XXXI

     На следващото утро потеглихме за София. Майстор Ильо ни проводи, заедно с чираците си, придружаващи тежко натоварения му добитък. Неговият керван превозваше илядо подкови и клинци за конете на османската войска, която през София се придвижваше към Белград. Ильо беше задължен от кадията, да откара железарията, като сам си поеме масрафа.

     Друмищата бяха толкоз оживени, че едвам се разминавахме. Срещнахме керван, превозващ сухар, ечемик, сено и слама. После и друг, тежко натоварен с олово, което турците ползваха, за да строят минаретата на джамиите си. Разбрах, че тая ценност била добивана в района между градовете Скопие, Кратово, Щип, Кьопрюлю и Враня.

     - Нещо готви султанът - обърнах се аз към Джорджич.

     - Видя, че говорих преди малко с керванджия, идващ от сръбско, та долу-горе понаучих някои работи.Там раята се вдигнала срещу турците и завзела крепостите Бечкерек, Фачет и Липа, дори вече били обсадили Темишвар.

     - Дали австрийският император и трансилванският княз ще им помогнат? - попитах аз.

     - Дай, Боже! - рече Джорджич и се прекръсти. - Пък после дано и насам да наминат!

     Увлечен в мислите си, с изненада забелязах, че вече сме стигнали.

     София нямаше градски стени. Сред леко издигнатото поле, прекосявано от реката Искър, под планината Витоша, бяха нахвърляни множество дървени, нисички къщици и само тук-таме имаше някоя зидана с тухли. Посред това огромно тържище стърчаха охлювообразните минарета на джамиите, а също и кубетата на минералните бани и покритите мостове.

     Не можахме да разглеждаме дълго, защото тълпата ни повлече към едно по-широко място, от което се издигаше задушлив дим. С изненада разбрах, че това е клада, а посредата й, за кол, бе завързан един мъж.

     - Приеми правата вяра, гяурино, че ей сега ще пламнеш! На пепел ще станеш, невернико! - викаше му някакъв турчин.

     Млада жена доближи до кладата и като че ли искаше да бъде обхваната от пламъците, но я издърпаха. Огънят се разгоря по-силно.

     - Не си давам вярата! За теб умирам, Господи! - успя да извика завързаният, преди огънят да го обхване.

     Всички се разпищяха. Не разбрах кога се бях озовал до жената, която искаше да се хвърли в пламъците.Тя падна върху ръцете ми. Джорджич извика:

     - Да бягаме далеч оттук, по-бързо!

     Аз заотстъпвах, колкото можех сред блъскащите ме люде, заедно с жената на ръце.

     - Какво ще правим сега? - чух гласа на Джорджич.

     - Припаднала е. Да намерим вода и да я свестим - рекох аз.

     Наближихме куполите на минералните бани. Пред входа им имаше чучур.

Наплискахме я и по едно време тя започна да отваря очи. После ни загледа с див поглед.

     - Кои сте вие? - с мъка проговори .

     - Добри люде сме. Не се бой - успокоих я аз.

     - Не съм ли изгоряла?

     - Жива си, не си на небето - рече Джорджич.

     - Къде е Георги? - завъртя уплашено очи.

     - Кой е Георги? - попитах, макар че се досещах.

     - Мъжът ми, дето искаха да го потурчат - рече тя и изведнъж се сгърчи, започна да дращи лицето си и да вика през сълзи:

     - Изгориха го, нали? Няма го вече! И детето ми взеха, и мъжът ми убиха, и мен белязаха! Убийте ме, моля ви! - коленичи тя.

     - Какво е станало с детето ти? - не се сдържах аз.

     - Недей да отговаряш, жено, а се успокой! - каза Джорджич и ме погледна с укор.

     - С мъжа ми криехме момченцето си, но го намериха и ни го отнеха. Виж какво друго ми сториха тогава! - тя дръпна ризата си и гърдите й се откриха. Зърната им бяха изгорени с нажежено желязо. Джорджич я загърна внимателно.

     - Къде живееш, жено?

     - В гроба, там ме носете! - изпъшка тя.

     - Ще дойдеш с нас! - намесих се аз.

     Джорджич ме изгледа особено.

     - Ще останем известно време в София. Трябва да се срещнем с един книжовник и с двама свещеници. Така че, жено, молим те да ни помогнеш и да ни кажеш къде да преспим? - обърна се той към нещастницата.

