∞

 

      

- Значи твоя, така ли? – тихо попитах, вперила поглед в неговия – След десет години?

- Знам – прошепна Римън и сведе прекрасните си очи.

- Нищо не знаеш! – изкрещях – Десет години споделяше леглото на майка ми, как смееш да казваш, че знаеш?!

- Майка ти? – изненадата му бе вбесяваща, когато вдигна лице и потърси очите ми. Стоях настръхнала пред него, а той не бе и помръднал.

- Да – троснах се – Бях пред очите ти всеки ден, през цялото това време бях там, а ти дори не ме поглеждаше!

- Значи с теб така се е случило – измърмори Римън, сякаш потвърждаваше някакво предположение – Да, така е било в твоята реалност.

Бях безкрайно ядосана. Нямах представа откъде се бе взел гневът ми, но той бълбукаше като отровна пяна във вените ми

- Виж, не знам какво искаш да кажеш, не знам какво се случва тук, но направо съм бясна – изплюх – Десет години...

- Не разбираш ли, Амара? – изправи се и Римън и пристъпи към мен – Не разбираш ли? Отговорът на всичко е Сафина!

Изглеждаше развълнуван, котешките му очи святкаха. Не отговорих, смаяна от името, скована от яда, който бавно се оттичаше.

- Сафина, Сафина, която тръгнах да търся, Сафина, която ме подлъга и разбърка целия свят!

В безкрайно красив жест, писателят пристъпи към мен и сложи едрите си длани от двете страни на лицето ми. Дори не си и помислих да се дръпна.

- Какво е Сафина? – тихо попитах, като колебливо протегнах пръсти и обвих твърдите му бицепси. По тялото ми пролази сладка тръпка.

 

- Искаш ли да ти кажа какъв беше моят живот през тези десет години? – нежно попита Римън и ме върна обратно на поваления дънер. Светлината не се бе променила, гората продължаваше да ни наблюдава.

- Да – кимнах.

- Няколко месеца след като безплодно бях търсил Сафина, реших да се върна – той отметна косата ми назад и ефирно прокара пръсти по дългите червени кичури – Реших да се върна и да бъда с теб, защото вече бях разбрал, че Сафина не е нещо, което можеш да вземеш когато си пожелаеш. А те обичах и изнемогвах без теб. Щяхме да напуснем Планините на Забравата и да бъдем заедно.

Жълтите му очи засветиха с такава мъка, че се пресегнах и сложих ръка на бузата му. Наведох се напред и го целунах нежно. После се дръпнах.

- Какво се случи?

- Заварих много странен свят. Всъщност нищо не беше кой знае колко променено... освен теб. Ти не ме помнеше. Майка ти, сестра ти, всичките ми приятели, хората от Земята на Книгите... те бяха съвсем същите, нищо с тях не се бе променило. Но ти... ти излизаше с най-добрия ми приятел.

- Колко странно – промълвих усмихната – При мен, ти се ожени за майка ми – покалтих глава и се засмях – Беше учител по литература. Веднъж ме попита дали не си ми преподавал, защото съм ти се струвала позната...

Погледнахме се едновременно. Котешките му очи се лееха върху кожата ми и бях сигурна, че моите изразяваха същата безсмъртна любов.

- Една вечер се бяхме събрали няколко приятели, гледахме мач, пиехме бира... – продължи Римън – Моля те, дай ми ръцете си. Прекарах години наред без тях.

Сложих пръсти върху неговите, обвих ръцете му, притиснах тяло в неговото и го подканих да довърши разказа си.

- Та гледахме си мача и тъкмо се чудехме къде се е запилял Милън, когато той се появи и започна да се хвали какво гадже си бил хванал. Водел я, ако сме нямали нищо против, да гледа мача с нас. Страшна мацка, суперготина, студентка... съгласихме се, разбира се и Милън излезе да я доведе...

Вдигнах очи към пребледнялото небе. Тежките пепелнокафяви облаци се въртяха все така мързеливо по него, а то си фосфоресцираше като огромно светещо парче памук.

