Денят е изпразнен от смисъл. Стаите са глухи и нощите също. Чувството е болезнено. Има само една мисъл и тя причинява болка, мисълта, че всичко приключи. Опитвам дъх да си поема, а не мога, свикнах да дишам едвам. Няма утре, няма и вчера. А сега ли? Сега е неопределено и смущаващо подтискащо. Стаите са празни и в същото време пълни със спомени, затова и не се оглеждам около мен. Спомените са лъжливи и изпепеляващо болезнени, и те като тебе. Едни очи, на малко куче, гледат в мен. И в тях въпроси виждам и учудване къде си. И този поглед ме ранява, напомня за измамното ни щастие. И все пак само тези очи са невинни и чисти, останали от тебе спомен скъп. От мене нищо не остана! Надежда нямам и вяра също, нали реши да ме ограбиш. Това, което имах да раздавам, свърши! На теб го дадох, но го хвърли. Минава време, но на мен не ми минава и знам, че няма да се случи, защото белегът остава. Веднъж убит ли е човек, не може просто да възкръсне!