Беше един от онези есенни дни, в които имаш чувството, че лятото все още не си е отишло. Останало е някак на пук на г-жа Природата и нейните закони, които хората отдавна спряха да спазват, създавайки за успокоение на гузната си съвест безброй екологични организации "с идеална цел". То обаче е тук и се спотайва зад ъгъла на опустялата улица в този лежерен съботен следобед, който като уличен котарак се припича блажено под лъчите на необичайно жаркото слънце.

Трябваше да изляза до пазара. Имах пионерско поръчение от Валка: краставици, зеле, чушки и още няколко други неща, които могат да се открият във всеки квартален магазин. Бог да благослови тези малки островчета на родната търговия! В тях, освен да си купиш това, което ти трябва, можеш да размениш някоя и друга дума с любезната продавачка. Тя, между другото, ще ти даде компентното си мнение за състоянието на политическия живот в страната или за участниците в някой от популярните риалити формати на различните телевизии. Току-виж към вас се присъединила и някоя  баба, със смъкната под брадичката самоделна маска, нещатен сътрудник  на кварталната информационна агенция "Една жена каза" с последните новини от жилищните блокове отсреща. Двете заедно справедливо ще възнегодуват от покачването на цената на олиото, лекарствата и тока. После ще обсъдят последните серии на новия турски сериал, който разплаква България за пореден път. Ще поспорят кой от тях е по-хубав: "Дъщеря ми" или "Опасно изкушение", и накрая ще си вземат довиждане.

Излязох от вкъщи, въоръжен със списъка с покупките, телефона си и нашата синя пазарска чанта, която винаги стои окачена на закачалката в антрето. Понякога си мисля, че именно тя е най-търпеливото нещо, което познавам. Ако някой ме попита как си представям търпението, бих го описал точно така - синя пазарска чанта, която виси на закачалката, загубила представа за себе си и за времето.

Веднага усетих жегата навън и първоначално съжалих, че облякох любимия си суитшърт. Стана ми топло. Да, зиморничав съм. Това е един от многото ми недостатъци. Наследил съм го от майка ми, която и днес, въпреки че съм вече на 44 г., ме проверява по телефона дали съм се преоблякъл, за да не настина, и дали съм си сложил жилетка или "нещо друго на гърба".

Миг по-късно почувствах как отнякъде изневиделица се появи горещ вятър, който приятелски ме погали по лицето. Изпрати ме почти до края на улицата, след което се сети нещо и хукна нанякъде без да ми дава обяснения.

Замислих се отново за списъка с покупките, както и за късния мач на ФК „Ливърпул“  срещу ФК „Брентфорд“. Дали хер Клоп ще успее да вдъхнови отново отбора и този сезон? Каквото и да се случи, никога няма да спра да ги подкрепям. Аз съм  фен. Моята работа е да вярвам в отбора и винаги да бъда зад него.

Изведнъж чух силни крясъци някъде пред себе си. Сякаш Българският съюз на истериците провеждаше свой конгрес близо до пазара, до който почти бях стигнал. Малка група от мъже и жени бяха наобиколили някакъв човек, който не можах да видя веднага.

- Махай се оттук! Това място е наше! - чух един дебел басов женски глас, а след това забелязах и притежателката му. Беше ниска закръглена жена с къса коса, изтъркан маскировъчен панталон и елек без ръкави.

След секунди успях да зърна и обекта на тази словесна атака - млад мургав мъж с изразителни кафяви очи, в които сега имаше страх, решителност и обида. Приличаше на някакво диво животно, което група ловци са поставили до стената.

Беше навил ръкавите на избелялата си блуза, а ръцете му нервно свиваха и отпускаха пръстите му, които бяха почернели. Излъчваше готовност да се защити с тях, ако се наложи.

В краката му стоеше почти пълен платнен чувал с орехи, а до него малко сополиво момче - синът му, както се оказа. Детето изплашено наблюдаваше какво се случва, стискайки в ръка дюнер, който почти беше изяло.

- Не стига, че тия орехи си ги крал, ами и идваш на нашето място да ги продаваш! - извика един младеж с бейзболна шапка, който стоеше наблизо.

- Не съм. - каза тихо мургавият мъж в своя защита. - Събирахме ги с детето. - посочи той с поглед сина си.

Едва сега забелязах, че дланите и пръстите на малчугана също са почернели, а по лицето му личаха следи от соса на дюнера.

- Тия ги разправяй на някой друг! - викна този път жената с късата коса и маскировъчния панталон.

Усещах как стоя и не правя нищо. В този момент бях просто един от зяпачите. Чувах в главата си гласовете на моите предразсъдъци, завещани ми през вековете, както и чувството си за самосъхранение, което ми прошепна с предупредителен тон:

"Не се бъркай! Това не е твоя работа!".

- Абе к'во му се обяснявате на тоя мръсен... - извика младежът с бейзболната шапка, но не довърши.

Мургавият мъж не каза нищо. Сякаш нещо се счупи в него. Решимостта му да отстоява себе си и правото си да продаде орехите си на това място, изведнъж се превърна в обида и огорчение. Тълпата млъкна. Той завърза чувала с орехите с някакъв канап, който извади от джоба си. Обърна се към детето и му каза нещо на езика, който са говорили предците им в далечна Индия още в зората на Великото преселение на народите. После качи чувала на рамо и двамата си проправиха път през наобиколилите ги обвинители и зяпачи.

Точно преди да завият зад ъгъла и да изчезнат детето се извърна и ме погледна с големите си, като маслини, красиви очи. Отхапа от дюнера си и хвана здраво баща си за ръка.

Усетих, че се изпотявам и изчервявам, че потъвам лека-полека в някаква невидима бездна, която се разтвори точно под мен. Помислих, че е от горещият вятър, който се беше върнал и проверяваше дали картончетата с цените по сергиите са добре закрепени.

Много ми се  искаше да е той, но знаех, че е нещо съвсем различно. Беше срамът ми, който май също беше излязъл на пазар.