- ... и тогава се появи ти – посдмихна се мрачно Римън – Влезе през вратата на дома ми, ръка за ръка с най-добрия ми приятел. Помислих, че съм се побъркал. Цяла вечер те наблюдавах. Хем беше ти, хем не беше. Всичко бе същото. И червената ти коса, и красивите ти зелени очи и сочните устни. Но погледът беше друг. Погледът към мен. Едновременно любопитен, безразличен и дружелюбен. Без следа от страст, без следа от онзи отчаян копнеж, с който ме гледаше в началото.

- Точно същото се случи и при мен – промърморих – Уж си ти, а нямаш нищо общо с мъжа, когото обичам.

- И така десет години – съгласи се той и ме притисна към себе си – Десет ужасяващи години, в които смених може би двайсет жени, като отчаяно търсих някоя, която да ме спаси от мъката и изгарящата празнота. Но никоя не можеше да ме избави. Защото обичам само теб.

Вдигна лицето ми и ме целуна. Вкопчих се в него и почти се разплаках от топлината, която се разсипа от сърцето във вените ми, топлина, която Сънсет въпреки страстните си прегръдки, не можеше да извика у мен.

- И сега стигнахме до началните ти въпроси – изрече меко Римън, когато ме пусна.

- Време е – съгласих се – Какво се случва с нас? Много добре си спомням как отидох да раждам и загубих много кръв.

- Вярно е – кимна Римън – Кръвоизливът наистина беше страхотен. Но не достатъчно, за да те убие.

- Какво значи това? – учудих се – Как така недостатъчно?

- Ами, ти не си мъртва – отговори Римън – Поне не напълно. Разбираш ли? Когато си започнала да губиш кръв, онази част от теб, която е била обсебена от мен, онази част, която ти е изпращала сънищата с мен, образа ми в тъмното, е изгубила цялата си сила и просто се е отделила от теб.

- Но... – заекнах – Това означава, че съм жива и тук, и на Умбра?

- Да – кимна Римън и ме прегърна по-силно – Същото се случи и с мен. Преди няколко месеца претърпях злополука, имах само няколко пукнати ребра и една счупена ръка, но това е било достатъчно за частта от мен, която те обича, да избяга. И двете части – от мен и от теб – са били твърде омаломощени, твърде обезсилени от безнадеждната любов и са се откъснали от нас в критичните моменти, когато телата ни са били наранени. Разбираш ли?

- Разбирам – кимнах със сковани устни – Но това означава, че на Умбра сме се забравили?

- Не – отрече Римън – Означава, че сме забравили да се обичаме.

- Откъде знаеш всичко това? – промълвих. Писателят се усмихна срещу мен и хвана едно кичурче от косата ми между пръстите си.

- А ти не го ли знаеш? Замисли се – нежно ме подкани той. Вдигнах лице към неговото и се усмихнах.

- Тя винаги ще ми липсва.

- Не, не винаги – засмя се и Римън – Твоето Аз на Умбра е смъртно, за разлика от това тук. И двете ще усещате липсата си, но в един момент тя ще дойде при теб и празнотата ще се запълни.

- Имаш предвид, когато тя умре – уточних аз.

- Да, когато умре – кимна Римън с безстрастен тон.

- Ами Сънсет? – внезапно се сепнах – Сънсет уби Ливър! Какво ще стане с него?

Тих ветрец полъхна от вътрешността на тъмната гора и донесе свежо, дъждовно ухание.

- Ще му се размине – някак неохотно отговори Римън – Той ти спаси живота, а Ливър беше тотално превъртял.

- Значи няма да влезе в затвора?

- Не – кимна писателят – Няма. Ти, той и дъщеря ви ще си живеете щастливо дълги години.

Ниският му, привлекателен глас звучеше недоволно, раздразнено. Подсмихнах се.

