-Госпожо Конъли, трябва да говорим със сина ви. Незабавно.

Следователят беше среден на ръст със сако и риза, провесил служебната си карта на врата. Зад гърба му стояха двама униформени. Единият бе дребен, понатежал тъмнокож мъж с малки очи. Униформата винаги ги прави да изглеждат по-внушителни, отколкото са. Но майката на Виктор никога не се бе замесвала с полицията. Болното й сърце сякаш щеше да се пръсне. Зад първия полицай чакаше още един-по-висок и хилав, наложил маската на дружелюбна незаинтересованост на лицето си. Униформата ги правеше толкова еднакви. И плашещи. Имаха оръжие и власт.

Жената ги изгледа нервно. Бяха застанали в ъгъла на шумната приемна.

-Той…той изчезна-призна тя.-Тръгнал си е преди два часа. Без да говори с мен, без да ми се обади…

-Знаете ли къде можем да го открием, госпожо?-вдигна вежди комисарят.-Къде би отишъл? Приятели, роднини?

-Нямаме роднини в града-беше й трудно да говори. Истерията се надигна като топка в гърлото й и сякаш я задушаваше, колкото по-често преглъщаше, толкова повече я стягаше тази невидима примка.-Какво е станало, какво е направил?

Беше започнала да мачка дръжката на дамската си чанта, провесена на рамото. Беше стара и износена, малките пухкави длани несъзнателно стискаха изкуствената кожа.

-Не, той не е направил нищо. Засега. Двама негови състуденти са изчезнали през последните двадесет и четири часа. Смятаме, че има връзка между тях и Виктор. Повече не мога да Ви кажа. Познавате ли това момиче?

Мъжът й подаде малка снимка на Джейн, жената я разпозна.

-Беше тук-възкликна тя.-Дойде онзи ден, Виктор още не се беше събудил. Тръгна бързо, каза, че има работа.

-По кое време?

-Не знам- преглътна мъчително тя.-Не…помня. Аз…бях объркана, някъде към обяд, мисля. Какво е станало? Виктор е загазил, нали? Знаех си…

Полицаят зад него си бе записал думите й и я погледна изненадано.

-Още нищо не е сигурно-отвърна първият.-Обаче трябва да говорим с него. ако знаете къде можем да го намерим, се обадете-той й подаде картичката. Имаше име и телефон. –Това е следователят, той също може да Ви потърси.

-Отдел“Убийства“?-заекна майката на Виктор и се смръзна.-И подозирате,че Виктор…може да има нещо общо с убийство?!

-Аз съм следовател, госпожо. Работата ми е да подозирам всички, докато не открия истината.Трябва да говорим с него-кимна мъжът.-Засега всичко е следствена тайна.

-Виктор?-потвърди тя, втренчена в лицето му.-Убийство?

Краката й се подкосиха и тя се срути на стола срещу зад нея. Стисна чантата в скута си, останала с отворена уста. Погледна объркано стъклената масичка до себе си, по която бяха пръснати списания, после пак се вгледа в полицаите.

-Госпожо, добре ли сте?

-Аз…сърцето ми…Идиот такъв, какво си направил?!

……………………………………………………………………………………………

Вратата се отвори със замах. Някъде около краката му прозвуча гърлено ръмжене. Немската овчарка оголи зъби, мърдайки неспокойно с уши.

-Какво правиш тук, за Бога?!

Виктор избута Елизар от вратата и се шмугна вътре. Имаше лепенка върху раната на челото си, но иначе изглеждаше добре. Мъжът затвори вратата и избута скимтящото куче встрани. Момчето демонстративно огледа антрето. Стенният часовник показваше малко след четири следобед.

-Предполага се, че ще се зарадваш да ме видиш.

-Преди час ми се обадиха от клиниката. Казаха, че си изчезнал!-Елизар се насочи към него, но момчето го изгледа странно и той спря.-Какво има?

-Обадиха ти се, значи?-Виктор взе ключовете му, оставени на масата и се заигра с тях, докато влизаше в хола.-Значи се интересуваш от мен? Колко интересно...

Елизар го последва объркано. Овчарката се залута в краката му.

-Виктор! Изплаших се до смърт за теб! Нападнаха те, беше в безсъзнание толкова време! Защо не си в болницата?

-Добре съм-сви рамене той и спря насред салона.-Не изглеждам ли добре?

-Ти беше в кома!-възкликна Елизар.-Виктор, защо правиш всичко това? Защо не се обади? Знаеш, че можеш да разчиташ на мен, щях да уредя всичко-той посегна към него, но младежът се извъртя и избегна докосването му.

