Следобедът беше от хубав по-хубав. Слънцето, рядък и почитан гост в Лондон, се бе настанило удобно за гледка отвисоко. Искаше да види непредвидимия полуфинал между съперниците от севера и юга. Препълнените трибуни бяха красота. Развяваха флагове с цветовете на двата отбора, създаваха феерия и пъстрота. Хоровото пеене на привържениците носеше неповторима атмосфера. Прочута в цял свят беше акустиката на „Уембли“. Носени от лекия пролетен вятър, отборните песни на множеството звучаха като хорали от готическа катедрала.
Долу на терена футболистите водеха тактическа битка. Двамата треньори, вряли и кипяли, добре знаеха, че такива мачове се решават от единствен гол. Никой не искаше да сбърка. Скоро се видя, че полузащитниците взаимно се блокират, а бранителите надиграват противниковите нападатели заради численото си предимство. Трудно можеше да стане гол без някой да допусне лична грешка. Темпото беше бавно, а играта разпокъсана.
- Бррроди и тъгува в задънена улица този двубой – обяви Копринения Чарли в ефира на Би Би Си и с досада загаси пурата си. – Голяма борррба, постно зрррелище. Но рррискът на Бил Колинс да пусне ветерррана Прррийс е опррравдан напълно. Алвин е бял рррицаррр в споррртни доспехи като в старррите велики вррремена. Бавното темпо и сухата трррева му пасват напълно. Гррросмайсторррски ход на Колинс.
И наистина, с играта си Алвин връщаше назад стрелките на часовника. Действаше зряло, спокойно, с обичайния си финес и с несравнимо позиционно майсторство. Във всеки момент бе прекрасно пласиран, надушваше опасността навреме и улавяше ходовете на нападателите преди самите те да решат какво да правят. Бавната скорост на играта наистина му помагаше. След тридесет минути футбол той нито веднъж не бе хванат извън позиция и даже не му се наложи да щраква рискования капан с изкуствените засади. В същото време раздаваше безупречни пасове настрани и напред и градеше играта на отбора си от дълбочина. Чарли Скот не пестеше похвали в коментара си за него. Като бивш голям футболист и сегашен познавач, той искрено се възхищаваше на уменията на капитана.
- Вижте само Алвин Прррийс – каза Коприната между два гълтока уиски. – На трррийсет и шест той още е по-добъррр от мнозина елитни защитници в златна възррраст. На неговите години мъжете гледат футбол само по телевизията, пррроснати на дивана в хола с бирррата си. А той игрррае. Ах, как игрррае!
В другата част на игрището високият Дейвид Лойд също вършеше много солидна работа за отбраната на „Лондон Атлетик“. Той далеч не бе така елегантен и техничен като йоркширския си колега, но бе не по-малко ефективен. Лойд чакаше шанса си при корнер за своя отбор, който рано или късно щеше да дойде. Бил Колинс бе дал указания на стройния и отскоклив Козбо да го охранява при такива ситуации.
Корнерът най-сетне се случи в тридесет и седмата минута. В наказателното поле на „Йоркшир“ се събра много народ. Гъмжеше от футболисти. Алвин Прийс тъкмо организираше персоналното покритие на съотборниците си, когато някой здравата го ритна в дясното коляно. Това бе болното му коляно, с двете операции и месеците възстановяване. Алвин не се съмняваше кой е направил това. На терена имаше само един човек, който знаеше как се нанася подъл удар невидимо и безнаказано. Обърна се и видя зад себе си Дейвид Лойд.
- Дейв... ти, шибано копеле – изсъска той. – Мъртъв си. Мъртъв!
- Какво ти става, Ал? – попита Лойд с най-невинна физиономия. – Защо са тези заплахи?
- Ти знаеше за коляното ми! Знаеше, скапан мръснико. Ти не си никакъв капитан, ти нямаш сърце! Ти изобщо не знаеш какво е спортсменство.
- Спортсменство? Целта е курвата на подхода. Моята цел е място на финала и премия от пет хиляди лири. Е, аз се целя високо, затова го начуквам на средняците. Спортменството означава победа, Ал, трябвало е да го разбереш досега.
