери – 2” пори водите, а аз не знам защо си спомням за принцеса Даяна.

             Съжалявам... искрено съжалявам, лейди Ди.

                                                                                           Съжалявам...

                                                                                                 Стефка Галева

                                                                                                 Гр. Сандански