- Ревност ли виждам в теб? – парафразирах въпроса му отпреди хиляди години, който бе отправил към мен и видях, че се е досетил. Засмя се.

- Сънсет се е радвал на присъствието ти три години повече, отколкото аз – поклати глава ухилен – Учудващо е колко ме дразни това дори и сега, когато си само моя.

- А какво да кажа аз? – закачливо го бутнах с рамо – Двайсет гаджета за десет години.

- Печелиш – сви рамене той с хитра усмивка. Замълчахме, прегърнати. Още осмислях това, което се бе случило току-що.

- Сега какво ще правим? – попитах след малко и се завъртях към мъжа до себе си.

- Трябва да тръгваме – погледна ме и той – Време е.

- Ами дъщеря ми? – изпуснах се без да искам. Той прокара ръка по бедрото ми и ме потупа по коляното.

- Един ден ще я видиш. И ще я опознаеш. Сигурен съм, че ще бъде много красива и много ще прилича на теб – целуна ме по шията Римън. Притиснах го към себе си.

- Хайде, любов моя – внимателно ме дръпна да стана Римън – Трябва да вървим.

- Къде? – попитах, като се изправих. Огледах се, но нищо в спокойния, застинал пейзаж не се беше променило. Беше все така приятно и вечно, тихо и спокойно.

- Там, където ни е мястото – отвърна Римън и ме прегърна през раменете – Там, където Сафина ще бъде много далеч от нас.

Погледнах го, исках да ми говори още, исках да ми обясни преди да сме стигнали, исках само да бъда до него.

- Предлагам ти една вечност заедно, Амара – сякаш прочете мислите ми той и внимателно ме обърна към себе си така, че да гледа в очите ми – Една вечност, много по-дълга и безкрайна от тази на Орисаните, много по-красива и целебна, защото е изтъкана само от любов, а не е вследствие на Проклятие.

Почувствах как по бузите ми бавно се плъзгат сълзи. Гърлото ми се бе стегнало на топъл, сладко-горчив възел и се наложи да прехапя устни, за да не избухна в плач.

От сърцевината на гората се надигна нов повей на вятъра, полъхна в черната му като катран коса и ноздрите ми се изпълниха с непознато ухание, което не можех да опиша.

- Идваш ли? – попита Римън и точно като в последния ми сън ми протегна голямата си бяла длан с бронзов загар. Без да се колебя, протегнах пръсти към неговите и улових ръката му.

- Страх ли те е? – отново попита мъжът, но аз бързо поклатих глава.

- Не. Искам да се насладя на последния момент тук – отвърнах – На къде ще вървим?

- Напред – посочи със свободната си ръка писателят – Напред, докато не стигнем вечността.

- Да тръгваме – усмихнах се аз и за последно се обърнах назад. Там, естествено нямаше нищо, но исках да се уверя.

Стъпките ни глухо отекнаха насред смълчаното, спряло време. Държах Римън под ръка и с всяка крачка усещах как се издигам. Видимо нямаше промяна в пътя, но вече знаех къде е краят. И той ме теглеше като красив сбъднат блян.  

- Ще ги видя отново, нали? Мама, Малена, Дотъм, Сънсет, дъщеря ми...?

- Разбира се – потвърди Римън и погледна надолу към лицето ми – Те са част от теб.    

Увих по-здраво пръсти около силната му, топла ръка и мълчаливо се загледах напред. Дърветата над главите ни ефирно зашумяха и повеят на непознатото ухание се разнесе по-близък, по-реален, по-сладък.

- Какво е това? – попитах, вдишвайки.

- Ароматът на щастието – отвърна Римън и аз усетих, че съм узнала отговора и сама. Усмихнах се, когато в далечината пред нас просветна нещо лъчисто, нещо светозарно и хвърли златни искри в лицата ни. Това беше краят.

Светлината бавно порасна пред нас и започна да ни обгръща с платинени, уханни нишки щастие. Разбрах, че не съм била права. Пътят все пак имаше край.

И този край бе едно ново начало.

28.09.2016