„Йоркшир Юнайтед“ избиха корнера. До края на полувремето не се случи нищо интересно. Двата отбора се оттеглиха за четвърт час почивка при нулев резултат. Но коляното на Алвин започваше бързо да поддава. Засега единствен той го знаеше.
- Само може да става по-интеррресно – заключи по микрофона Коприната и с философско изражение отпи нова хубава глътка уиски. – Ех, футболни легенди! Ех, старррия „Уембли“! Пази дрррамата си за финала, не пррремествайте канала!
В съблекалнята Алвин скри болката си. Никой не беше видял ритника на Лойд и никой не биваше да разбира. Момчетата щяха да свалят гарда, ако разберат, че лидерът им е контузен, а Колинс, какъвто си беше предпазлив, щеше тутакси да го смени.
Прийс каза, че отива до тоалетната и се измъкна от съблекалнята. На куцук влезе в медицинската стая. Там бяха лекарят на отбора д-р Симпсън с ампулите и инжекциите, заедно с вечно усмихнатия физиотерапевт Джери Милс.
- Докторе, имаш ли стрелички с кортизон? – попита футболистът с влизането си.
- Какво ти е, синко? – на свой ред попита д-р Симпсън. Той го изгледа с обезпокоен вид. – Къде те боли?
- Където не трябваше. Точно там.
- Пак ли това коляно, Алвин? След удар или без? Това е важно.
- Ритник от колега. При спряна игра и без топка.
- Ясно. Но аз не ти препоръчвам кортизон за коляното. При още тлееща тъканна травма там знаеш ли какви последици ще има? Ако ти дам нужната доза ще доиграеш мача безпроблемно, но той ще е последният в кариерата ти.
- На мой риск. Поемам последствията. Аз съм капитан, трябва да играя. Ще се жертвам за отбора. Слагай!
Симпсън се заинати. Лицето му потрепна нервно, мустакът се разшава. Той се боеше да погребе футболното бъдеще на Алвин или каквото е останало от него.
- Не мога да ти бия кортизон без разрешение от Бил. Аз такова решение не мога да взема самостоятелно.
- Коляното е мое, докторе. Не е на Бил. Мен ме боли и аз искам инжекция. Хайде!
- Не! – каза докторът с голяма твърдост в гласа. – Аз не давам! Бил да решава.
Алвин побесня. Той започна да се репчи и бе готов да стигне толкова далеч, колкото трябва:
- Бил няма да разреши да ми биеш кортизон. Ще се уплаши и ще ме смени ако научи, че съм контузен. А смяната му трябва за по-късно, тъпако. Той планира да прави тактическа смяна, не принудителна. Ще пратим мача в продължения. Разбираш ли?
- Това мен не ме интересува. Интересува ме здравето ти.
- А-а-а! Здравето ми, глупости – изкрещя Ал. – Интересува те да не те обвинят. Да не ти се наложи да поемеш риска, ей това те интересува. Страхливец! Долен страхливец!
Доктор Симпсън го гледаше и мълчеше. Погледът му беше стъклен и неразгадаем.
- Ще ида при Бил – каза той най-накрая.
- Иди! – Алвин беше вече цял излязъл от кожата си. – Иди! И му предложи една свирка, скапан нещастник такъв. Ама той ще ти откаже, той не е педал като теб.
Докторът изглеждаше уплашен. Той бе вцепенен и не знаеше какво да прави. За пръв път му се налагаше да взима професионално решение, при което в единия край седеше изключителен треньор, а в другия – легендарен играч.
- Махай се, бе! – кресна пак Алвин. – Махай се, ще те пребия! Марш оттук! Марш, ще бия... Ще бия!
Алвин отвори вратата на медицинската стая, изведе доктора за престилката, застана с гръб към съблекалнята на „Йоркшир“, където сега бяха останалите играчи и Бил Колинс, и го изтърси в коридора към пресцентъра. Това свърши работа. Симпсън панически побягна в посоката, която го отдалечаваше от треньора. Алвин знаеше, че си е спечелил поне две-три минути докато онзи се окопити. Той заключи медицинската стая.