     - Къщата ми и без това е празна, живейте в нея, а аз тук ще умра -

промълви тя и се отпусна.

     Доста време мина, докато жената най-после започна да се съвзема.

     Джорджич бе намерил една лечителка, която намаза раните й с мехлем против изгорено, а после й даде да пие някаква отвара.

     - Познавам те, бабо - прошепна болната.

     - Венче, аз също те познах, баби, та нали гледах твойто момченце - Добрито, когато се беше нашарило.

     - Няма го, бабо, нито Добри, нито мъж ми Георги! - зарида Венка.

     - Поплачи си, чедо! - рече старицата и също заплака, седнала до главата й.

     Ние с Джорджич бяхме загубили ума и дума и не знаехме какво да правим. По едно време бабата ни загледа и рече:

    - Добри люде сте вие, вижда се. Венке, прибери ги у вас, докато оздравееш!

     Джорджич извади пари и поиска да даде на Венка и на бабата.

    - На доброто с добро се плаща, а не с пари - рече старицата и спътникът ми, засрамено, прибра алтъните си.

     Отведохме Венка в дома й. Аз я чувствах като майка и останах да се грижа за нея, а Павел Джорджич сам потегли за срещите с книжовника и със свещениците. Каза ми, че ще се върне да ме вземе след един месец. Предупреди ме, че ако закъснее, аз самичък трябва да отида до Търновград, за да се видя с архиепископ Дионисий Рали, а после и до Никопол - за срещата с търговеца Тодор Балина. Напомни, че аз ще ходя за оружията, при майстор Ильо - в Самоков. Остави ми пари за изпът, а никополският търговец щял да ми даде още - за доплащане на заръчаното. Така се разделихме с Джорджич. Молех се, по живо - по здраво да се върне и да ме вземе със себе си.

     Венка бавно оздравяше. Разказах й как съм избягал чак от Станбул.

     - Нали поне Добри е останал жив? - рекох й.  - Радвай се! Той също може да си дойде.

     - Мъничко е още детето ми. На осем годинки ми го взеха поганците. Ти по-големичък си бил, по-хитър, затуй си избягал - клатеше недоверчиво глава майката.

     - Вярвай и се моли на бога! - давах й кураж аз и като че ли от ден на ден очите й се оживяваха.

     Лечителката - баба Стана, често ни посещаваше и се грижеше за нас.

Три месеца се изтърколиха, а Павел Джорджич не се появяваше. Един свещеник ми каза, че получил вест от приятеля ми - той вече бил във Влашко, за да се срещне с княз Михаил Храбри, а след това щял да ходи при Сигизмунд Батори - седмиградският владетел. Щял да ги моли да ни изпратят способни военачалници и поне две илядо обучени войници, към които да се присъединят нашите бунтовници и заедно да се борят срещу турските поробители.

     Измина зимата и тъкмо започна да се запролетява, когато тежка болест легна над София. Беше илядо петстотин и деветдесет и пето лето. Османците се уплашиха от заразата и повечето се оттеглиха към Станбул. Лечителката ни каза да пием само преварена вода.Тя преди много години била виждала също толкова умрели плъхове, с кървави муцуни, колкото и сега, след което  

 се разболели и людете, та оттогава знаеше, че тази напаст се казва чума. Учеше да  гледаме болните, отделно от здравите. По цял ден баба Стана вареше някакви отвари и изпращаше на всеки, който се оплачеше от болки в главата и слабините, от подутини под мишниците и на врата, от повръщане на кръв или залитане. Венка прибираше у дома си тези, които бяха най-зле, за да не заразят здравите.

      От умора и на мене започна да ми се вие свят, но аз продължавах да помагам, макар че едва се влачех. Един ден в къщата влезе някаква болна, забулена туркиня, която носеше детето си. То също не изглеждаше добре. Помислих си, че Венка ще ги изгони, но тя побърза да застели две нови

постелки и да им даде от лечебните отвари. Как издържаше тази жена, не можех да разбера!

     Всеки ден изнасяхме мъртвите - те бяха толкова много, че не смогвахме да ги погребем навреме. Тогава направихме нещо като клада и изгаряхме непогребаните.