Отиде да седне на канапето, подхвърляйки ключовете.

-А, да, ти уреждаш всичко. Може би трябва да ти благодаря?

-Какво ти става?-сви неразбиращо рамене другият.

-Не знам. Може би като съм си ударил главата, почнах да гледам различно на някои неща. Отворих си очите, така да се каже- беше се разположил свойски в дълбокия фотьойл, кръстосвайки крак с глезен върху коляното.-Може би е някой от онези странни феномени, преживявания на границата на смъртта или нещо такова.

-И какво?

-Наистина ли си загрижен?-смръщи вежди той.-Горкичкият ми! Сигурно си бил шокиран, като си разбрал какво е станало-проява на емоции,Елизар, не е добре за бизнеса. Не трябва да показваш слабост пред конкурентите.

-Ти...не си наред-вдигна длани пред себе си мъжът и отиде да си налее питие от барчето.-От няколко седмици си такъв, откакто почна да пишеш онези смахнати истории. По някое време си мислих дали не се друсаш.

-Ха, смахнати? Така ли мислиш,Елизар? Ами ако са истина? Преставяш ли си, ако са истински? Докато ти се бориш за поста си в жалката си компания, някъде там има един цял свят, чакащ за завладяване...Само че не чрез жалките ти игрички и бизнес трикчета, а с истинска кръв. И истинска смърт... Представяш ли си го, а, Елизар?

-Смъртта винаги е истинска, Виктор-отвърна той с гръб към него, а бутилката чукна ръба на разлатата чаша.-Доста често ми се е налагало да се сблъсквам с нея. Но какво ли знаеш ти за истинския живот...Ще завладяваш...Не можеш да си обършеш носа сам!-говореше с гръб към него, стискайки бутилката.- Ходих до вас, знаеш ли? Служебната кола и телефонът ми се скапаха изведнъж и трябваше да ги оставя в онази воняща дупка. Поставих се в ужасно положение спрямо компанията. На всичкото отгоре в метрото ме нападна някаква отрепка и щеше да ми изкорми бъбреците за стотачка.

Обърна се с чаша уиски в ръката, беше разрошен и размъкнат. Не пиеше през деня, дори и в събота, но изглеждаше, че допирът до чашата го успокояваше. Размахваше я нервно, докато говори, и златистата течност се плискаше мазно по стъклото.

-Слизал си в нашата метростанция?-невярващо се усмихна Виктор, хващайки ключодържателя във въздуха.-Знаеш ли, там се събират доста интересни травестити и педали, чудно как не си забърсал някой. Вземат евтино, да знаеш. Щеше да ти излезе по-евтино, отколкото да плащаш за стая с всички екстри в частната клиника.

-За какво говориш? За какъв ме вземаш?

Играеше си нервно с ключовете, не усещаше, че ги подмята между пръстите си, че почти ще си счупи ноктите в тях. Сивите му очи просто горяха, широко отворени, втренчени. Веждите му се сключиха, гласът му натежа от язвителност.

-Нафукан костюмиран гадняр-това си ти!-изръмжа той.- Караш лъскавите си коли, носиш скъпите си костюми, гледаш ме и ми се подиграваш. Мислиш ме за играчка, за домашен любимец! А всъщност ти си жалкият, Елизар!

-Наистина нещо ти е станало като те удариха по главата!-изпъшка мъжът и изля половината от питието в гърлото си, без да усети вкуса му.-Може би ти трябва време да се успокоиш.

-А на теб ти трябва някой, който да ти го начука.

-О?! От кога започна да говориш мръсотии?

-Май откогато ти ме научи да ги правя.

-Защо ли не помня досега да си се оплаквал от нещо?-дрезгаво отвърна Елизар и изпи на екс остатъка от уискито. Очите му блестяха мътно.- Откакто се познаваме, идваш тук и сам си го искаш. Как така изведнъж реши да ми четеш морал? Завиждаш за парите ми? Вземай тогава! Колкото искаш! Петдесет...сто...двеста хиляди! Колко ще ти трябват, за да се почувстваш нормален? Вземай! Мога да си спечеля още!

-Парите са всичко за теб, така ли?-рязко попита Виктор.

Елизар махна с празната чаша.

-Идва момент, когато парите престават да имат значение. Важен е успехът. Трябва да се целиш все по-високо и по-високо. Да получиш уважение. За умните хора парите за средство, малкия, не цел. Мислех, че поне на това съм те научил.

Взе бутилката и си наля още. Лин се появи отнякъде и започна да върти опашка около него, свирейки през нос. Уискито имаше цвета на козината по корема й.

