-Знаех си, че ще стане така…знаех се, че най-накрая някой ще ти затвори голямата уста. Виждаш ли. Виктор, всичко се връща! Това ти е за цялото ти отвратително отношение, ако ме бе послушал поне веднъж, нямаше да стигнеш до тук…Но ти все си знаеш своето, никога не слушаш майка си…

Нямаше отговор. Не трябваше да има. Така бе по-добре.

-Не те ли е срам? Не изпитваш ли поне капка срам заради всичко, което правиш? Помислял ли си си какво трябва да търпя аз? Знам защо се стигна дотук…Явно наистина ти е липсвала здрава ръка като беше малък. Някой трябваше да ти даде добър урок, но нали баща ти умря и аз трябваше сама да се оправям…А пък аз все се страхувах, все се отказвах да те накажа…Това е моя грешка,Виктор, сама съм си виновна…

Беше светло. Напоследък светлината му действаше изнервящо. Затвори очи и се опита да се съсредоточи върху отговора си. Искаше да я нагруби, искаше да й каже нещо, което да я накара да замълчи, заслужаваше ли си?

-Погледни докъде стигна!-тя плачеше или поне така му се стори.

Понякога се разплакваше, понякога крещеше. Това го вбесяваше. Искаше едновременно да я прегърне и да избяга от нея, искаше просто да го остави на мира.

-Ами ако останеш сакат? Аз трябва да се грижа за теб, всичко отново пада на моите ръце…

-Майко, добре съм…

-Не си добре-викна му тя.-Ако беше добре, нямаше да си тук! Не мога да си представя какви си ги вършил, за да те подредят така…Не че трябва да се чудя, разбира се, нали и с баща ти беше така. Но ти не го познаваш. Трябваше да го видиш и да разбереш, че ще едни и същи. И ти не мислиш за мен, и ти искаш да ме изоставиш…

-Престани да говориш за баща ми, мъртъв е.

-Разбира се! Умря, преди да разбере какъв син е създал. Остави ме да се оправям сама със сбърканото му синче…

-Престани! Престани да говориш едно и също! Остави ме да си живея живота! Стига!-онзи уред до кушетката писукаше лудо.

-Какъв живот, Виктор?-понякога се питаше дали бе просто гняв или тя наистина с вярваше във думите си.-Аз се грижа за теб откакто се помниш, отгледах те! Възпита х те…опитах се да те възпитам, лишавах се от всичко заради теб. Нищо не можеш да постигнеш сам! Нищо  нямаше да направиш без мен!...Нищо!

Замълча си. Отново. Ами ако някой слуша край вратата? Стената бе стъклена, сигурно ги виждаха. Нямаше къде да се скрие, нямаше изход.

-А какво да кажа за всичко това? Кой плаща за всичко това? С какви хора си се забъркал? Страх ме е дори да си помисля какво си правил! Отвращаваш ме…

Това беше.

Ето го изходът, най-голямото отмъщение.

Да й каже. Да й разкаже за всички неща, които е правил с Елизар, които са правили заедно…Е, това сигурно щеше да я убие. Тя нямаше богато въображение, защото бе педантична и здравомислеща, но пък си оставаше свенлива, строго честна и пуританка по сърце. Дори само ако й спомене какво харесва Елизар и какво бе готов да направи, щеше да я убие.

Идеалното отмъщение за целия си нещастен живот.

Взря се в нея, стисна зъби.

-Моля ви, той има нужда от почивка.

Лекарката изглеждаше учтива, но непреклонна. Странно съчетание. В момента Виктор не можеше да мисли за нея. Изскърца със зъби и си замълча. Разбира се, че са подслушвали, нали това им е работата-да се грижат за пациентите си и тяхното спокойствие. Нали затова точат луди пари от сметката на Елизар?

-Какво искате? В момента говоря със сина си.

-Госпожо Конъли, Виктор е получил травми, трябва да си почива.

-Той ми е син, аз знам какво е най-добро за него-отказваше да отстъпи към вратата.

-Разбира се. Но той току що се събуди, объркан е. трябва да му направим редица изследвания, за да сме сигурни, че всичко е наред. Ако не можете да се успокоите и да успокоите него, по-добре да изчакате навън. Нали?

Кой би могъл да повярва? Толкова лесен изход. Майка му внимателно бе изведена от стаята. Виктор извърна очи към прозореца. Бялата дневна светлина нахлуваше неудържимо. Трябваше да спусне щорите, а му бяха забранили да се движи. Щеше да се наложи да моли сестрата, все пак затова й плащаха. Иглата във вената му ужасно го дразнеше, кушетката бе неудобна, цветята на масичката изглеждаха нелепо. Имаше усещането, че е затворник между тези стерилно бели стени.

