Онзи образ.

Влизам в стаята и като че ли спомените просто връхлитат отгоре ми, напомняйки ми, че вече не съм част от тукашния живот, а, напротив - станала съм онова чуждо, непознато момиче, което си идва толкова рядко, че пристигането ù тук дори не се приема с топли чувства, тъй като никой не го е очаквал.

Излизам и за пореден път се изпълвам с надежда, че всичко ще е ново, интересно и непознато за мен, въпреки че виждам как всеки предмет, къща, дупка и дърво са си на мястото, без нито една промяна - самият цвят на града е същият. Подтискащо е. И все пак - може нещо да ме изненада. Не. Обещанията, дадени ми от обещаващи хора, се разхвърчават като купища празни листи. Усещам, че има движение покрай мен, но не го отразявам. Боже, толкова съм свикнала с това. Аз просто стоя по средата на стаята, чакайки да отмине бурята от празнота и самота. Досадно е. Тишина.

Спомените са вечни. Както и местата, на които ходя. Тъжно ми става при гледката на онези ъгълчета и местенца, на които съм прекарвала толкова много дни. Хората вървят до мен, но аз не ги усещам. Чувствам само как ми липсват – да, те; тези, които са на сантиметри от мен. Помня толкова случки, свързани с мен и тях. Смехът и носталгията ме обземат напълно. Носталгията означава спомени. Спомените означават болка. (Не винаги.) Тогава се появява Онзи образ. Толкова дълго бленуваният и недостижим образ. Искам го. Искам го много. Искам го с цялото си същество. Но защо го правя? Дали от прекараните тук часове, които само ме потискат повече? Или е наистина това, което искам и което наистина си заслужава? Въпроси. Без отговор.

Аз просто искам да видя Онзи образ. Мечтаният образ. Същият, но друг. До болка познатият, но непознат. Желаният, но недостижим.

Побърквам се. Мисля само за това. За него. Искам да крещя, но след това Онзи образ да дойде и да ми каже: Недей да викаш повече, аз съм тук? Прегръща ме. Усещам новия парфюм. Не, това не е мирис. Това е аромат. Онзи аромат, който оставаше в мен дълго след като Онзи образ ме напускаше. Искам да върна времето. Мисля много. Полудявам. Еднакви въпроси и същите никакви отговори. Уморена съм. Искам всичко да е лятно. Копнея за това. Чувството ми липсва. Онзи образ ми липсва. Месеците минават и не се връщат повече, въпреки че ги викам обратно почти всеки ден. Не ме чуват. Не ме слушат дори. Съжалявам. Съжалявам за направеното и ненаправеното. За второто още повече. Вина. Съвест? Не. Само вина. Искам да се махна. Мястото не ми харесва. Не е същото, въпреки еднаквостта. Вървя сама и виждам падащи звезди. Едно от най-красивите неща в живота ми. Усмихвам се и бързо си намислям нещо. Въпрос. Това ли трябваше да си пожелая? Не знам. Объркана съм. Колебание. Празнота. Oще едно странно нещо. Необмислено. Или? Звезди не падат всеки ден, но мечтите са ежедневни. Сбъдват ли се? Не знам. Може би.

Иска ми се. Копнея за това. За Онзи образ? Май че да. Сигурна ли съм? Не знам. Може би. Просто копнеж или съкровена мечта? И двете.

Трябва да си тръгна. Минутите са часове, а часовете много време. Тръгвам към новия живот. Този тук е отминал вече, няма го.

Липсва ми. Да, Онзи образ също. Ще се върна ли? Да, след време. Същото ли ще е? Да, може би по-болезнено. Трябва ли да е така? Не.

Осъзнавам го. Искам да го променя. Безсилна съм, защото съм сама. Не, не се оправдавам. Не се и оплаквам. Отчаяна съм. Истината?

Искам Онзи образ.