- Хайде, Джери – каза моментално на физиотерапевта. Ще не ще, Джери Милс беше останал вътре заедно с подивелия футболист и с медицинската чанта на Симпсън. – Веднага ми удряй инжекцията! На моя отговорност.
- Ал, те на момента ще ме уволнят за това. Не мога!
- На моя отговорност, казах – разбесня се футболистът за пореден път. – Ще ти счупя главата!
- Ама не може така... Просто не може!
- Може! Аз ще подам писмен доклад за теб и ще те оневиня. Ще напиша, че съм те заключил, че съм те удрял по лицето и не си имал никакъв избор. После ще напиша, че си най-добрият физиотерапевт, когото съм ползвал в цялата си кариера.
- Наистина ли?
- Наистина. Кълна се в тестисите си. Хайде!
Джери не му мисли много. Дозите в докторската чанта бяха предварително приготвени. Лесно беше да удари една инжекция, пък и беше скоростен път към известността. Каквото и да станеше, тази история от кухнята на отбора можеше да се продаде на жълто-кафявата преса. И прилично да се осребри. Инжекцията бе сложена много бързо и умело.
- Благодаря, Джери, ти си истински приятел! – каза Алвин. И отпра класически десен прав в лицето на физиотерапевта. Неочакваният удар просна Милс на земята, а устната му се разцепи.
- Това пък защо, Ал? – попита слисан Джери докато се изправяше и опипваше кръвта по устата си.
- За достоверност. Нали сега трябва да им кажем, че съм те ударил. Такава ни е уговорката.
Алвин отключи и треньорът и докторът буквално влетяха в стаята. Алвин спокойно взе да наглася една наколенка на крака си. Джери бършеше раната си с кърпичка и оглеждаше разпечатката от юмрука на футболиста.
- Сложих му – измънка терапевтът пред началството. – Той ме принуди. Знаете ли как ме удари? Ето вижте!
- Как-во си му сложил? – заекна докторът. Изглеждаше в прединфарктно състояние.
- Какво? – попита на свой ред Бил Колинс, който сякаш нищо не беше разбрал.
- Напълних го с кортизон. От дозите, които приготвихме за критични травми.
- Боже – изпъшка докторът. – Като го пусне упойката няма да може да играе никога вече. И не знам как ще ходи изобщо.
Бил Колинс беше учудващо спокоен. Той даваше вид на човек, разбрал положението и осъзнал, че нищо вече не може се върне, нито да се поправи. Само изгледа Алвин и го попита:
- Синко, разбираш ли какво си направил?
Алвин хвана една табуретка и седна на нея. Той наведе тяло и отпусна ръце пред себе си като уморен боксьор. Сълзите му заудряха върху белите квадратни плочки на пода. Капеха на едри капки и той знаеше, че тримата мъже в стаята виждат това.
- Разбирам. – каза най-накрая. – Разбирам напълно. Всичко разбирам, да.
- Ех, луда глава... Луда, изтървана глава – каза треньорът и започна да го милва бащински по косата. Алвин още седеше кротък и наведен. – От какво се уплаши? Че ще те сменя ли?
- О, ти щеше да ме смениш. Знам те.
- Нищо не знаеш. Кортизонът сега така и така е в тялото ти. Каквото и да правя, не мога да го извадя от теб. Остава ти само едно полувреме до края. И ти знаеш, че е последното в кариерата ти. Изиграй го както подобава!
Едва сега Алвин надигна глава. Погледна нагоре към своя треньор и изведнъж се усмихна широко. Сълзите се бяха стопили. А обезболяващото си вършеше работата.
- Трябва да отивам за второто полувреме – каза той и стана. – За последното ми.
Футболните му обувки зачаткаха върху плочките. Отвори вратата на медицинската стая и я затръшна с размах след себе си. През тъмния тунел излезе навън. Самичък, без отбор зад гърба. Всички други бяха вече на терена. Стадионът отново полудя. Хората бяха на крака, аплодираха и скандираха.
© Дон Бъч-Странски Todos los derechos reservados