Влизам в стаята и като че ли спомените просто връхлитат отгоре ми, напомняйки ми, че вече не съм част от тукашния живот, а, напротив - станала съм онова чуждо, непознато момиче, което си идва толкова рядко, че пристигането ù тук дори не се приема с топли чувства, тъй като никой не го е очаквал.
Излизам и за пореден път се изпълвам с надежда, че всичко ще е ново, интересно и непознато за мен, въпреки че виждам как всеки предмет, къща, дупка и дърво са си на мястото, без нито една промяна - самият цвят на града е същият. Подтискащо е. И все пак - може нещо да ме изненада. Не. Обещанията, дадени ми от обещаващи хора, се разхвърчават като купища празни листи. Усещам, че има движение покрай мен, но не го отразявам. Боже, толкова съм свикнала с това. Аз просто стоя по средата на стаята, чакайки да отмине бурята от празнота и самота. Досадно е. Тишина.
Спомените са вечни. Както и местата, на които ходя. Тъжно ми става при гледката на онези ъгълчета и местенца, на които съм прекарвала толкова ...