- Миро... стани... - Алекс с мъка овладяваше гласа си... толкова й беше мъчно и така не искаше да каже онова, което трябваше... Та нали всичко беше преценено... нали знаеше кое е правилното... защо тогава сърцето й се късаше и единственото, което искаше, беше завинаги да остане с този човек, който сега така й се молеше и приличаше на роб в краката й. Сега беше моментът, в който трябваше да си припомни всичките им лоши и изстрадани моменти, всички пъти, когато я беше наранявал безмилостно, когато беше жесток с нея и се беше подигравал с чувствата й... но, незнайно защо, в ума й се появи точно обратното: морско-сините му очи, отправящи й влюбени и палави погледи, златистата му, грееща под слънцето коса, нежното докосване на ръцете му и сигурността, която чувстваше само и единствено в неговата прегръдка, дългите му и страстни целувки, които винаги я оставяха без дъх, безкрайните безсънни нощи... Не! Алекс определено не можеше да се откаже от всичко това! Не и сега, когато вече беше сигурн ...