След като изслуша всичко, което имаха да му казват в участъка, Ставрос за малко пак не получи инфаркт. Този път от изненада. Изглежда някой си правеше шеги с него и то лоши шеги. Той се беше настроил да го помъмрят малко заради случката с блонди и вече обмисляше колко този път да даде или се чудеше дали коварно да не ги остави те да се изтормозят малко и сами да си назоват сумата. А то?! Малкият гаврош в ъгъла се оказа един от внуците му, син на Ивон, единственото му любимо дете от втория му брак, която беше умряла от свръхдоза. И която го мразеше до дъното на слабата си душа, тъй като той твърдо се беше обявил против брака ù с барабаниста-наркоман на една никому неизвестна хеви метъл група. Знаейки, че ще повлече и нея, Ставрос  реши да заложи именно на слабия ù, податлив характер, като я заплаши, че ще се отрече от нея. Тук обаче Ивон прояви учудваща смелост и последва дългокосия барабанист, заплювайки и семейството, и парите му. Въпреки всичко тя му беше любимка. А сега я нямаше. Макар че не я беше виждал от години и не беше чувал нищо за нея, очите му се напълниха със сълзи и без да иска, спря погледа си върху малкия. Дори не подозираше за неговото съществуване, а сега беше посочен от Ивон за негов единствен попечител. За бащата не се и споменаваше нищо.

   Малкият Даниеле хвърляше наоколо коси, гневни погледи изпод вежди, а когато Ставрос задържа погледа си върху него, той му се оплези сърдито. Това накара стария бохем да се разсмее с цяло гърло, но бързо се овладя и на свой ред изгледа сърдито малкия. Какво щеше да прави с него?! Той не се беше проявил като грижовен баща към никое от децата си, сякаш само им беше биологичен такъв, без никакъв друг ангажимент към тях, а сега трябваше сам да отглежда това озлобено към света дете. Умът му не го побираше. Май съдбата му се подиграваше и на стари години щеше да възпитава дете, което очевидно беше изтървано от контрол доста преди да се срещнат. Кой знае при какви обстоятелства беше израснало то?! Тепърва на Ставрос му предстоеше да узнае.

   През следващите няколко дни през голямата къща се извървя върволица от не един и двама възпитатели, но никой не издържа на своенравния и на моменти съвсем дивашки характер на малкия Даниеле. Той изобщо не беше стъпвал в училище, нямаше никакви обноски, за сметка на обилното количество псувни и безпроблемно усвоения каруцарски език. Гледаше като подивяло зверче и не зачиташе ничие мнение. Изглежда съдбата не си правеше шеги, мислеше си понякога Ставрос, докато наблюдаваше буйния нрав на хлапака, тя направо си беше наумила да го накаже. Не можеше да се отрече от детето и да го захвърли някъде. Та той беше негова плът и кръв. Сега се сети какво му беше направило впечатление у малкия, когато го видя в участъка за първи път. Даниеле имаше изражението на баба му София, когато си наумеше нещо и сякаш това допринесе за породилата се внезапно симпатия към него, независимо от отвратителния му характер. Какво да се прави?! Ще трябва да измисли нещо, за да поправи поне някои неща в живота си, стига да не беше вече късно.

   Детето и без това беше пропуснало цяла учебна година, нямаше да е проблем да пропусне и втора, а после да си навакса. Нищо, че беше диване, но проявяваше съвсем буден ум и ясна преценка за много неща. Явно съдбата все пак проявяваше своята щедрост. Ставрос неведнъж изпитваше някаква необяснима гордост, преценявайки мълчаливо малкия. Нещо, което му се случваше за първи път спрямо член на семейството. Дори си беше плашещо за него. Но щеше да му се наложи да свиква с още много новопоявили се в сърцето му чувства.

   Последвалите дни и седмици бяха кошмарни. За всички. Дни на викове и крясъци, сръдни, изпочупени вещи, ругатни, затръшнати врати и отказ от хранене. Но след такъв един ден Ставрос нямаше търпение да стане от леглото сутрин и със самодоволна усмивка да установи, че през хладилника нощем е вършала бурята Даниеле. Щеше да го опитоми. Това беше голямо предизвикателство за него. Отдавна вече нищо не вълнуваше възрастния човек, а сега нямаше търпение да се съмне и да стане от леглото. Той сам не можеше да се познае. Обикновено ставаше към един часа по обед, излежаваше се после още час и чак тогава  денят му можеше да започне. Най-много от всички се забавляваше прислугата. За всички тези години служба у Ставрос бяха видели какво ли не, запазвайки почтително мълчание. А сега всички се смееха на глас и не преставаха да коментират случките в къщата през целия ден. Малкият вагабонт ги беше спечелил веднага и неприкрито му симпатизираха. Те сякаш инстинктивно усещаха, че Даниеле и дядо му щяха взаимно да се вкарат в пътя и весело потриваха ръце в очакване на чудото да се случи.

