Оркинос

  – С тия куки и въжета не оркинос, ами някой кит може да хванеш, Голямо око! – засмя се старият морски вълк барба   Алекси и вдигна препълнената си халба добре изстудена бира. – Ха наздраве за късмета на аджамията!

  – Наздраве! – чуха се отвсякъде груби мъжки гласове и се разнесе звук от удряне на чаши.

  Таверната на брега на Стария град в Несебър беше пълна и оживена всяка вечер. Тук идваха предимно рибари, но се срещаха и обикновени зяпачи, дошли да чуят някоя от знаменитите рибарски истории.

  – Той, бай Захари Благов, уж бивш солар, пък името му сладко, сладко, чак мед капе от него! – каза иронично един дребен и сух като чироз рибар на средна възраст. – На стари години трудно се учи занаят. Ние тука от малки кърпим мрежи, излизаме в морето всеки ден и пак оркинос не сме хванали, че той ли?

  – Голямото око е наш човек, местен – възрази барба Алекси. – Какво като е работил на солниците в Бургас? Изгубил работата си, върнал се тук, а трябва семейство да храни. Какво друго може да прави, освен да лови риба и да я продава на рибната борса?

  – Ами да я лови, къде е хукнал оркинос да търси?

  – Лови той, лови – обади се и едно младо момче с русоляв от слънцето перчем и с ръце, целите в татуировки. – Понякогаж и от тебе повече хваща.

  – Хваща той! – намръщи се чирозът. – На буля Благовица полата държи – хайде, бульо, бъркай се за прясно кърваво месо, че оркиносът само на това се лъже! Че и трактор поръчал на Атанас Нотев от „Аурелия“. Аз, викал, само да го хвана, пък после ти звънкам и ти, където и да си, идваш с трактора да го вадим от морето. Луд човек!

  – Че има ли оркинос по нашите води, не съм чувал? – попита един от летовниците.

  – Имало е някога – каза чирозът. – Идвали от юг, през Босфора. Следвали пасажите от скумрия, които отивали на север, за да си хвърлят хайвера. Оркиносът се движи на групи. Ама тия, дето се появяват из нашите води, са единаци – викаме им хаймани.

  – Няма хаймани вече, няма. Беше някога, сега – нищо! – въздъхна тъжно едно старче с капитанска фуражка и с възширочка моряшка фланелка на извития като кука мършав гръб. Той не беше моряк, а пенсиониран счетоводител и пееше в групата за стари градски песни „Блян“, когато не висеше в таверната.

  – И ние сме хващали оркинос! – възмути се младокът перчемлия. – Снимка има даже в музея – от таляна…

  – Никакъв оркинос не е туй, ами чиста риба тон – възрази барбата. – Хайманата е нещо друго. Той може да е сафрид, скумрия и даже паламуд – условието е да е по-голям от нормалните размери за вида си, да е единак, да се среща рядко   и при извънредни обстоятелства.

  – Демек, да е легенда! – викна чирозът. – Бабини деветини! Басни на Езоп! Приказки на търкалета от Замория! Залъгалки за пораснали деца!

  – Не е тъй! – каза спокойно барбата и смукна дълбокомислено от лулата си. – Оркинос е мечтата на рибаря. И обещание. За берекет, за това, че има неща, които са извън нашите представи и че ние също понякога можем да се докоснем до чудото. Не е просто някаква прозаична риба тон.

  – Тунците не са прозаични! – изкряка старчето. – По турското крайбрежие ги ловят масово и ги приготвят с вещина и усърдие. И точно тъй им викат – оркиноси. Това са ония риби тон с големите очи. Като нашия бай Захари. Само че той едва ли е толкова вкусен – маринован със зехтин, лимонов сок и чесън и изпечен във фурна.

Всички се засмяха и погледнаха към соларя, но мястото му на масата край прозореца вече беше празно – явно се беше измъкнал тихомълком навън.

  Лодката му беше купена на старо, грижливо ремонтирана и боядисана, и според Захари изглеждаше като нова. Той лично беше нарисувал с боя сините очи от двете страни на носа – за късмет и против уроки. Оттам му излезе и прякорът Голямото око, също и заради това, че се отличаваше с остро зрение и можеше да види риба в морето, дори и на голяма дълбочина. Беше като пеленгатор и пръв забелязваше фосфоресциращите петна на пасажите при нощния безлунен риболов.

  Септемврийският ден, един от първите на „паламудената“ есен тази година, се очертаваше да бъде горещ и безоблачен. Още от сутринта от юг подухваше топъл, клисав ветрец, който въобще не разхлаждаше. Бай Захари изведе съда от рибарското пристанище, свърна на югозапад, спря на брега в началото на Южния плаж и завърза дебелото усукано въже за ствола на едно от крайбрежните дървета. После запали мотора и тръгна към открито море. Щеше да се отдалечи толкова, колкото позволяваше въжето.

  „Няколко пасажа вече се появиха. Две-три вечери подред излизат в плиткото край брега, за да търсят храна, и попадат в мрежите. Скумрия няма при нас отдавна, но оркиносът може да е последвал паламуда. А той през деня се крие в дълбокото. Трябва да навляза още навътре“, мислеше си Захари.

  Малкият съд сновеше напред-назад, ограничаван в движението си единствено от въжето.

  Така мина около час. Вятърът постепенно се усили, появиха се вълни. После морето странно притихна и на няколко метра от лодката в прозрачната вода мъжът зърна огромно сребристо туловище с тъмносин гръб да пори вълните.

  Бившият солар чак се задъха от вълнение: рибата имаше сигурно над двеста килограма! Някакво звънтящо и весело въодушевление го обхвана, той грабна края на въжето с примамката, хвърли го във водата и когато тя се обагри в червено, зачака приближаването на чудовището.

  – Легенда, значи! – мърмореше си той. – Ще им покажа аз какво значи легенда!

  После всичко се разви като на забързан кадър. Рибата не обърна внимание на куката със стръвта, а продължи да се движи към лодката. Заобиколи я откъм носа и когато бай Захари се извърна, сърцето му замря от ужас.

  Огромна вълна, взела се сякаш от нищото, набираше скорост на няколкостотин метра от него и приличаше на гигантска тъмнозелена планина със снежнобял гребен от пяна. И тази планина се движеше право към него.

Забравил за въжето и оркиноса, рибарят пробва да включи мотора, но безуспешно.

  – Не ме оставяй точно сега, моля те! Боже! – шепнеше ужасен търсачът на приключения.

  Внезапен удар по страничния борд го хвърли към срещуположната страна и той удари рамото си в острия ръб на макарата. Моторът изпърпори закратко и млъкна. Втори удар, много по-силен от първия, почти го запрати зад борда.   Той се опря на плота за сортиране на рибата и въздъхна с облекчение, чувайки равномерния шум на двигателя. Лодката се движеше!

  Придържайки раненото си рамо, рибарят насочи съда към брега. Обърна се назад да види вълната-убиец, която едва не му беше отнела живота, но тя беше изчезнала също така внезапно, както се беше появила.

  После Захари чу гласа на оркиноса и той приличаше на звук от сто тръби и сякаш се сбогуваше с него.

  Разказът участва в Петнадесети литературен конкурс „Дивото“ за наградата „Дончо Цончев“ 2024-25 г. на Националното ловно-рибарско сдружение "Съюз на ловците и риболовците в България" и Съюза на българските писатели и спечели Първа награда.