Някъде се случваше нещо ужасно и той си налагаше да си спомни какво общо има с него.

…………………………………………………………………………………………

Около час по-късно тъмнокосата д-р Едингс стоеше в коридора срещу стаята на Виктор заедно с по-млада стажантка. Момичето я гледаше, смръщило вежди.

-Не трябва ли да се обадим на някого?-попита тя, отмествайки поглед към болничната стая..-Да им уредим среща с психотерапевт, може би. Притеснявам се за майка му, прекалено е нервна.

-Слушах ги почти половин час-отвърна лекарката.-Как се наричат един друг луди. После тя започна да го обвинява за всичко-за инцидента, за безпаричието, за положението си, за разбитите си нерви…За всичко. А съм сигурна, че той едва се сдържаше да не й отвърне. Положението е доста сложно.

-Значи наистина трябва да направим нещо, за да им помогнем да се разберат?-настоя стажантката.

Една кльощава старица се затътри край тях, подпирайки се на стойката за системи. Докторката поклати глава замислено.

-Не мисля, че точно сега е подходящият момент. Ако започнат, ще имат нужда от дълга и сложна терапия, много часове разговори със специалиста. Не мисля, че в момента трябва да объркваме и без това обърканото момче. Върви при майката и й дай леко успокоително. После я заведи в стаята за почивка. Не е мигвала откакто го докараха, а отказва да си тръгне. Не му се отразява добре да стои денонощно край него…Не можем да я изгоним насила дори да е за нейно добро.

-Не знам-сви рамене по-младата жена.-Аз също съм се карала с нашите. О, беше ужасно, но никога не са ми говорили така, не са ме обвинявали. Изглежда сякаш тя наистина го мрази.

Д-р Едингс гледаше пред себе си към стаята. През матираната стъклена врата се виждаха очертанията на кушетката и тялото на Виктор върху нея. Коридорът наоколо бе почти пуст.

-Обича го, разбира се-каза тя накрая.-Обича го, но не го разбира.

-Какво ще правите?

Мушна ръце в джобовете на бялата си манта.

-Ще говоря с него. Сигурно вече се е успокоил. Ти върви и намери г-жа Конъли. Няма да е добре да припадне някъде.

Като влезе в стаята, Виктор бе приседнал и веднага я стрелна с поглед.

Такива сиви очи! Толкова деликатно младежко лице!

Беше жена над трийсетте,а за малко не се изчерви смутено. Може би, ако подстрижеше косата си…

Тя се осъзна, примигна недоволно от себе си и се приближи.

-Е, Виктор, имаш ли някакви оплаквания?-опита се да прозвучи строго професионално.-Боли ли те раната на главата? Направихме ти няколко шева и за известно време ще ти остане малък белег.

-Познавам ви.

Гласът му я изненада. Беше сериозен и подозрителен.

-Така ли?-тя съвсем ненужно оправи стетоскопа, висящ на врата й.

-Мисля, че съм ви виждал и преди.

Беше странно и объркващо усещане. Бе сигурен,ч е не я е срещал, не и в този живот. И въпреки това бе виждал лицето й. спомняше си как тя се привежда над него, триейки лицето му с мокра кърпа, очите й, гласът й, който звучеше накъсано и глухо, сякаш от много далеч.

„ Всичко е наред, Виктор.“

Или пък:

„Нали ти си жив…“

После си я спомни отново-вървеше по многолюден коридор сред множество непознати, а нейното лице сякаш проблясва, за да се отличи от другите.

Беше я виждал, без да са се срещали тук.

-Може и да си-потвърди жената. От любезност.-Да се чувстваш замаян или объркан?-попита тя, докато за пореден път светкаше в очите му с фенерче.

-Объркан? Да-с неохота призна той.-Мисля, че става нещо с паметта ми.

-Хм, това е нормално-зае се да проверява рефлексите му.- Въпреки че си претърпял тежка мозъчна травма, ти се възстановяваш изненадващо бързо. Може би някои спомени ще бъдат загубени за известно време…

-Ами-подхвана той, ако са се появили…нови, за които нямам обяснение?

-Мозъкът е една голяма загадка, Виктор. След малко отново ще те прегледа невролога. Питай него.

-А, мозъчния доктор?-подхвърли иронично той.

