Беше застанал пред огледалото.

Отсреща го гледаше тясно скулесто лице, прав нос, тънки вежди, извити над големи отворени сиви очи със зеленикави пламъчета. Бледа кожа в контраст с тъмна мека коса, дълга почти до раменете. Лице на двайсетгодишно момче, взиращо се в овално огледало с дървена резбована рамка на стената. Виктор погледна отражението на една жена зад гърба си, без да се обръща.

- Знаеш ли, Сибила, започвам да си припомням много неща. Знам, че баща ми е Дашиъл Грей, опитен боец, който си е заслужил уважението на хората от Острова. Знам, че майка ми е умряла скоро след като съм се родил. Знам го, но не го чувствам.

- Това, което знаеш, показва кой си, не какъв си.

- Ха!- изсумтя той. - Ти и твоите гадателски приказки! Помня, че не те харесвах, толкова начетена и цапната в устата. И сега ме мислиш за призрак,

Тя се засмя, докосна го по ръката, отклони погледа му от огледалото.

- А сега? Все още ли не ме харесваш?

- Знаеш ли - неуверено рече той, предъвквайки думите. - Преди да започне всичко това, ми каза, че ако открия своята собствена страница, да дойда при теб. Мисля, че това е моята страница. В известен смисъл я изписах с кръвта си - тя се усмихна, този път малко накриво. - Виж, не знам дали ги има всички онези реалности, за които ми говориш... Аз... усещам, че съм... че съм бил някой друг... че съм искал и мислел други неща... Всъщност... няма значение. Това е единственият свят, в който мога да живея, нали? Знам, че сега идва най-трудното, но не мога да бъда другаде.

- Знам - момичето кимна, хвана дланите му и ги обърна. Китките му бяха превързани, макар че превръзките бяха полускрити от ръкавите. - Сега си си у дома.

- Какво? Вече не ме мислиш за натрапник в своя свят?

- Няма друг свят, Виктор - някак плачливо рече Сибила и неочаквано го притисна в прегръдка. - Вече не... Виктор вече не съществува в другия свят... Ти си избра страница и ще я изчетеш докрай...

Беше дребничка и слаба, опряла глава на гърдите му. Какво да я прави? Такава хлипаща и беззащитна. Прегърна я и той- леко, едва-едва, пръстите му потънаха в косата й, пепеляворуса, мека, разпусната по гърба. Бяха в хубава светла стая, в къща, близо до едно от пристанищата и чуваха глъчката на моряците и рибарите. През открехнатия прозорец влизаше свеж въздух с лек мирис на море, наситен с влага.

- Може би ще ми липсва - подхвана изведнъж младежът. - Онзи свят, от другата страна, макар че не го помня.

Сибила не се отдръпна от него, остана в тази нелепа прегръдка, като че бе намерила опора в него и не можеше да направи сама крачка встрани. Чуваше сърцето й-равномерно спокойно, пулсът ù го увличаше в нещо топло и интимно. Между хора, които не помнят как да се запознаят.

-Не знаеш ли-проговори тя,- че всеки си има свой свят? Своята тъмнина в сърцето си - съжаленията, тъгата, ревността...Болезнените спомени, които се опитваме да прикрием. Потиснатите желания... Онези неща, които не признаваме, че ги има. Но те са част от нас.

Чу я, че въздиша.

Един дъх.

Топлината на другото тяло, спокойствието.

Познаваше този вътрешен свят ...

Лудостта, болката, измамата, смъртта....

Маниакалните самозаблуди...

Жестокостта, самотата...

Изолацията...

Всичко минава пред очите му, неочакван проблясък, натрапена мисъл.

Нечие присъствие. Сякаш част от неговата същност, която се е отделила и започнала свой живот...

Затворени очи, длан върху бравата на затворена врата. Тъмнина в едно затворено сърце. Чужди спомени, от нечии чужд живот.

„Толкова си приличаме, Джошуа“...

Сякаш си моето друго Аз.

Затворени очи, нокти, драскащи по студено стъкло - затворен проход между два свята...Още една част от него, която се е откъснала. Парче стъкло, остро като бръснач, болка...

Затворени очи, малко женско тяло, доверчиво притиснато в неговото, аромат на току-що измити коси, леки като пух.

На един дъх разстояние.

Мълчаливо я целуна по косата. Тя се дръпна, повя с длан пред лицето си, за да изсуши бликналите сълзи. Безцветните блеснали очи погледнаха нагоре към лицето му.

- Извинявай, напоследък само рева.

Дръпна се, пооправи ръкавите на зелената си рокля.

- След онази нощ - нападението... Непрекъснато мислех за теб. Радвам се, че си невредима. Токова хора загинаха, загубиха всичко.

Изведнъж му обърна гръб,навела глава.

- Невредима - повтори едва чуто.

Марица знае, но отнесе тайната със себе си.

Понякога загубата ни е невидима за другите.

- Не бива да закъсняваш за кораба - каза тя на висок глас. - Лионард може да е дал амнистия, но става въпрос за неща отвъд политиката. Сега трябва да си далеч от Острова.