     Чудо бе, че точно Венка, баба Стана и аз не се бяхме разболели още. Ако сега дойдеше Джорджич нямаше да ме познае - бях останал само кожа и кости, очите ми пареха от недоспиване, а косата ми, само за десетина дни, се беше прошарила. Но бях жив и не знаех защо Господ още ме закриля.Често си мислех за жена си Верка и за децата. Молех се на Бога да ги пази здрави и да ми прости, че ги бях изоставил.

     Беше през месец март илядо петстотин и деветдесет и пето лето. Една сутрин, тъкмо хранехме болните и им давахме отварата, когато бунтовници, въоръжени със саби, минаха пред къщата ни. Викаха, че те са хайдути и били дошли да ни избавят от турците. После заприиждаха и други - много ми се видяха. Били преминали реката Дунав, към тях се присъединили  селяни, пастири и други недоволни, та заедно решили да завземат София. Докато разбера какво става, се захвана страшна олелия в турската махала. Рекох на Венка, че отивам с тях, ако иска и тя да дойде. Жената точно тогава прибра още болни, между които имаше и туркини, с деца на ръце. Поколебах се за кратко, но после решително излязох и се отправих към османските убежища.

     В турската махала бяха останали само бедни люде, не успели да избягат далеч от заразата. Отдавна от града се бяха изнесли както войводата и субашията му, така и кадията. Изпълняваха задълженията си само един имам и някакъв хекимин с трескави очи. Опитах се да надвикам тълпата от пастири и хайдути:

     - Чума върлува! Така ще измрете всички! - крещях аз.

     Един калпаклия бабанко ми се изсмя и рече, че лъжа. Удари ме през устата и каза да престана да се дера. Друг се обади, че дали от турска сабя или от чума, все ще измрем. Тогава се присъединих към тях. Започнахме да рушим по-големите сгради. Бунтовниците вземаха кой каквото види, трошаха, късаха, буйстваха. Настана истинско разрушение и олелия. Не можех да разбера какво въобще се случва. По едно време някой се провикна, че към София идвала османска войска.Тогава същият бабанко, който ме удари, завика:

     - Бързо към планината! Уж султанската армия се въоръжавала в Цариград, а вече и до тук дошла! Няма да удържим на поганците, чумата да ги тръшне дано!

      Аз се прибрах при Венка.

     - Да тръгнем с хайдутите, искаш ли? - попитах я.

     - А кой ще гледа болните люде? Бог тука ни иска - рече тя и някаква светлина видях в очите й, останали само те върху изпитото й лице .

     Така и не напуснахме чумавия град.

     След случилото се, взех да се замислям за това, как да се отървем от душманите си, но без убийства на мирни чиляци и без опустошения. Често при болнавите идваше един свещеник - поп Петър се казваше. С него си хортувахме за людете, с които животът ни бе срещнал, за стореното от бунтовниците, опитали се да завземат София и дълго умувахме що да правим, че свобода за българите да добием. Отецът ми разказа за поп Пею Софийски и за Матей Граматик, които живеели и пишели своите жития в манастирите, построени в местността Мала Света гора край София. Първият  вече  достойно  бил  завършил  пътя  си  на  тоя свят, като оставил интересни ръкописи, между които и житието на  златаря Георги, изгорен на клада в София през илядо петстотин и петнайсто лето, заради отказа му да приеме исляма. Сега поп Петър искаше да напише житие на Георги Нови - за непреклонността на мъжа на Венка. Аз го подкрепях в това му начинание, като споделях мислите си с него за това как ние българите да устоим. Вторият книжовник - Матей Граматик и до днес продължавал да твори. Той вече бил написал “Житие на Николай Софийски”, в което разказвал за живота на обущаря Николай, убит от турците през илядо петстотин и петдесет и пето лето в София, след като насила бил принуден да приеме исляма и с хитрост бил обрязан, а след това се разкаял и искал да се върне към християнството.

     Разбрах, че сърцати българи  списвали книги в манастирите в Мала Света гора край София. С поп Петър се молехме на Господ, да създаде повече достойни люде като тези, които неуморно творяха в божиите обители.

