-Госпожо Конъли, трябва да говорим със сина ви. Незабавно.
Следователят беше среден на ръст със сако и риза, провесил служебната си карта на врата. Зад гърба му стояха двама униформени. Единият бе дребен, понатежал тъмнокож мъж с малки очи. Униформата винаги ги прави да изглеждат по-внушителни, отколкото са. Но майката на Виктор никога не се бе замесвала с полицията. Болното й сърце сякаш щеше да се пръсне. Зад първия полицай чакаше още един-по-висок и хилав, наложил маската на дружелюбна незаинтересованост на лицето си. Униформата ги правеше толкова еднакви. И плашещи. Имаха оръжие и власт.
Жената ги изгледа нервно. Бяха застанали в ъгъла на шумната приемна.
-Той…той изчезна-призна тя.-Тръгнал си е преди два часа. Без да говори с мен, без да ми се обади…
-Знаете ли къде можем да го открием, госпожо?-вдигна вежди комисарят.-Къде би отишъл? Приятели, роднини?
-Нямаме роднини в града-беше й трудно да говори. Истерията се надигна като топка в гърлото й и сякаш я задушаваше, колкото по-чес ...