Доктор- патологът пристигна с един санитар директно от Окръжна болница с линейка. Беше облечен делнично и само силиконовите ръкавици подсказваха, че има по-особена задача. Вървеше клатушкайки се, с невъзмутимо изражение -- пълен възнисък човек на около 65 години. Зад него санитарят се бе попригърбил, носейки голяма кожена медицинска чанта тип хармоника. Колеги на баща ми, те със сигурност го познаваха, поради което очаквах известен упрек от тяхна страна. Това обаче не се случи -- хората бяха професионалисти. Влязоха, огледаха трупа, вършеха си работата безшумно. След патолога влезе и следователят. Ние -- аз, полицаите и съседките, стояхме неловко на стълбищната площадка, очаквайки заключението на лекаря. След известно време той излезе и ме повика в коридора. Медицинското заключение бе, че смъртта е настъпила вследствие на сърдечен арест, внезапна сърдечна смърт, обусловена от множество патоанатомични състояния като:

                             -- хронична исхемична болест на сърцето (ХИБС);

                             -- хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ);

                             -- атеросклероза на коронарните артерии;

                             -- хронична хипертония;

Попитах насаме следователя, когато излезе, за вероятната дата на смъртта и той каза: "Преди около 20 дни, но не по-малко..."

             --- Трябва да дойдете в полицията за рутинни показания. Винаги се налага при по-продължително неоткрита смърт. Ще се обадим и на другите най-близки роднини -- майка ви и сестра ви -- продължи следователят.

      Отвътре се чу раздвижване, отдръпнахме се и патологът заедно със санитаря изнесоха баща ми, добре опакован в черен найлонов чувал, бутайки вратата с рамо и насочвайки се към асансьора. Личеше, че им тежи доста. После отгоре видях как го вкараха в линейката, като няколко минувачи се спряха и гледаха стъписани.

      Телефонът отново иззвъня. Пак сестра ми:

             ---  Батко, трябва непременно да откриеш личната му карта, за да може да се издаде смъртният акт и с него да можем да тръгнем по банките...

      Затворих й. Още не бях на себе си. 20 дни -- как бяха минали неусетно, в ежедневие, работа, покупки, оцеляване!? Първият изгрев вероятно тъжно е огрял вече пустия апартамент, а после денят тихо е чертал своите сенки, до настъпването на нощта, с висящите картини по стените -- безцветни в тъмнината. И така ден след ден и нощ след нощ... А горе, в средата на голямата стена -- неговият портрет -- голяма рамкирана снимка от късните му години. На нея баща ми изглежда горд, но и презрителен, някак си обезверен; има известна ирония и цинизъм към битието в неговото изражение. Бях замаян от тежкия, нечовешки напрегнат ден и ми се стори, че някакъв тик премина по лицето на портрета. Косата и всички косми по тялото ми настръхнаха. Но чувството ми хареса и не обърнах лика на баща ми към студената стена -- вече не се страхувах от него.