     Свещеникът ми разказа, че през илядо петстотин и деветдесет и трето лето, когато се захванала свирепа рат между хабсбургите и османците, четата на Чавдар войвода често нападала турските големци в София. Градският паша седем пъти изпращал потеря подир хайдутина, но все не успявал да го залови. Тогава събрал съветниците си и скроили капан за войводата. Обещали му, че султанът цяло село ще подари на Чавдара, ако най-после той мирен се уседи. Подлъгал се момъкът, макар че Лало- байрактар му рекъл на паши и султани вяра да няма.Така, с мръсна измама, софийският паша хванал войводата, оковал го и го затворил в тъмница. Но смел и умен бил знаменосецът и с цялата дружина се притекъл да освободи Чавдара. Като разказа дотук, поп Петър запя:

 “Разби си Лалчо хареми,

та си пашата изкара,

та къс по къс го режеше,

режеше и го питаше:

- Пашо ле, пашо нечестни,

ще ли да лъжеш юнаци,

с измама да ги затриваш?

Па му главата отряза

 и на маждрака натъкна.

Па си юнаци поведе

и си със свирка свиреше.”

     Скоро след нападението на хайдутите отецът дойде, разярен и още от вратнята завика:

     - Господи, малко ли ни бяха жертвите, дето чумата ги взе! Ела с мен - ще те заведа извън града. Сякаш сатаната е бил там! Покрай пътя към планината турците са набучили на колове главите на  хайдутите!

     Веднага тръгнах с него. Гарвани кръжаха над нас и ни показваха накъде да вървим.

     Никога не бях виждал нещо по-ужасно. От двете страни на пътя към планината, на разкрач разстояние една от друга, бяха набучени главите на бунтовниците. Повечето бяха на млади мъже, в разцвета на силите си. Зърнах и тази на бабанкото калпаклия и макар че в мислите си го бях укорил, когато ме перна през устата, сега се прекръстих и искрено се замолих, за да му прости Господ. Та той също като мен, не искаше да живее в робство, затова беше тръгнал да се бие и да мре.

     Поп Петър коленичи и вдигна ръце към небето. Коленичих и аз. После дойдоха и други люде и след дълги молитви, заедно започнахме да сваляме главите и да ги погребваме.

     Много късно се прибрахме при Венка и при чумавите. Заварихме стопанката разплакана, а баба Стана беше седнала до нея и я милваше по косата. Едва се сдържах да не заридая и аз - нещо тежеше в гърдите ми и стягаше главата ми като с обръч.Такава мъка никога не бях изпитвал. Свещеникът също грохна до Венка, тогава и аз се отпуснах, легнах по очи на пода и извиках:

     - Помогни ни, Господи!

     Баба Стана се чудеше какво да ни прави, кръстеше се непрекъснато и мълвеше:

     - Вярвайте, баби и Бог ще помогне, само вярвайте и се дръжте! Я млади хора сте! Станете, баби, станете, че така не бива!

     Послушах старицата и едва, едва се понадигнах, но после размислих и се изправих по-чевръсто. Рекох:

- Трябва да се държим! Наистина, не бива да губим кураж! Ей, сигурно

скоро ще дойде Джорджич и помощ от съседите - християни ще имаме!

Пък и колко работа предстои - та аз при Ильо Самоковлията щях да ходя, а

и в Търновград, и в Никопол! А и на жената и децата обещах в Свободна България да живеят!

     Дните минаваха. Чумата не ни бутна, но ужасните дела на агаряните бяха стегнали душите ни.

     След няколко месеца болните понамаляха и вече по-малко люде чумата отвеждаше в отвъдното. Най-после в къщата на Венка не остана нито един

повален от напастта. Двамата със стопанката всеки ден проветрявахме, почиствахме и измазвахме, за да гоним заразата. Отново свършихме тази работа и седнахме сами на софрата.

      - Живи сме, Венке, живи! - почти извиках аз.

      - Ти се радваш!? - учудено ме изгледа тя.

      - Да започнем пак да дишаме спокойно и да забравим лошото! - стремях се да й вдъхна кураж.

     - Ето, ти ще заминеш и аз ще остана сам самичка на този свят, без детето и без мъжа си - пак бе готова да заплаче, както напоследък често се случваше.

     - Защо не извикаш баба Стана да живее при теб? Тя няма да ти откаже -предложих аз.

     - Ще я поканя - рече тя и се замисли. - Знаеш ли, толкова люде измряха от чумата и много дечица останаха сирачета. Скитат се по цял ден, гладни и

жадни. Пък скоро и зима ще настане - ще измръзнат горкичките. Мисля да ги прибера вкъщи.

