Искам да те отворя. Като хирург на масата. Да разпоря гърдите ти и да видя къде ти е сърцето. Да видя има ли го. И ако го намеря... Да го отделя леко. Да го взема в шепа. Да го изгоря с дланите си. Да бъде пепел, а не камък.
Искам да заспя и да не усешам болка. Искам да извадя кинжала, преди ти да извадиш твоя. Да те убия, преди ти да убиеш мен. Да избягам, преди да видя гърба ти. Да те накарам да спреш да мислиш за миналото. Да те сложа в настоящето. Да мога да погледна през задимения прозорец. Да не стоя със нос, залепен за него след отиващия си силует. Душата ми да не е морга. Да не е разпятие.
Искам да вярвам, че има поне едно едно нещо, което не боли. Анестезия?
Споменът е ужасно нещо. Споменът, когато беше тук, споменът, когато те няма. Споменът, когато идваш. Не знам това, което става, сега ли става или вече е било. Това може да съм аз, може и да не съм аз, ама като говоря с хората, май не съм аз. Щастливите спомени или щастливият спомен, което далече не е едно и също, не са чак ...