Дълго вървях на високите си токчета... Краката ми се разраниха и почти заприличаха на криле. Но аз не съм ангел. Не съм и човек. Какво съм тогава?

Аз съм жена. А жената не е човешко същество. Човешките същества плачат, щом ги боли. Усмихват се, когато са щастливи. Могат да си позволят да не са в настроение. Жените – не! Една истинска жена трябва да бъде опора и утеха. Трябва да умее да готви добре, да прави хубав секс и да има дълги крака. Да не показва, че е слаба, да работи като кон и да не носи тъмни кръгове под очите. Нищо, че нощта не е била от леките.

Понякога ми се иска да заключа офиса час по-рано от обикновено и да се завърна. Но не у дома. Не там, където ме очаква празен хладилник, кутия с вчерашни спагети и счупена прахосмукачка.

Искам да се върна обратно в дните, когато бях щастлива. Когато всичко имаше смисъл. Когато за усмивките нямаше сезон, а целувките бяха винаги навреме. И не познавах очакването преди кризата на средната възраст. Дъщеря ми казва, че съм най-добрата мама и сладко ми се усмихва с беззъбата си устичка. А мама е толкова уморена. Мама има нужда от обич... Ама от онази, истинската! Мама има нужда да си поплаче. Да сподели, че нещо, ей тук, вляво, ù тежи.

Нуждая се от емоция. Дива страст, откраднати мигове, непозволено и неутолено докрай желание. Нуждая се от очакване. Но очаквам единствено края на работния ден.

Пет без петнайсет. Пет и половина.

Чувства и половина.

Дъх и половина.

Тъмнина.

Безкрайност.