     - Добре си решила! - зарадвах се аз. - Скоро съм си наумил да се срещна с никополския първенец - с Тодор Балина и да му разкажа за тебе. Сигурен съм, че той ще ти изпрати пари за децата, пък и като минават негови кервани през София, хората му ще ти оставят храни и сукно – дрешки на сираците да ушиете с баба Стана. Павел Джорджич пък е богат дубровнишки търговец, та и той ще ти помага - заговорих аз бързо и убедително, за да прогоня лошите мисли от главата на Венка.

XXXII

     Житието на Доброслав още стоеше разтворено пред мен, а аз гледах някъде над него, унесен в мислите си. Поразила ме бе тихата духовна мощ на баба Стана и на Венка.Тя побеждаваше грубата физическа сила, сломяваше дори и чумата. Какво точно означаваше “геройство”? Толкова хора, като че ли незаслужено, бяха наричани герои, а истинските никой не забелязваше, защото те просто правеха това, което човешкото сърце им подсказваше, защото тяхната жертвоготовност бе най-скромната, но и най-великата.

     От тези мисли ме изведе големият ми син:

     - Тате, върнах се от олимпиадата по информатика - каза ми той и усетих радостна нотка в гласа му.

     - Как се представи, сине?

     - Получих златен медал. Още три български момчета бяха наградени в Атина. Явихме се 302 участника от 80 страни. Българите сме между първите, наравно с представителите на Китай, Русия и САЩ - бързо ми заобяснява Данчо.

    - Горд съм с тебе! - станах аз и му стиснах ръката.

     Отдавна не се бях радвал толкова - чак сълзи от възторг се показаха на очите ми. Все пак след големите страдания, животът ми поднесе и нещо хубаво.

     - Нали знаеш, че бащата на компютъра - професор Джон Атанасов, е с български произход? - не се сдържах аз.

    - Разбира се, татко. Дори знам и подробности - и за моя радост, синът ми придърпа един стол до мен, настани се удобно и се разприказвахме.

     Данчо ми разказа, че дядото на Джон Атанасов  – Атанас Иванов бил застрелян от турците през 1876 г., след потушаването на Априлското въстание по българските земи.Той бил родом от село Бояджик, Ямболско. Една августовска утрин селото осъмнало, обградено от турска войска. Жителите му били изведени на пасбището, където Шекир паша решил да проведе “кърваво спортно зрелище” и заповядал всички да тичат, за да спасят живота си, а войниците му, яхнали коне, да убиват, когото догонят. Яна и мъжът й Атанас тичали, колкото сили имат, като бащата бил прегърнал четиримесечния си син Иван. Пашата и двама конника ги настигнали, застреляли Атанас, а куршумът одраскал челото на детенцето му. Майката била съборена на земята и изпаднала в безсъзнание, а когато се свестила, видяла до себе си обляното си с кръв бебе, което плачело, колкото му глас държи, съзряла и мъртвия си съпруг.

     - Данчо, откъде знаеш всичко това? - попитах аз.

     - Прочетох  книжката “Изобретатели” на Митре Стаменов, който е български журналист и публицист.

     - А как е попаднал в Америка Иван - бащата на Джон Атанасов? - продължих да се интересувам.

     - През 1889 г. вуйчо му заминал за Америка да следва право и отвел със себе си тогава тринадесетгодишния Иван. Сирачето било настанено в подготвителен пансион и само се издържало като работело в кухнята. В края на учебната година вуйчото се завърнал в България без Иван. Но нашият сънародник не се отчаял, а продължил учението си, като едновременно и работел на различни места, за да се издържа. След като през 1895 г. станал енориаш на баптистка църква, той се записал да следва в колежа “Колгейт” в Хамилтън.Там изучавал гръцки, латински, математика, геометрия, физика. След пет години  успешно завършил Колгейтския университет. Оженил се за ирландката Айва Парди, която била учителка по математика. На 4 октомври 1903 г. се родил техният син-Джон Атанасов. Баща му по това време следвал електроинженерство и работел в различни градове, придружаван от семейството си. През 1913 г. Иван и Айва вече имали осем деца и живеели в собствена двуетажна дървена къща.

     - Значи - какъвто бащата,такъв и синът, а? - подметнах аз.

     - О, синът постигнал много повече от своя баща! Като дете Джон Атанасов си играел със сметачната линия на татко си, която станала “храна за ума му”. Пак покрай своя родител, детето започнало с увлечение да изучава  електро и радиотехника, физика, химия и астрономия.

     Аз се размърдах, обезспокоен.