-Една моя дума пред подходящите хора и с бляскавата ти кариера е свършено-звучеше сериозно и мрачно.-Срещаме се още откакто съм непълнолетен, забрави ли? Знам колко е чувствителен шефът ти по тези въпроси за морала.

-Заплашваш ли ме? Толкова ли си ме намразил?

Виктор стана рязко, потраквайки с ключовете и отиде до него.

-Просто ти излагам фактите...които досега и двамата услужливо избягваме да си признаем.

Кучето започна да обикаля около краката на двамата. Взе чашата от изстиналите пръсти на мъжа и отпи голяма глътка. Бяха толкова близо един до друг, втренчени очи в очи. Виктор се приведе към врата му. Устните, докоснали кожата, бяха мокри. Плъзнаха се бавно от ухото към ключицата и обратно. Елизар изтръпна и изпъшка. Момчето коленичи и остави чашата и ключовете на килима. Хвърли поглед нагоре към лицето на другия, който се бе подпрял с ръка на бара.

-Защо продължаваш да си играеш с мен, Виктор? Знаеш колко много държа на теб...

-Държиш на мен? Не спираш да го повтаряш-момчето посегна към колана на панталоните му и започна бавно да го разкопчава, мъжът се облегна тежко на плота.-Още малко и ще кажеш, че ме обичаш...

-Разбира се, че те...-Елизар спря на средата на изречението и рязко стисна китките му със студените си длани.-Какво значение има това за теб? Никога не си се интересувал какво мисля или чувствам аз!

Виктор издърпа ръцете си.

-Не мисля, че това щеше да промени нещо.

По устните му се плъзна крива усмивка и той се обърна към кучето, което ги гледаше неразбираща с кехлибарените си очи, наклонило глава.

-Съжалявам, Лин- почеса я той зад ушите.-Явно ти оставаш единствената кучка тук.

Изправи се и си тръгна, оставяйки Елизар задъхан и възбуден, без да му даде възможност да каже нещо.

..............................................................................................................................................

„Проклет глупак! Какво право има той да споменава баща ми?! Държеше на своите! Намерил се кой да го каже, предател такъв...Една моя дума и от следовател ще станеш заподозрян!“

Спря и млъкна. Дума пред кого? Пред Лионард? Той беше единствената по-висша власт. Изпъшка безпомощно. Имаше чувство, че се задушава в кабинета си-миризмата на хартията, на мастилото, на страха. Вървеше безцелно по тесните алеи в градината, говорейки си сам. Беше прекалено изнервен, за да задържи думите в себе си.

Ритна безпомощно буца пръст и като малко дете удари с юмруци във въздуха и изруга. Нищо нямаше да стане така. Взе буцата от земята и я запрати към избуялите зелени храсти, парчето потъна в тях и с нищо не успокои гнева му. Разтърка калната си длан.

Градината беше голяма и добре поддържана. Малък оазис, сгушен във вътрешния двор на двореца, обрасъл с храсти и пълзящи растения, които висяха от навесите си, разцъфтели в огнени цветове и се поклащаха от бриза. Алеите бяха постлани с каменни плочи и оградени с лехи. Прекалено ярка светлина. Струеше право в очите му и го заслепяваше. Минаваше четтири-пет часа следобед.

Застана нерешително насред пътеката. Някъде напред звучеше мелодия. Звънък акорд, който се повтаряше отново и отново, сякаш музикантът се упражнява.

По дяволите, точно сега ли Гайбриъл трябва да дрънка на лирата си?!

Зарови пръсти в косата си, поклащайки глава, и се упъти натам. Малкият седеше с гръб към него в дървената беседка, приведен над лирата. Дете със светлоруса коса, която проблясваше през шарената сянка. Невинно и ...уязвимо.

Джошуа спря на няколко крачки от него. Какво да направи, какво да му каже? Не можеше да го изгони просто така. Трябваше да се върне обратно и да си върши работата.

Хлапето подхвана мелодията отначало, но този път не спря. Седеше си там, дърпайки тези тънки струни и създаваше цял един свят. Свиреше мелодия за цветята, за градината. Мелодия за Джошуа, когото не виждаше, но сякаш знаеше, че е там. А музиката се промъкваше в съзнанието му-неканена и въпреки съпротивата, нахлуваше съвсем брутално в неговия далечен и опустошен свят.

Стори му се, че вижда себе си на неговите години, седнал под сянката на подобна беседка. Много далеч оттук, във времена, в които не си е и представял, че Лионард ще превземе трона на лорд Рийс... ще го вземе със себе си.