   Един ден Ставрос и малкият се скараха жестоко. На възрастния човек сериозно взе да му писва от целия този цирк и дори зашлеви шамар на Даниеле. Той не можа да повярва в първия момент, че това му се случва, застина за миг ококорен, но после се разкрещя яростно на дядо си, наруга го, хвана с двете си ръце голямата керамична ваза, която стоеше в ъгъла на коридора и я запокити с всичка сила по плъзгащата се врата, която се разби с оглушителен трясък. След това излезе навън и се скри от погледите на всички. Прислугата онемя. В тази къща никога не бяха чували подобни ругатни, а какво остава всичко това да излезе от устата на едно дете. Стояха чинно, в напрегнато очакване за реакцията на Ставрос. Той обаче се качи в стаята си и не излезе с часове от там. Едва вечерта слезе, надявайки се, че малкият калпазанин ще го чака на масата, но никой не го беше виждал след случката. Видимо остана спокоен, но отвътре нещо го жегна. Ами ако беше избягал, ако му се беше случило нещо?! Нямаше да си го прости. Наистина чувстваше близко това хлапе и му пукаше за него. Ала набързо прогони тези мисли, нямаше да се остави едно пале да го разиграва. Нека спи навън, ако иска. Прислугата обаче скри, че го беше търсила, защото знаеше, че Ставрос щеше да се ядоса. На сутринта вече беше видимо притеснен, след като малкият не се беше прибрал. Когато телефонът иззвъня, никой не се съмняваше, че това бяха от полицията. Открили го случайно, опитващ се да се качи на автостоп на магистралата. Е, сега вече наказанието нямаше да му се размине. Така си мислеха всички. Но Ставрос беше толкова щастлив, че на Даниеле му нямаше нищо, макар и да не го показваше външно, че щом го видя, само му кимна с глава и отиде в стаята си. На другия ден стана много рано, накара прислугата да му приготви храна за два-три дни и отиде да събуди хлапето. То изпървом не можа да повярва на очите си, но не дочака повторна покана и скочи веднага. Изми се, облече се и ухилен до уши слезе долу, поздравявайки всички. Ставрос намигна на щастливата прислуга, взеха приготвената храна, въдиците и потеглиха навътре в притихналото още море. И двамата мълчаха, но близостта им беше достатъчна. Чувстваха се добре тук, сред тишината и мрака. Две самотни души, опитващи се да намерят пътя един към друг, защото знаеха, че той съществува, само малко усилия се искаха и от двете страни. И той им се показа, по малко странен начин, но кой може да предвиди прищевките на съдбата?! На втория ден навътре в морето се разрази буря. Нищо не подсказваше появата на такава, нито вятър, нито облаци, нито даже капка дъжд. Разрази се за миг и се стъмни изведнъж. Водната стихия започна коварната си игра, опъвайки нервите на играчите до край.  Докато Ставрос се опитваше да закрепи малката яхта на повърхността, колкото е възможно по-стабилно, Даниеле, който никога преди това не беше излизал в открито море, повръщаше зад борда. Бученето на бурята заглушаваше гласа на Ставрос, който му крещеше да се прибере в каютата. Изведнъж яхтата се наклони силно наляво и малкият изчезна от погледа му. Възрастният мъж изтръпна. Яростно завъртя руля в ничия посока и скочи в разбушувалото се море да го търси. Веднага го завладя отчаяние, нищо не се виждаше, а гласът му потъваше в едно с тялото му. Жалката му борба продължи минутки, а на него му се стори цяла вечност. Когато вече беше изгубил надежда, че ще открие Даниеле, лъч светлина бе насочен към него. Хеликоптерът на бреговата охрана се беше притекъл на помощ. После вече нищо не си спомняше. Окопити се в самия хеликоптер, където малкият плачеше неудържимо над него, мислейки го за мъртъв.

   - Дядо! - единствената дума до този момент, която накара сърцето на Ставрос да забие с непознат ритъм. Вкопчиха се с детето един в друг, а останалото беше без значение...