     - Данчо, надявам се да съм ти дал добър пример за това, какъв не трябва да ставаш?

     - Тате, нещата са много сложни! Наистина, от твоя живот могат да се извлекат важни поуки - дипломатично заусуква синът ми.

     - Какви поуки? - наострих уши, защото това отдавна живо ме интересуваше.

     - За това, че човек никога не бива да губи кураж, за това, че трябва да осъзнава грешките си и да ги поправя и най-вече - винаги да отстоява достойнството, както своето, така и на хората, с които животът го сблъсква.

     - Наистина е много сложно, но ще мисля над думите ти. А сега не бързай да се измъкваш, а ми доразкажи за бащата на компютъра! - и аз се изпречих на вратата, защото Данчо се заозърта към нея и заподозрях намерението му за днес повече да не се занимава с изкукуригали възрастни като моя милост.

     - Митре Стаменов пише, че стремежът на Джон Атанасов към знания е неудържим.Той следва електроинженерство в университета във Флорида, след това става аспирант по математика в щатския колеж на Айова в град Еймс, като едновременно преподава и на студенти. Тогава се оженва за Лура Мийкс - дъщеря на оклахомски фермер. През 1929 г., със съпругата и

дъщеря си Елзи пристига в Медисън, където записва курсовете по квантова механика, електродинамика и математическа теория на еластичността.

Завършва годишните курсови работи и по трите дисциплини с възможно най-високия успех. През 1930 г. подготвя дисертацията си и същевременно преподава математика в Уисконския университет. Дисертацията си на тема “Диелектрична константа на хелия”, младият учен определя като свое “бойно кръщение”.

     - Това се казва истинско”бойно кръщение”, а не като моето! - развълнувах се аз. - Да прилагаш научните знания за доброто на човека, да създаваш нещо ново и да твориш произведения на науката или пък на изкуството, в стремежа си да направиш хората по - благородни - това ме възхищава най-много и ме кара да продължа да съществувам! - не се сдържах, а заприказвах бързо и задъхано.

     - Тате, ще ти дам книжката “Изобретатели”на Митре Стаменов - прочети си я сам, ще ти допадне.

     - Добре, сине, но набързо ми доразкажи за бащата на компютъра, моля те!

     - Какво да ти кажа още? През юли 1930 г. Джон Атанасов успешно защитава тезата си и получава докторска степен по математическа физика. След това става асистент по математика и физика в щатския колеж на Айова, а после и доцент в двете катедри. По време на преподавателската си дейност той мисли относно създаване на необходима за неговите дисертанти машина, с която те да могат автоматично да извършват своите пресмятания. Аналоговите и електромеханичните уреди били неподходящи за тази цел.

Той стига до убеждението,че в новата машина запаметяването на данните, трябва да бъде отделно от изчислителните функции и методът на пресмятането да бъде цифров,а не аналогов, а освен това тя да бъде и с по-голям обем на паметта от дотогавашните. От началото на 1938 г. до пролетта на 1939 г., Джон Атанасов проектира основните структурни възли на замисленото от него. Най-много време му отнема създаването на логическото аритметично  устройство. През  ноември  1939 г. той  демонстрира изобретението си, а на 14-ти август 1940 г. връчва на ръководството на Щатския колеж на Айова “Меморандум”, съдържащ подробно описание на машината, наречена АВС /Атанасов-Бери компютър/. Клифърд Бери е двадесет и една годишен студент, със солидна подготовка по електроника, който успява да се справи с електронно-ламповите логически схеми, докато Джон Атанасов разработва теоретично новите електронни методи на пресмятане. Окончателното конструиране на АВС завършва през май 1942 г.

     - Благодаря ти, че ми разказа всичко това. Все пак ми дай и книжката на Митре Стаменов, за да се запозная по-подробно ”какво ние, българите сме дали на света”! - помолих сина си.

     Данчо ми донесе желаното четиво.Така за известно време бях завладян от изобретателния дух на българина и животът покрай мен започна да ми изглежда по-хубав. Напоследък започнах да избягвам вестникарските новини за високата престъпност, както и гледането на неприятни за мен телевизионни емисии. Увлечението си по труда на Митре Стаменов “Изобретатели”, понякога заменях с потопяване в действителността от края на шестнадесети век - житието на Доброслав Церов продължаваше да ме вълнува.

                                                 Следва продължение