Показа ми я. Хубава кутия. Имаше и етикетче.
– Годна ли е? – попитах.
– Не.
Отвори я. Миришеше хубаво. Консерва като консерва.
– Нападай!
Омаа я цялата, не можах да се добера. Обаче остана едн зърно от фасула. Консервата беше със скумрия, боб и нещо влачещо се покрай него, вероятно – помия с растително масло от неестествено погинали охлюви. Натопих с хляба. Бях гладен.
После повърнах. Е, поне се пречистих. Чревно.
На другата сутрин и той се пречисти. По-обилно от мен. Цяла кофа.
Но станахме приятели.
Той – адвокат, аз – бивш ветеринар.
Между нас възникна дружба – като между плевел и разсад. Занимавахме се с едно и също, а и двамата бяхме бедни. И растяхме криво, не нагоре – надълбоко.
Той – поради несъвършество на демокрацията, аз – поради липсата ѝ.
Ще попитате – ама какво общо има това?
И аз това се питам.
Но двамата и до ден-днешен си повръщаме. Когато се видим на раздумка. Може и без раздумка. Просто да се изговорим. Той за хора плещи, аз за животни. Накрая – и двамата в кофата намирахме общ език. Живот.
Скоро покрай нас се събраха медицински сестри, училищни чистачи и дори един огняр – никой не знаеше какъв огън пали и кому е нужен. Така се събрахме цяло общество.
Скоро ще станем държава.
Мислете му.
Всеки носеше по някаква консерва – спомен от детство, от море, от щастие, от радост. И всеки милееше за своето. Не позволявахме да се изказват един връз друг, да не се излагаме като парламент – биехме ги нежно до посиняване с пръчки от върба поради липса на такива от палма. Не биваше да падаме като депутати – те се замерват безболезнено. Давахме право на ден да вели само един от нас, после обсъждахме неговият проблем. Без да му отваряме консервата и да му ядем храната. Оповестихме и член първи на нашата конституция – всеки да си носи консервата неразпечатана и да говори за нея без да я отваря. За съдържанието ѝ мнозинството ще реши дали е читаво по обективност. Каквото и да има в консервата – това да го докаже главата. И езика ѝ, ако може.
Член втори гласеше: Никой да не отваря чужда консерва и да не се храни от нея.
Член трети: Липсата на основание за съществуването на консервата, оправдава отнемането ѝ от собственика, особено когато той е на държавна ясла. В този случай консервата се изземва и приносителят ѝ бива принуждаван да я изяде.
Мислехме – и мислим!, – че е възможно по този начин безмозъчните да умрат от глад.
Така възникна нещо ново. Да, ново.
Когато при нас дойдоха дипломати, банкери, учители, медици и професори – все хора с образования и чужди езици, възникна реч и тях да обсъдим. Разбрахме за зависимостта им и тяхната невъзможност да бъдат себе си. Всички хора са еднакви. Просто се именуват, образоват и дялкат различно. Кръц-кръц! Само качествените люде се консервират като зеленчуци. Политиците – не могат. Не ферментират. Ден за ден живеят. Клошари.
Въпросът беше в дърводелеца. Този, дето прави кръц.кръц. До този извод стигнахме след разногласия и кратък бой. Той ни дялкаше различни. И свирукаше своята си музика според недостатъците на всеки от нас. Клавиши бяхме. Поотделно. Духала на гайда. Ама заедно сме орган.
Всеки гледа да се консервира в каца или буре, а дърводелецът си вае паметник от материала ни. Айде стига!
Него искахме и щяхме да сменим. От всяко дърво свирка не става. И от всеки дървар – дърводелец. А тоя, нашият, само свирки правеше. Тъй де – разбирате ме. Музицираше.
За това се събирахме. И още го правим.
Засега сме анонимни. Не казвайте на никого. Особено на ветеринаря. Бившия.
© Владимир Георгиев Todos los derechos reservados