Четиринадесет годишно момче, мълчаливо и затворено, което седи в ъгъла на пейката, обгърнало с ръце свитите си колена. Около беседката плющи летен дъжд, истински порой, но тук е сухо и сигурно. Стои неподвижно, взирайки се в непроницаемата водна завеса, която размива и цветове и форми. Най-накрая сам, най-сетне на спокойствие. Сигурно винаги е било така-без приятели, без връстници, под строгото око на Лионард и скъпо платените учители, които наема заради него.

Без планове.

Без мечти.

Без право на избор.

Ярка светлина пронизваше очите му, беше така дразнеща , че в тях избиха сълзи. Примигна няколко пъти, за да ги разкара, но погледът му отказваше да се избистри. Момчето продължаваше да свири. Джошуа преглътна мъчително. Кой знае, може би наистина това беше талант, може би не го толерираха само защото бе любимец на Лионард. Негово увлечение...Увлечение, което продължи твърде дълго.

Проклетата светлина продължваше да го дразни. Беше нелепо да стои насред градината със съкзливи очи и да се чуди да продължи ли напред или не. Избърса бузата с опакото на ръката си, подсмръкна и рязко се обърна. Дрехите му закачиха някакъв храст и птичката, кацнала върху него, изпърха уплашено. Гейбриъл се сепна, вдигна глава и неспокойните му зелени очи потърсиха виновника за тази суматоха. Стори му се, че мерна слаба фигура, отдалечаваща се през водопада от зеленина. Лирата бе замълчала и светът отново се изпълни със звуците на насекоми и птици. Пренаселен свят. Не видя нищо повече и подхвана отново заучената тема.

Джошуа крачеше още по-нервно на връщане. Натъртените му от побоя ребра го боляха все така непоносимо. Ужасни бодливи стъбла се провесваха на пътя му и трябваше да ги бръсва с ръка, за да не му пречат. Повехналите им огнени цветове разпръсваха венчелистчетата си по околната зеленина. Като капки кръв.. големи ярки кървави петна в тревата.

На входа някой препречи пътя на Джошуа.

-Къде ходиш, зайче?

Противният мазен нещастник. Защо нищо не става както трябва?!

-Какво искаш, Харбър?

Мръсна гадина!

-Генерал Харбър- натърти той.

Провинциаленглупак от крайбрежията!

-Какво искаш?-очите още го смъдяха, а вече беше в сянката. По дяволите!

Мъжът сложи палци в колана си.

-Един човек трябва да говори с теб. Ставало въпрос за Виктор Грей....Да не си разстроен от нещо, зайче?-изръмжа той.-Някой да не ти е изял морковчето?

Джошуа вдигна към него размътен поглед.

Мразя те, мразя те, МРАЗЯ ТЕ!

-Отивам да си върша работата. Ти нямаш ли си своя?

-Войната е добър занаят, малкия, но когато е срещу свои хора, за съжаление трябда да се ограничаваш.

Беше предизвикателство, не биваше да се връзва. Очите му все се спираха на драските по едната му буза. Още не зарастваха, дори започваха да се възпъляват.

„Някаква русокоса вещица щеше да ми издере очите...“

Проклет убиец! Нищожество!

Не смееше да му отговори по никакъв начин, Харбър просто си седеше там и го провокираше с погледа си.За бога, нямаше да бъде беззащитен като Гейбриъл, толкова смутен и плах, не можеше просто да се разплаче. Понечи да заобиколи едрия тип.

Изведнъж Харбър го стисна за лакътя, толкова силно, че му се прииска да изпищи.

-Знаеш ли какво мисля за женчовци като теб, Джошуа? Ако не беше под крилото на Лионард, отдавна да съм те пратил където ти е мястото-изръмжа той в лицето му.-Не разбирам какво намира у теб, че осем години те влачи след себе си. С нетърпение чакам деня, в който няма да има кой да те пази.

Джошуа стисна зъби, сърцето му се качи в гърлото- и от страх и от гняв едновременно.

-Знаеш ли, преди се страхувах от теб, Харбър.

-А сега? Да не би да си станал по-смел?-изсмя се едрият мъж в лицето му, но го пусна.

-Не, просто осъзнах, че си страхлив и зъл, но не и страшен. Сега си почивайте, генерале-опитваше се да звучи загрижено, без да преиграва, почти като Лионард.-Погрижете се за раните си-хвърли поглед към драскотините,- ако се възпалят, може да умрете.

Харбър изръмжа нещо и разтърка брадатата си буза. Джошуа обаче го отмина. Някой го чакаше с информация за Виктор Грей.

....................................................................................................................................................