Беше дразнещо да го опипват хладните й пръсти. И въпреки това си спомняше, че тези длани държаха слепоочията му, докато тялото му се гърчеше в конвулсии. Най-накрая тя престана да го боде и да го кара да прави глупави движения. Оставаше с някакво объркано усещане за тази жена, която се суетеше така около него. Изглеждаше…загрижена? Може би малко повече отколкото изисква етиката на такова безумно скъпо място.

-Изглеждаш ми добре-заключи насмешливо тя.-Превръзката трябва да се смени, но това може да почака. След няколко дни конците ще се абсорбират от тялото. Истинско чудо е, че си се отървал само с повърхностни кръвонасядания, няколко натъртени ребра. Хематомите почти са се разнесли. Има ли нещо, което те притеснява?

-Не искам да говоря с никого.

-Разбира се. Но от полицията се обадиха, че искат да те разпитат, когато дойдеш в съзнание.

-Не искам да говоря с никого-натърти той.-Особено с полицията.

-Още не съм им се обадила-тя трепна закачливо и съзаклятнически с вежди. Сама се учуди защо го направи.-Клиниката има доста високи стандарти за конфиденциалност. Опитваме се да пазим правото на спокойствие и личен и живот на нашите пациенти. Нещо друго?

-Ще спуснете ли щорите? Искам да спя.

-Та ти се събуди преди малко!-усмихна се д-р Едингс. –Сега е едва девет часа сутринта!

-Светих се-поправи я Виктор.-А сега искам да спя.

Тя сви рамене и сама отиде да регулира щорите. Малката стая се изпълни със сумрак. Младежът се размърда, за да се настани по-удобно в полуизправената кушетка. Това го накара да свали ръцете си, скръстени отбранително пред гърдите.

-Благодаря.

Жената с бялата престилка се обърна. Изгледа го странно, майчински. Имаше тъмни очи, които се прививаха, щом се усмихнеше. Вгледа се в неговите.

-Виктор, животът не е такъв-прозвуча спокойно, сякаш отговаряше на хилядите неизречени въпроси.-Не е нужно да продължава така. Може да си щастлив, не си длъжен да приемаш , че нещата просто се случват. Ти можеш да ги промениш.

Беше толкова уютно в затъмнената стая, далеч от всички. Извърна се с лице към нея.

Дълбоки очи, мрачни и сиви.

-Нещата не са толкова лесни, докторе. Просто…не са.

……………………………………………………………………………………………

Високо над нея изпърхаха гълъби. Беше се унесла и сега спеше в същата свита поза няколко часа поред. Приличаше на малък вързоп, захвърлен в ъгъла.

-Момиче, добре ли си?-нямаше отговор. Една жилеста ръка я докосна по рамото, после я разтърси.-Момиче?

Едва не подскочи от уплаха. Откриха я! Това бе първата й съзнателна мисъл. Обзе я паника, от която й се искаше да запищи. Понечи да скочи и да избяга, но успя само да се размърда и да изгледа недоверчиво натрапника. Беше жена, към шейсет и пет годишна, но здрава и подвижна. Лицето й, приведено към нея, бе прорязано от мрежа бръчици, наложило загрижена физиономия, сиво-бялата й коса бе изпъната назад в обикновен кок.

-Добре ли си? Цялата си в кръв!

Вярно, кръвта. Беше толкова много, на човек би му призляло при вида на толкова кръв. Беше засъхнала по блузата й като твърда тъмноръждива кора, по кожата й…Вдигна унесено поглед към непознатата, сякаш не разбираше какво й говори.

-Ранена ли си? Искаш ли да се обадим на някого?

Зениците на Джейн изведнъж се разшириха.

-НЕ!-почти изпищя тя и осъзна, че това е първото нещо, което казва.

Уви се с оцапаното одеяло и се изправи несигурно на крака. Като вдигна ръка да отметне косата си, усети колко е мръсна и сплъстена и гнусливо я приглади зад ухото си.

-Не се обаждайте на никого, моля ви!-каза момичето по-овладяно.-Не казвайте на никого, че сте ме видели. Аз…си тръгвам…

Тя се измъкна покрай жената, огледа задънената уличка и изтича до ъгъла както си бе увита с одеялото. После пак изтича назад.

-Аз…къде се намирам?-пресекливо попита тя.

Непознатата я изгледа изпитателно. Беше добре облечена, не приличаше на бездомна, каквито се свиваха в съседните улички. Не изглеждаше заплашително. Просто тъмноока възрастна жена, която пристъпи към нея. Джейн се озърна, преценявайки шансовете си.

-Я ела насам, момиче-почти заповеднически разпореди тя, ръцете й, взря се в зениците й.-Дрогираш ли се?

Момичето безмълвно отрече.

