Отдалечен пътен спомен

Някога някой ми беше казал, че всеки има своя път, който винаги те води, просто понякога този път много трудно се вижда. Пътища - колкото щеш! - тесни, широки, дълги, къси, чисти, мокри, видими, невидими, лесни, трудни... В началото всички те са еднакво примамливи. Всеки един ти обещава какво ли не - спокойствие, любов, сигурност, усмивки, всеки един от тях е изпълнен с различни надежди. И ти - наивната - какво да правиш? - Вярваш! Избираш, без да се замисляш, пътя, обещаващ най-искрено и чисто. Тръгвайки по него не осъзнаваш, че след втория завой ще искаш да се върнеш и да поемеш по друг път. Понякога се случва да го направиш - връщаш се, поемаш втората алея, след втория завой отново се връщаш и после пак и пак, и пак до момента, в който не капнеш от безкрайната борба и не се откажеш.
 Случва се и да поемеш по един път, без да се връщаш назад, без да обръщаш поглед към съседната алея. Ти си горда, че това е твоята пътечката, колкото и различна да изглежда от начина, по който си си я представяла. Въпреки това ти я обичаш, боготвориш я, не се интересуваш колко дървета има по нея, колко пейки, колко къщи или колко камъни, в които ти неволно се спъваш. Това не те вълнува, защото ти обичаш твоя път. Той е причината да гледаш напред. Но след няколко по-дълги завоя се отнасяш и се спъваш в един от същите неинтересуващи те камъни. Но няма нищо, един камък, какво толкова, залиташ малко, но продължаваш напред. Нищо не може да те откъсне от оскъдната зеленина покрай пътеката, която ти изглежда невероятно пленяваща. След още няколко завоя друг камък те спъва, този път губиш малко равновесие, но бързо продължаваш напред, без да обръщаш внимание на грапавата повърхност на пътя. Появяват се разцъфнали дървета около алеята. Но ето, че след още няколко завоя друг камък се изправя срещу упоритите ти стъпки, които правят всичко възможно да не го забележат. Но, уви, ти политаш напред и точно в момента, когато си мислиш, че това трябва да спре, падаш на колене на земята. За няколко секунди имаш чувството, че потъваш на мястото, на което си паднала, но за жалост не е така. Твоят любим път те предаде, той те препъна, той те сломи, а ти толкова го обичаше и боготвореше, така искрено  му се доверяваше и не обръщаше внимание на нищо друго около теб. Ти вярваше! А сега като се огледаш  около теб е пусто само една безразлична ръка ти предлага помощ. И ти се замисляш, дали да се довериш отново. Но тези секунди на замисъл остават на заден план, защото ти нямаш сили да протегнеш ръка, напълно си изтощена, а върнеш ли се назад, попадаш в стария страшен кръговрат. И никога няма да забравиш падането. Винаги, когато тръгнеш на път, всяко нещо ще ти напомня за онзи малък незначителен камък, на когото ти преди дори не обръщаше внимание. А той те препъна и ти толкова страдаше. И спомените ще те връхлитат след всеки следващ завой…
 “ Някогашната ни близост, сега ни отдалечава. Спомените са като пропаст помежду ни, която ние не можем да прескочим.”

04.03.2007
23:03