Обърна гръб на огледалото.

На пръв поглед незначителен жест. Но го направи.

- Тъкмо започнах да опознавам нещата... и теб... а сега трябва да си тръгна. Би трябвало да мразя Лионард - та той е убил баща ми, за Бога! Заповядал е да заличат цялото ми семейство от историята на града! Изпълнявал дълга си към Острова!? Как ли пък не! Неизбежни жертви в името на реда и сигурността!...Трябва да го мразя, нали, Сибила?

- Не знам - беззвучно поклати глава момичето, - не знам.

- Всъщност - той махна с ръце.- Най-добре да замина и повече да не се сещам за тези неща. Не трябваше да става така, просто... не трябваше. Но се радвам, че най-накрая свърши.

- Нищо не е свършило. Най-голямата битка тепърва започва.

- Така ли? Коя?

- Мирът...

Те се умълчаха пак, загледани в нанякъде.

- Виктор? - той я погледна. - Искам да знаеш, че нямаш нужда от друг свят. Нямаш нужда от тъмнината в сърцето си.

Той отиде до прозореца и я дръпна към себе си. Малко грубовато, на шега. Накара я да погледне града, улицата, насрещните къщи, хората, които все така плахо се озъртаха на всяка крачка. И все пак градът не можеше да замре, произвеждаха е толкова много стоки, пристигаха суровини, търговията и ежедневието не признаваха ограниченията на опасността. Все пак това бе град, заел цял Остров, най-големият град в този свят.

- Какво, сега ще кажеш, че хората ще забравят и всичко ще тръгне постарому?

Задържа я за раменете, приближи лице до нейното.

Сега виждаш същото, което и аз.

- Много мечти се сбъднаха или угаснаха, Виктор. Но най-хубавите се раждат сега.

Бризът завихри песъчинки от перваза, после ги разпиля. Някои паднаха вътре, други полетяха, за да променят историята на света. Ако могат.

Беше обърнал гръб на огледалото. Повече не го интересуваше какво има от другата страна.

..................................................................................................................................................

Лионард се облегна удобно в широкия дъбов стол с облегалки за ръцете. Дъските на верандата проскърцваха под стъпките на забързания непознат мъж. Джошуа беше застанал пред лорда като единствена и последна стража, имаше охранители чак долу на брега, в края на дървената стълба. Изпрати човека с поглед, докато слизаше надолу, видя го как мина покрай стражите, стиснал калъф за свитъци и как после се качи на чакащия го кон.

- Е, това е - проговори язвително Лионард иззад гърба му. - Направих каквото искаха всички-подписах всеобща амнистия за бунтовниците. Какво ли ще стане с твоите толкова стриктно водените списъци с противниците на престола? Ха-ха-ха, остана без работа, Джошуа...

Не питаше него. Лионард никога не пита - той просто размишлява на глас. Затова и не отговори. Уви се с наметката си- сивозелена на цвят, любимия му цвят-и се изправи до една от поддържащите греди, загледан в околността.

Голямата дървена хижа, в която бяха отседнали, бе кацнала на скалистия бряг досами морето. Тъмни ръбати камъни, покрити с лишеи и жилава трева, разхвърлени плавеи, бяла пяна, разбиваща се между скалите - един съвсем безлюден и самотен остров, на цял ден път с бърза галера от най-близкия си съсед. Никой освен тях двамата, стражите, които безмълвно обикаляха къщата, готвачът, двамата слуги, които гледаха да не се показват. Би могло да се нарече изгнаничество, прекрасно самотно изгнаничество, само те двамата и морето, което ги дели от останалия свят.

Смрачаваше се. Джошуа можеше да стои така, ако трябва цяла нощ, без да проговори, бдейки. Вдясно от него брегът правеше остра извивка навътре във водата, образуваше малко сенчесто заливче. Високо горе надвисваха кафяви облаци-като ръжда, като спечена кръв, а под тях висеше голяма огнена топка- брилянтенооранжево слънце, което всеки миг ще пропадне зад високите скали на заливчето. И морето беше такова-ръждиво-кафеникаво, сивеещо в сянката на канарите.

- Документът ще успокои Острова - ниско, дрезгаво каза Джошуа, обръщайки се. - Мисля, че това ще прекъсне този омагьосан кръг на престъпление и наказание. Хората ще престанат да се чувстват като... дивеч.

Видя, че Лионард е станал, подпрял се е с лакти на високия парапет и също гледа някак отнесено хоризонта. Върна се при него, взе гарафата от дървената маса и наля вино в една от чашите. Вдигна я и му я подаде.

- Вярвам ти, Джошуа. Нападенията ще бъдат прекратени - Лионард взе чашата и разсеяно я подпря на парапета. - Само че - засмя се той, свивайки рамене - ако погледнем стратегически, това е много глупаво. Ние спечелихме.

- Те... никога не са имали шанс - каза младежът. - Лърнър го знае, всички от тях го знаят.