-Как попадна тук? Преследва ли те някой?-продължи да разпитва жената.

Джейн пак обходи уличката с поглед. Гнусно и сенчесто.

-Стана нещо…ужасно-прошепна тя и се сви в завивката си.

Възрастната жена я подхвана през кръста и я насочи нанякъде.

-По-добре ела с мен-уверено каза тя.-Не мисля, че на момиче като теб мястото е на улицата. Аз живея оттатък-тя кимна към една от жилищните сгради наоколо.-Идвам тук, за да храня котките. Между другото, аз съм Марта…Поне така ме знаят хората от квартала…Как се казваш?

Момичето спря и я погледна косо.

Какво правеше? Бог знае коя бе тази жена и какво иска, не трябваше дори да й казва името си. Не е нормално една непозната старица да те намери, облята цялата в кръв и да не поиска да се обади незабавно на полицията. Дори да не спомене за това.

Напротив, старицата продължаваше да я подкрепя внимателно, всъщност се крепяха една друга, напредвайки бавно по калния асфалт. Гълъбово ято отгоре отново премина, бръснейки въздуха с крила. Разкъсаната му сянка профуча за не повече от секунда.

-Аз съм…Джейн.

Марта кимна сериозно сякаш разбираше важността на стореното.

-Е, Джейн, мисля, че си много уплашена и не бива да оставаш сама-отново я поведе напред.-Ще дойдеш вкъщи и ще се опиташ да се успокоиш. Ще се измиеш, ще пийнеш нещо топло и ще ми разкажеш какво се е случило. Нали, скъпа?

Не се случват такива неща. Ако заспиш на улицата, не очакваш да те събуди мила женица и да те покани у тях. по-скоро има шанс да те нападнат, пребият, изнасилят или просто да те наръгат, докато дремеш, защото си навлязъл в чужда територия. Ако заспиш на улицата, единствената ти надежда е да се събудиш отново там, по възможност здрав и читав. Но това е само надежда.

Нещо топло се отърка около глезените й и почти я накара да изпищи. През последната нощ се случиха прекалено много неща, които я докарваха на ръба на паниката. Видя голяма пухкава снежнобяла котка с бухнала опашка, която притичваше край тях.

-Виж, това е Снежанка-каза Марта, свеждайки поглед.-Харесва те. А тя не харесва всеки. Котките са много интуитивни животни. Хайде ела, мястото ти не е тук. Изглеждаш ужасно, скъпа, трябва ти една хубава вана.

Джейн закима унесено.

-Да…сигурно…

……………………………………………………………………………………………

Събуди се чак към двачаса следобед. Оставаше с усещането, че последните дни от живота му са преминали в поредица от безсънни будувания и груби свестявания.

Живеем в кошмар и от време на време се събуждаме от него в съня си.

Макар че всички се опитваха да го убедят, че почти три дни е бил в кома. Не беше толкова дълго, нямаше да влезе в новините. Но пък три дни бяха достатъчно, за да се случат важни неща. Неща, които могат да променят живота ти.

Невероятни неща.

Виктор бе успял да се отърве от всички маркучета и катетри, с които се събуди първия път, махнаха и маската с кислород, но остана монитора, който отчиташе жизнените му показатели. Беше неловко. Правеха си целия този труд и разходи само защото под името му стоеше бездънната банкова сметка на Елизар.

Все телефона си в ръка, но не посмя да го включи. Дали го беше търсил? Сигурно? Нали именно неговото обаждане бе довело нещата до тук? Скъп телефон, подарък от него. едно от малкото неща, които си позволи да приеме.

Видя повече от двайсет пропуснати повиквания и още толкова есемеса. Стори му се глупаво да мисли за Елизар сега. Изтри ги без да ги прочете. Хвърли телефона и се обърна към прозореца. Щорите бяха спуснати и всичко в стаята сивееше. Някой бе донесъл кошница с цветя, оставена на таблата до леглото. Виктор взе картичката, после я бутна обратно. Беше от директорката на колежа с пожелания за оздравяване и всякакви други глупости.

Помисли си за Пол и останалите от отбора. Нищо не изпита от това. Никакъв гняв, още по-малко омраза. Чудеше се дали ще ги разкрият, ако не подаде оплакване. Какво ли правят сега, след като са разбрали че е в болница.

После се сети за Джейн. Малката сладка Джейни, която подлудяваше спортистите. Нея вече можеше да намрази, ако би имало смисъл. Облегна се назад на повдигнатата кушетка и се вгледа замислено пред себе си.

