През 2089-та хората най-накрая намерихме нещо, търсено отдавна - безсмъртие. Натъкнахме се на него случайно, при една трансплантация на сърце се оказа, че възрастният мъж не само е по-добре, но и се подмладява, докато не заприлича на трийсетгодишен мъж. Постепенно се стигна до извода, че това е резултат от специфичен пептид, произвеждан и отделян от въпросното сърце, който влияе на всички тъкани и им позволява повишени регенеративни способности. 

"Намерихме" ли казах? Простете, имах предвид "намериха". През 2089та науката ни беше различна, еволюирала за нуждите на хората, но ние самите си бяхме същите диваци отпреди хиляди години. Така че под "еволюирала за нуждите на хората", разбирайте "за нуждите на определени хора", които намериха и използваха подмладяващото сърце по най-добрия за тях начин - клонираха го чрез генно инженерство, за да го продават после. 

А клиенти имаше и то много. Продаваха си къщите, земята, колите, всичко, което имаха, за да им се присади подмладяващо сърце. В рамките на няколко месеца истинската човешка природа лъсна наяве - в желанието си за вечен живот, хората започнаха да продават близките си в робство. Започна самоунищожение.

Има известна ирония тук, но тези, които я съзнавахме и надавахме викове безумието да спре, оставахме нечути, а често и обявени за луди. Но е интересно все пак - хилядолетия развитие, технически прогрес... цивилизации... а нашите сърца са си останали животински жестоки. 

С течение на времето, виждайки хаосът, който цареше и битката за безсмъртие, в мен се зароди дълбоко отвращение. За всеки, получил подмладяващо сърце, умираха седем други, това успяхме да пресметнем не след дълго. Седем чужди живота за твоя... Човекът, гордеещ се с разума си, твърдейки, че само той го притежава за разлика от другите организми в този свят, избиваше всички около себе си, за да гарантира собственото си съществуване. Това е паразитизъм, не човечност; лудост, а не разум.

Тогава ми откриха рак, тежка форма. От тези новите, които ти отравят кръвта подобно на левкемията, само дето този постепенно увреждаше и всички органи и системи, до които стигаше увредена кръв. В първите месеци изолиран оставаше само мозъкът, ретината и други органи поради кръвните бариери, които съществуват в тях, но постепенно бариерите рухваха, отровената кръв проникваше и краят беше неизбежен. Нямаше лечение.

Не исках да казвам на жена си, но нямах избор. Аз го приех леко, а тя се терзаеше отвътре постоянно. Имате ли представа какво е да знаеш, че малко по малко убиваш човека до себе си само с присъствието си? Това е най-жестоката болка, най-голямото наказание. 

Помня деня, в който се оженихме, все едно беше вчера. И двамата бяхме в бяло, а церемонията се проведе на повече от петстотин метра над земята, на една от Небесните тераси. Между краката ни се стелеше мека мъгла, лъщяща срещу водопада от слънчеви лъчи, който ни обливаше.

- Прекрасна си - отпуснах глава в косите й. - Искам да си щастлива... Толкова много искам да си щастлива...

- Щастлива съм с теб - прошепна тя и се притисна по-силно към мен. Трепереше в прегръдките ми.

Оттогава се проклинам за думите си. Без да искам я излъгах, обещах й нещо, което никога нямаше да получи с мен. След няколко месеца опити се оказа, че съм стерилен. Сълзите, стичащи се от очите й падаха право върху моето сърце. Знаете ли как се усеща това? Като да късат части от душата Ви и Вие да се молите да Ви убият, да се тръшкате и да викате, но да не можете да направите нищо, ей така се усеща. 

Най-големият ми срам дойде от шамара й, когато й дадох документите за развод подписани. Разплака се, грабна ги и ги хвърли през прозореца. После дойде и ме прегърна:

- Глупак... Ти си пълен глупак... За такава ли ме мислиш?

