Следобедът беше от хубав по-хубав. Слънцето, рядък и почитан гост в Лондон, се бе настанило удобно за гледка отвисоко. Искаше да види непредвидимия полуфинал между съперниците от севера и юга. Препълнените трибуни бяха красота. Развяваха флагове с цветовете на двата отбора, създаваха феерия и пъстрота. Хоровото пеене на привържениците носеше неповторима атмосфера. Прочута в цял свят беше акустиката на „Уембли“. Носени от лекия пролетен вятър, отборните песни на множеството звучаха като хорали от готическа катедрала.
Долу на терена футболистите водеха тактическа битка. Двамата треньори, вряли и кипяли, добре знаеха, че такива мачове се решават от единствен гол. Никой не искаше да сбърка. Скоро се видя, че полузащитниците взаимно се блокират, а бранителите надиграват противниковите нападатели заради численото си предимство. Трудно можеше да стане гол без някой да допусне лична грешка. Темпото беше бавно, а играта разпокъсана.
- Бррроди и тъгува в задънена улица този двубой – обяви Коприн ...