Да, и Джордж също! Винаги го е знаел и въпреки това...

- Надявам се да е така-подхвърли сериозно лордът и го изгледа през рамо. - Защото ако се повтори, ще бъда безмилостен.

Изправи се и бръкна във вътрешния джоб на наметката си. Извади сгънат на четири лист, разтвори го и махна с него към Джошуа. Под документа стоеше държавният печат и неговият подпис.

- Знаеш ли какво е това?

Младежът поклати глава немигащо, макар пръстите му да се свиха конвулсивно в юмруци.

- Заповед за екзекуцията ти. Подписах я веднага след като си тръгна. Не можех да позволя някой да ме предаде по този начин... Дори този някой да си ти... Само че... Така и не я дадох за изпълнение нито на градоначалника, нито на стражата.

Момчето мислеше, че с нищо няма да издаде вълнението си, но едва-едва преглътна с пресъхнало гърло. Другият дръпна листа към себе си, погледна написаното.

- Знаеш ли колко боли да разбереш, че са те предали най-близките ти хора? Да бъдеш напуснат от всички... да разбереш, че никой от тях не те обича... Колко е трудно да хванеш писалката и да ги изтръгнеш от сърцето си?... Но ти се върна при мен, Джошуа - шумолене на смачкана хартия. - Ти... винаги се връщаш.

Малкото хартиено топче полетя към скалите долу.

МРАЗЯ ТЕ, о, МРАЗЯ ТЕ!

Лионард пак се отнесе някъде, мълчалив, загледан в сумрака, отпиваше бавно от виното си. Този параноик, който не допускаше слуги край вещите си, край храната си, освен нарочно подбрани хора. Течността се плискаше бавно в кристалната чаша.

- За какво мислиш, Лионард?

Можеше да го пита, тук и сега можеше всичко.

- Спомням си.

- Така ли?...

- Помня... помня как те срещнах преди осем години... Колко топъл и нежен беше тогава и колко те обичах...

Онзи благ глас. Каза го нарочно, нали? Той толкова лесно заблуждава хората.

Като че нямаше нужда да казва нещо повече, просто отпи от чашата си. Можеше да си играе с тази полупразна чаша цялата вечер, да мълчи, да се наслаждава на превъзходството си, на независимостта си. Трябваше да бъде такъв.

В тези времена има прекалено много битки, които хора като Лионард не могат да загубят. И прекалено много начини, по които можеш да се предадеш след някоя загубена битка.

Няма връщане...

Нали така каза Сибила?

Тя казва на всеки това, което той иска да чуе.

„Няма да го притежаваш.“

И сега този съвършен миг - между светлината и мрака, когато светът сякаш потъва в небитието. Остава само безкрайната морска шир, която кара човек да се чувства самотен и безпомощен. И вече е трудно да разбереш дали светът е просто умиротворен или бездните на безмълвието са погълнали всичко.

Толкова близо до Лионард, до това ужасно зло.

Мъж, вечно затворен в себе си. От онези студени, далечни хора, които в момент на нужда търсят компания, но неспособни да обичат.

Сложи длан на рамото му, усети го, че потрепери.

Заради студа е.

„Сега виждаш същото, което и аз.“

Прелестна картина - чакълест бряг, отвъд който се диплят матовите вълни на морето. Не се виждат безумните лабиринти на града, студените коридори на двореца, нито затворените врати, нито безкрайният път на страданието към тях.

Но те са там, зад хоризонта.

Мислено преклони глава пред всички, които бе срещнал в живота си дотук- и пред онези, които му бяха пречили, и пред другите, които, без да знаят, му помогнаха да постигне целта си.

Лионард може да омайва хората, прави го несъзнателно. Страшно е, но го прави.

Ръката, която бе подписала заповедта за екзекуция, го прегърна. Съвсем отнесено, съвсем обичайно, както някога, сякаш не се бяха случили онези неща. Усмихна се на някаква своя мисъл, подаде му чашата си. Гледаше го в очите, безмълвно. Чашата се вдигна към устните на Джошуа, усещаше топлината от пръстите на другия, проникнала в кристала. Изпи виното на един дъх-прекалено тръпчиво, дразнещо.

Лордът вдигна ръка към лицето му.

Студени, грубовати пръсти.

Господи, толкова е уморен, остарял, косите му сребреят по слепоочията, диадемата е оставила нова рязка през челото му - само за две години. Само очите му са със същия студен блясък, лешникови на цвят.

Пръсти, които може би не подозират колко дълго е чакал да го докоснат по този начин. Хванаха брадичката му, привлякоха го към себе си, устните им се оказаха на един дъх разстояние. Чашата глухо издрънча на пода.

ОБИЧАМ ТЕ, ЛИОНАРД, НИКОГА НЕ СЪМ СПИРАЛ ДА ТЕ ОБИЧАМ...

Само една дума и ще падне на колене пред него.

Както някога.

Както занапред.

- Как стигнахме дотук, Лионард? - изхриптя той.

Лордът смръщи неразбиращо чело.

- Докъде?

- Сами сме...