Око на водно конче
"Когато човек рисува красиви неща, когато използва много цветове, просто това, което му тежи, това, което се е вързало вътре в него, започва полека-лека да се освобождава."/ Екатерина Малчева
Реката лазеше бавно. Надводните части на речните растения пъстрееха. Камъчетата покрай брега напомняха боички, заради синьото на ромолничетата и мекошарчетата, жълто-оранжевото на кротичетата и червеното на огнивчетата. Природата повяваше с пъстро хартиено ветрило, по което полазваха живеничета и пъстричета. Телата им - живачни стъкленици, избухваха при всеки заплашителен шум. Страхът ги оцветяваше в сиво. Предсмъртно. А водните кончета умират с чувството на тревожност, същото, от което човек се изгърбва през живота си.
Четката играеше нервно по платното. Хаотичното движение следваха някаква своя система и логичност. Разнищените щрихи завършваха с каденци. Имаха своя мелодичност и форма. Но всичко зависи от формата на лудостта, ако тя може да бъде овеществена някак. То тя би приличала на око на водно конче, рецепторите на което заемат голяма част от главата. Каска за безболезнено живеене. Душата портретува семпли водни кончета, диагонално разпнати на крилете си. Репродукции на писъка.
Наричаха я Багра, заради меката червена коса. Изоставено и насилвано дете. Момиче без възраст, и не защото си нямаше рождена дата, а защото лудостта не ползва часовници. Всичко се мери в писъци... И незавършени идеи. Багра потрепери. Хромозомната ù незавършеност разтреперваше крайниците ù. Седейки, ги движеше така, сякаш танцуваше. Витиевато. Раздразнено. Рязко подскачаше ту единият ù крак, ту някоя от двете ù ръце.
Платната ù живваха от нямата тишина на вътрешната ù мелодия. Най-тъжното беше, че за канавата на изкуството си получаваше стари болнични епикризи на изписани или покойници. Мълчеше. Огладнели умираха мозъчните ù клетки. Хореично. С отсечените удари на манастирската камбана за вечерня, заприличваше на мим, изпълняващ роля с лицеви мускули. Не умееше да се моли за душата си. Рисуваше водни кончета, с накривена от тикове усмивка. Малките твари оцветяваха манастира и прилежащата му клиника за душевно болни. Сякаш рисуваха вътре у човека светии. Тъжно и потискащо място. Хаос, затворен в бутилка.
Скалните масиви, които забраждаха манастирските сгради, редките растителни видове, непривично чистият въздух за една лудница, събуждаха маси от пъплещи поклонници, които между хапката и раздумката, които предполагаше мястото, трябваше да разсънват вярата си. В дните за посещения, заключваха лудите, сякаш у нормалните нямаше неадекватни промени в поведението. Делникът си е вид психоза, с цвят на мъртво водно конче. Изкривяване на нормалността в сиво-кафяво.
Оставаха само Багра. Мълчанието на болната от хорея художничка им се струваше безобидно. Кръстатите ù драскулки вероятно бяха мечтата ù за изложба или просто терапевтичен метод за лечението ù. Душите не заздравяват, въпреки закърпванията.
Поклонниците надничаха през рамото ù, сякаш за да фалшифицират скиците ù. Лицето на Багра се разтреперваше. По него подскачаха тикове. Изцяло бе заприличала на уплашено водно конче. През болнавото съзнание минаваха спомени. Тежки като колела на влак. Разхвърляха същността ù до писък. В такива моменти се улавяше за платната си и се изправяше. Движеше ръце и крака, като в танц. Нормалността ù се кикотеше, болнаво. Лудата танцуваше. Някой някъде ù бе казвал, че ако потанцуваш на светците, оздравяваш. Заваля. Реката забълбука. Поклонниците затърсиха сушина. А очите на Багра се уголемиха. Колко дребен бе светът. Плашлив... Също водно конче.
© Петя Стефанова All rights reserved.
