Операция “Слава”

Усмихнат, късо подстриган, в сив костюм, водещият се изправи и започна своята разходка към екрана за показване на снимки. Започна и бавната тиха музика, създаваща усещане за величие и гордост. Росен Петров поде новия си разказ, доближавайки се бавно към камерата, приковал поглед в тесния ù обектив.

- Днес за поредния епизод на “Операция Слава” съм ви подготвил нещо много специално. Става дума за мой близък приятел, който склони да участва в предаването ми. Той е преуспял, щастлив и позитивен, млад и впечатляващ. Ако се питате кой известен престъпник ми е дошъл на гости, ще ви кажа, че повечето от вас не го познават и той не страда от това! Вмятам, че не е нарушавал закона и е много способен и трудолюбив човек. Вие сами ще се убедите в това. Снимките, които ще ви покажа днес, няма да са черно-бели, а героят, за който ще говоря, е все още жив. Представям ви Радостин Качаров!

По време на цялата тази реч на стената се показваха снимки на весел младеж с дълга коса, най-често нахлузил тениска (освен на една две снимки с помпозно шарено облекло), с къса брадичка и зелени очи.

Публиката "пред екрана на телевизорите" веднага получи шанс да го види на живо, когато Росен Петров се върна до масата и седна срещу него. Музиката спря. Последва кратко мълчание докато водещият стоеше свел поглед и замислен. Този път нямаше лист с въпроси. Росен искаше да бъде сам в този разговор и да го изживее необезпокояван. Той погледна събеседника си и подхвана отпуснат диалог:

- Зрителите вече знаят твоето име. Защо не ни разкажеш нещо повече за себе си?

- С удоволствие! Аз съм на 26 години и живея в София. Занимавам се с театър и се гордея с това. Изнасям по няколко представления седмично със собствената си трупа в собствения си театър в столицата, който за момента не е особено известен, но тепърва му предстои да се прочуе.

- И аз останах с такова впечатление. Доверявал си ми, че работите с чуждестранни артисти…

- И не само. За съдействие каним освен различни актьори и множество драматурзи. Изнасяме постановки на Английски, Френски, Немски, при добро желание и на други езици.

- А за екскурзиите?

- Разбира се! Чуждите езици предполагат и чужда публика. Със собствено финансиране организираме посещения на чужденци от Европейски държави, които идват до България, за да ни гледат и остават много очаровани. Така популяризираме работата си и ставаме все по известни.

- Собствен театър, собствено финансиране… Как стават тези неща?

- Историята е дълга, но и много поучителна.

- Тогава започни от началото!

- Започна се с мотивация! Да, още от деня, след като планирах живота си и видях в бъдещото този приятен завършек, твърдя, че мотивацията е най-важното нещо. Силната амбиция и желанието – те ме движеха напред. Имах желание да променя живота си, да бъда различен…

- А защо така? Откъде се появи тази идея?

- Ами, виждаш ли, има и по-тъжни неща от това родителите ти да са мъртви и да живееш в сиропиталище. Няма да коментирам какво ме е мотивирало до такава степен, но дори и да не е било толкова страшно, съм се отказал от мисълта да се вайкам и съм действал.

- Как започва изпълнението на твоя план?

- От началото до края – с труд. Имах желание да се занимавам с театър, но в началото бях само онзи откачения, който се разхожда из стаята си и говори гневно с книга в ръка.

На лицето на Росен Петров се изписва недоумяващо изражение.

- Да, именно практиката ме направи такъв добър актьор какъвто съм сега. В убедеността си, че се старая повече от другите кандидатствах и за множество стипендии. Знаеш ли, това не е никак лесна работа, но аз успявах да изкарам например по 1500 лева на година, което беше наистина много за скромните доходи на родителите ми. Започна се с много труд в училище. Отличен успех и после като кандидатствам някъде и имах добри шансове. А парите не ги харчех – спестявах и то много усърдно. Като малко по-голям започнах своята кариера, макар още да не бях завършил гимназия. Ходех по разни панаири, често взимах участие, но най-любимо ми беше в някой Софийски театър. Може би по два-три пъти в месеца ходех на такива мероприятия. Изгледах много постановки, главата ми се изпълни със сюжети и се почувствах готов да пиша сценарий. Така получих първия си хонорар от 800 лева. Тъкмо бях станал пълнолетен.

- И значи твърдиш, че от спестяването на такива суми успя да си построиш собствен театър?

- Имаше още работа да се върши. Тогава, бих казал, бях малък, а театърът го построих преди година и то не изцяло с мои средства. Разбира се, кандидатствах в НАТФИЗ, но ученето не успя да сломи голямото ми желание и аз продължих да участвам в театрални представления като смятах себе си за професионален актьор.

- Хората си мислят, че театралните актьори са бедни хора, които едва изкарват прехраната си и живеят предимно от духовни изживявания. Театърът – може би, за мръсно място, където също се събират много актьори и се опитват да изкарат прехраната си. Не е ли така?

- Наистина в цялата работа има много обезсърчаващи неща. Първия път когато трябваше да се подготвям за истинско представление в театъра го видях от друг ъгъл. Мрачно и прашно място, навсякъде се преобличат хора, задушно е, а декорите по-скоро наподобяват парцали. Истина е, но аз успях не толкова защото бях събрал пари, колкото защото бях станал наистина добър. След няколко години вече бях известен, но само за онези, които гледат театър.

- А кой ти помогна да построиш свой собствен такъв?

- Представихме проект пред Министерство на Културата, те го разгледаха в срок от два месеца и приеха да ни финансират.

- Много леко ги казваш тези неща, а доколкото разбирам те имат голямо значение за теб!

- Наистина е така! Безспорно се старах много и сега имам повод да се радвам. И го правя – чувствам се най-радостния човек на света. Да, не само в България, а в целия свят – защото ме гледат и чужденци и по мое мнение разбират изкуството ни. Радвам се, защото съм успял, но и съм допринесъл с нещо за развитието на човешката нация.

- Разбира се! Благодаря ти за този разговор!

Росен Петров се изправи и с насълзени очи стисна ръката на Радостин Качаров. Той изпрати гостенинa си с поглед, после небрежно махна към auto-q - то , направи малко кръгче из студиото, докато на видео-стената се показваха още снимки на Радостин с неговата "весела трупа". Отново тръгна бавната музика. Този път в нея се усещаха триумф, удовлетвореност, щастие… Водещият погледна в обектива на камерата и започна своето последно изказване:

- В човешкия живот има много трудности и неща, които просто се стремят да ни отчаят. Има ги, но се намират и хора като госта ми, които са склонни да ни вдъхнат кураж, решителност и желание да продължим напред. Те са рядкост и точно затова ги определям като уникален пример за хора, които знаят как да ръководят живота си. Виждате ли, тази 26-годишна борба ни показва, че за да успеем не е нужно да сме богати по рождение или да имаме някакъв талант непознат за околните. Показва ни, че можем да сме напълно равностойни на останалите, ако имаме мотивация, амбиция и мечти. Показва ни, че животът все пак трябва да е нещо щастливо. Гостът ми е безпрецедентен пример за човек, който изкарва прехраната си с пот на челото и може да се гордее със себе си. Той показва, че за да се успее в тази държава, България, и успехът да бъде истински, не е нужно да си служим с измама или лицемерие, а просто да се стараем! Старанието дава отговор на всяко “Защо?”, старанието е единственото средство, което оправдава целта.

Той спря за миг, а после с осезаема усмивка на лицето изрече финалните думи:

- Спрете камерата!