"Когато човек рисува красиви неща, когато използва много цветове, просто това, което му тежи, това, което се е вързало вътре в него, започва полека-лека да се освобождава."/ Екатерина Малчева
Реката лазеше бавно. Надводните части на речните растения пъстрееха. Камъчетата покрай брега напомняха боички, заради синьото на ромолничетата и мекошарчетата, жълто-оранжевото на кротичетата и червеното на огнивчетата. Природата повяваше с пъстро хартиено ветрило, по което полазваха живеничета и пъстричета. Телата им - живачни стъкленици, избухваха при всеки заплашителен шум. Страхът ги оцветяваше в сиво. Предсмъртно. А водните кончета умират с чувството на тревожност, същото, от което човек се изгърбва през живота си.
Четката играеше нервно по платното. Хаотичното движение следваха някаква своя система и логичност. Разнищените щрихи завършваха с каденци. Имаха своя мелодичност и форма. Но всичко зависи от формата на лудостта, ако тя може да бъде овеществена някак. То тя би приличала на око на во ...