На другия ден погребаха Станой. Каруцата с ковчега подрънкваше глухо по прашните улици, а кобилката смълчана преплиташе крака, сякаш и тя разбра какво е станало със стопанина и. Вела вървеше с малкото селяни след каруцата. Баба Параскева, комшийката и беше редом с нея и я подкрепяше в мъката и. Когато и последната буца пръст изтрополи върху гроба, забиха един дървен кръст с името му и всичко свърши. Що остава от човека? Една шепа пръст. Свърши ли пътят му, нищо не остава. Само близките му го поменуват с добро.
Вела беше замаяна и изцедена от горчивина и мъка. Защо така Господ стори с баща и? Вече никой си няма. Баба Параскева я прибра за няколко дни при нея, че и тя е вдовица и да се пооправи девойчето. Дните се заредиха с много отчаяние и скръб. Вела не слагаше нищо в устата си и по цял ден мълчеше. Объркана и отчаяна, тя се питаше какво ще прави сама на този свят. Изниза се още една неделя. Баба Параскева беше добра жена. Самотията и беше дошла до гуша. Понякога едва се тътреше по др ...