Срам ме беше да я погледна в очите. 

- Съжалявам - проплаках и само за толкова ми стигна смелостта.

И сега се оказа, че ще я оставя сама. Едно време мечтаехме за спокоен живот - за къща встрани от всички, за много деца, за много щастие. Обещавахме си, че ще се обичаме докрай. Изглежда животът беше приготвил друго за нас.

Но може би можеше да излъжа живота?

Улових се в тази отровена мисъл. Бях учен, физик - първата ми любов беше физиката. Татко ме запозна с нея, предоставяйки ми един прашясал учебник от Старите хора, откогато още обитавали земната повърхност. През всички тези години любовта ми към физиката не угасна, не трепна, дори когато се запознах с втората ми голяма любов - жена ми. Но ето, че днес размишлявам за сърцето си. Уви, оказа се, че то принадлежи на другиго, защото едната любов надделя над другата. 

Надеждата е голяма кучка, знаете ли? Не ми се ще да обвинявам нея, такива сме хората, виждаме светлината в тунела, подадената ръка и се вкопчваме, несъзнавайки, че ще повлечем надолу и помагащия със себе си. Но аз видях надеждата толкова ясна, толкова близка... Само трябваше да протегна ръка.

Онази вечер с жена ми лежахме един до друг на леглото, всеки вторачил се в тавана.

- Не искам да правиш това - зашепна тя. - Знаеш какво казват за тези хора... Променят се, не познават близките си, някои дори ги убиват...

А аз бях глупак. Наистина един голям, кръгъл глупак.

- Това е единственият ми шанс... За нас! Не разбираш ли? 

- Разбирам, но...

- Ще се оправя... Ще те даря с деца... Това е нова възможност, нов живот!

Чух я как захлипа и се сви до рамото ми.

- Не искам да имаш ново сърце, не искам нов живот... Този, с теб, ми е достатъчен.

- Не мога да живея така - поклатих глава. - Виждайки болката в очите ти... Знаейки, че ти нося само това...

Болеше ме, докато говорех, но нямах избор. Трябваше да я убедя, това бе единственият ми шанс.

- Моля те... Ще се самоубия иначе, няма да издържа - довърших, но не я погледнах. Знаех, че ще се разплача, ако я видя. 

Тя седна в леглото с кръстосани крака. Лицето й плуваше в сълзи.

Извърнах се настрани. 

- Как можа да кажеш това? Никога не съм те обвинявала... Никога!

- Съжалявам - изломотих и се съсредоточих в прозореца и стотиците капки, които бурята блъскаше в него. 

- Какво ми каза, когато видя какво се случва, а? - извика тя и удари завивките с юмруци. - Какво каза?

- Че никой не заслужава човешко сърце, щом е готов да пожертва човешката си природа за него.

Тя задърпа ръката ми:

- Какво стана с това? Кажи какво стана? Кажи ми... Кажи...

Но аз не се обърнах. Не я погледнах. Гледах капките, шибащи стъклото и мракът навън, мърморех "Съжалявам", ала не съжалявах. Тогава не знаех какво е да съжаляваш наистина, не знаех както знам днес. 

Тя се съгласи, разбира се. Проклет да съм, хиляда пъти да съм проклет за това, което направих. Накарах я да се чувства виновна, а вината е отрова, повярвайте ми. Прекърши нещо в нея и аз искрено вярвам, че за хора като мен има специален ад. Понякога гледам през прозореца и си мисля, че вероятно съм в него, вероятно някой ден ще изкупя вината си към нея... 

После продадохме апартамента, взехме пари назаем от приятели, изтеглихме и кредит от банка и едва тогава успяхме да си позволим новото сърце. Целият ни живот в едно изкуствено сърце, толкова струваше. Някои вечери, когато се напия достатъчно, успявам да се убедя, че не съм имал избор. Тогава не стоя буден цяла нощ, заспивам бързо или припадам... само за да се събудя плувнал в пот от поредния кошмар.