Помисли за баща си, помнеше толкова малко неща за него. Беше само на четири години, когато ги бе изоставил. Случилото се бе далечно и мъгливо, детски години-без ясна представа за времето, а със спомена за цвета, мириса и вкуса на ванилов сладолед. Някакъв мимолетен образ, спомен за глас в тъмнината, който ти пожелава лека нощ, мъркането на стенния часовник. Нищо повече. Майка му не спираше да натяква какъв би бил живота й без тях двамата.

На Виктор му се искаше да го познава.

Може би в някоя от тези безбройни реалности….

Глупаво е да гониш призраци.

Или да се връщаш назад.

Трябва да се държиш, да търпиш и да продължаваш напред.

Защото нищо няма да се промени. Каквото и да казва докторката.

Имаше време, когато искаше да избяга…от майка си, от проблемите, от себе си. Бягаше отново и отново насън, правеше планове. И никога не си тръгна.

Не всички сме еднаква смели, нали?

Приеха го в колеж, получи стипендия. Беше различен, беше сбъркан и това бе единственото, което внасяше разнообразие в непоносимия му живот.

Хората не си помагат един на друг, никой не те чака, за да ти помогне. Ако пострадаш, превързваш си раната сам, иначе тя продължава да кърви пред очите на всички.

Може би сега имаше шанс да се промени.

Нямаше смисъл да седи тук, искаше да провери ужасно много неща за това, което му се беше случило, най-вече да разбере какво е то.

Беше застанала пред огледало. Помнеше го добре.

Граница, равна на един дъх разстояние.

Животът му бе на един дъх разстояние.

Но не този, в който плачеш заради това какъв си- нощ след нощ. Докато един ден престанеш да плачеш. И се намразваш.

Не този, в който непрекъснато се крепиш на ръба на това, което искаш и не смееш да прекрачиш в това, което можеш да постигнеш.

Не този, в който се оправдаваш, че може би наистина заслужаваш всичко, което ти се случва.

Не този, в който получаваш само болка, унижения и смърт.

А Истински живот.

Такъв, какъвто би бил имал смисъл.

Съществуваше някаква възможност, момент във времето и пространството, където можеше да бъде повече, отколкото е, да бъде необходим.

Не е достатъчно това, което си. Трябва да бъдеш и още нещо.

Мечтите бяха на един дъх разстояние.

Беше застанал пред огледалото.

И бе преминал от другата страна.

„Истина е това, в което всички вярват“-думите на Сибила, която толкова приличаше на Джейн. Или може би онази част от Джейн, която тя сама не познава.

Изведнъж си спомни толкова добре всичко, което се бе случило там. Или което му се струваше, че се е случило.

Щом светът е илюзия, всеки, който осъзнае това, може да го управлява.

Той бе преминал през огледалото.

Свят, толкова красив, тъжен и романтичен, че изглежда нереален.

Свят, който не е такъв, какъвто изглежда, който надхвърля най-смелите му мечти.

Само на един дъх разстояние.

Всички се опитват да намерят границата.

Виктор седна на кушетката и свали босите си крака на пода. Зави му се свят, не се бе движил от дни, но той го пренебрегна. Бяха го облекли в болнична престилка, но дрехите му бяха тук, в стаята, сгънати в гардеробчето. Бяха му необходими няколко секунди да ги грабне и да се изниже през вратата.

Огледа се. Погледът му отново пад върху нелепата кошница цветя. Някакво скрибуцане в коридора привлече вниманието му през прозрачната преграда видя, че карат някого на количка към интензивното.

Винаги бе търсил изход.

И всяко бягство се оказваше връщане назад.

Нямаше смисъл да отмъщава. Нито на майка си, нито на Джейн, нито на Пол или на другите, които се опитваха да го унижат.

И ако Елизар наистина държеше на него-то си бе за негова сметка.

Сведе поглед към ръцете си. Нещо като напръстник го свързваше със системите на онзи писукащ монитор. Единственият друг звук в стаята освен дишането му.

Толкова неща няма да бъдат видени.

Толкова избори трябва да бъдат направени.

Толкова неизречени мисли. Неща, за които няма думи да ги опишат.

Същността на нещата започва там, където свършват думите.

Имаше свят, в който можеше да бъде някой. Но преди това се налагаше да уреди някои неща, навикът го изискваше.

С треперещи пръсти свали „напръстника“ от ръката си. Мониторът показа права линия и тихо запищя.

Необходими му бяха няколко крачки, за да грабне дрехите си и да се изниже през вратата. Точно както го бе планирал. Точно преди ужасената д-р Едингс да нахълта с екипа си в стаята.