Кошмар ли казах? Не, не кошмар, а поредният спомен.

По стечение на обстоятелствата сърцето ми го смениха в деня, в който се оженихме. Приехме го за добър знак. Може би боговете ни се усмихваха в този ден? А днес си мисля, че не е имало никакво значение, че и да има богове, те сигурно отдавна не ни се усмихват. Всъщност, искате ли да Ви кажа истината? Аз не вярвам в боговете. В нито един от тях. Вече не. 

Помня само първите дни след операцията. Някаква жена стоеше до мен през цялото време, дори накара докторите да вкарат походно легло, за да може да бъде до мен и през нощта. А това ме дразнеше. Първо постоянното й присъствие, после дърдоренето й, сълзите й. Тази жена постоянно плачеше, постоянно ме гледаше умолително, постоянно очакваше нещо. 

Така и не съм успял да се взема в контрол, да разбера кой стои до мен и да спра да я наричам "тази жена". Сега ходя всеки ден на психолог и говорим за тези неща. Той ми обясни, че мозъкът ми нарочно е "забравил" останалото, за да ме предпази да не полудея. Ако не сте разбрали досега, да Ви го кажа направо - аз съм една развалина. Единствено плача, пия до забрава, после ходя на психолог. И там също плача.  

С течение на времето подредих част от останалото като пъзел - отначало не съм разпознавал никого от близките и приятелите си. Докторите казвали, че е нормално, че при всеки било така. Давали ми антидепресанти, а когато съм ставал агресивен, ми слагали от онези белите ризи на лудите. Разпитах по-специално за тази част. Какво точно означаваше, че съм бил агресивен? 

Е... оказа се, че съм превъртал на няколко пъти. Първия път съм наръгал жена си с кухненски нож. Втория път... втория... съм я изнасилил, а третия ще Ви го спестя. Слава богу, не съм успял да убия никого.

Останалото не помня и не искам нито да го сглобявам, нито нищо. Искам да изчезне, но не може. Разбрах, че след време уж съм се пооправил, станал съм работохолик и сме си върнали апартамента. Проклинам този апартамент! Проклинам го колкото проклинам и себе си. 

Психологът настояваше да караме бавно, но един ден му признах, че за каквото и да се сетя, ще живея с него. 

- Защо казваш това? - попита ме побелелият мъж.

- Не разбирате ли? Аз надробих всичко това, аз се вкарах в ада и ще живея в него колкото е нужно. Това е наказанието ми и няма да го прекратя, като се самоубия.

Не след дълго споменът, който ме е върнал в реалността и едновременно с това е накарал мозъка ми почти да изтрие останалото, ме навести в неспокойния ми сън. Един живот. Толкова е струвало, но дали аз струвам толкова?

Не, аз съм един страхливец и толкоз. Страхливец съм, защото ако бях постъпил като мъж, щях да приема смъртта си, да спестя болката, която причиних. Но аз бях ужасен от смъртта, не от друго, не се лъжете. Истината е, че ние всички сме ужасени от смъртта и в последните си мигове вместо да помогнем на любимите си, ние се вкопчваме в ръката им, продираме до кръв и ги завличаме със себе си. Защото така не сме сами, а да си сам е страшно.

Затова няма богове. Що за бог ще позволи такова страдание? Що за бог ще позволи да живея? А аз ще живея вечно.

Осем живота. Толкова трябва да изкупя, толкова тежат на съвестта ми. Гледам в мрака, в отражението си на стъклото и виждам кукла - празни очи, празно лице... просто една куха обвивка, по чийто бузи неспирно се стичат сълзи.

Тя се е самоубила, знаете ли? Скочила е от тук, от този прозорец. Гледала ме е, плачела е, молела ме е да се върна при нея, да бъда пак същия... И аз не съм я чул. 

Просто се е пуснала в мрака.