Стоят си двама на дивана, дядо и баба, говорят си за отминалото време. В техните размисли и страсти човек би открил смисъла на живота в млякото и истината за съседа-ловджия, а може би дори и за това как пенсиите отдавна вече не стигат, за да имат въпросното мляко в хладилника. Тъжно, но факт, на изтъркания диван, който не си знаеше годините, стояха двамата възрастни и не знаеха кое е по-зле – това, че са стари и немощни или просто това, че са стари и немощни в България.
- Гьоре, едно време помниш ли как хлябът беше стотинки. Липсва ми това време, Гьоре… - каза бабата и погледна към празната чиния, която стоеше на масата в кухнята.
- Марио, я се успокой, ма. Обещаха ни 30 лева за Великден, все някак ще си купим и хляб и брашно, ако остане след като платим сметките за телефона. – дядото махна очилата си и затвори очите си.
Имаха сметки за телефон, който трябваше да използват, за да говорят с децата и внуците им, които от години не бяха се обаждали, защото бяха заминали за Германия. За какво им беше този телефон? Нима някой някога щеше отново да ги потърси?
От страни в кухнята хладилникът стоеше леко отворен. Отдавна неработещ, защото харчеше много ток, а и нямаше с какво да го напълнят. Фурната „Раховец“ вече не помнеше последният път когато е била включвана, а вътре паяци оплитаха своите тънки мрежи. На малката кухненска маса се виждаха трохи от хляб и няколко чинии – една пълна с орехи, събрани от дървото в двора, друга с шлюпките, а трета просто беше празна. Не, че нямаха пари да си купят месце или пък хляб, просто пазеха парите си за „черни дни“ – я за погребение, я да помогнат на децата.
Дните се нижеха бавно, сякаш всяка следваща година ставаш все по-бавна, а двамата, дядо и баба, стояха и за поредна вечер гледаха на пожълтелият телевизор с декодер новините.
- „Бонусите за Великден се отлагат“ – заяви заместник-министърът. По необявена официално информация това се дължи на зле изготвеният бюджет от предното правителство. – жената от малкия екран изреждаше дума след дума, изречение след изречение. Беше се превърнала в част от семейството на бабата и дядото.
- Мари… Пак ни оставиха с празни обещания… Къде е сега Живков да го види този ужас? – попита дядото и се почеса по голото теме.
- Ти пък и ти какво каза. Едно време как негодуваше против него, че даже и бунт срещу него искаше да вдигаш, а сега… „Къде го Живков“…
- Абе Марио, и ти си една птица. Тогава ни обещаха сбъднати мечти, работни места, промяна, Мари, промяната му беше майката. Не помниш ли какви бяхме силни? – дядото сложи ръка на сърцето си, сякаш в този миг пред очите му се появи спомен от онези величествени дни. – Ех, Мари… Къде отиде младостта ни?
- Отлетя с множеството празни обещания, Гьоре. Когато ти казвах, че тука за нас няма място, ти искаше да си промяната. Е, на ти я сега промяната. И хляба не можеш да си купиш, ама си накривяваш калпака като излезеш до съседа.
Двамата, дядо и баба, продължаваха да спорят за отминалите дни. Това се повтаряше всеки ден, понякога през ден-два. Винаги се стигаше до едно и също – неидващата обещана промяна преди 20 години. За дядо Гьоре промяната беше величествената идея, с която като войник отрасна и възмъжа, а като възрастен успя да затвърди. Баба Мария, обаче, е умна жена, разумна. Никога не увираше на акъла на мъжа си, нито пък се отказваше от него. Тя стоеше зад гърба му и като попаднеше в беда или в някой бой в кръчмата, идваше да му помага да си стъпи на краката.
Четирийсет години тези две души, толкова различни една от друга, деляха едно легло всяка вечер. С целувка заспиваха и с усмивка се събуждаха. Но нещата се промениха. След всеки следващ вечерен спор с телевизора, двамата старци сякаш се отчуждаваха един от друг. На тия стари години, дядо Гьоре се чувстваше предаден от държавата, за която се беше борил, и неподкрепян от най-близкия му човек.
Една вечер, точно преди да почнат новините, които вече от многократното гледане от началото на деня, знаеха на изуст, баба Мария заговори:
- Гьоре, аз тебе да те питам нещо. Ти наистина ли вярваше, че ще се промени България? Ама сериозно те питам, Гьоре. Не искам пак да ми обясняваш как твоята дружина е била центъра на промяната.
- Марио, едно нещо сигурно цял живот ти повтарям, ама ти така и не слушаш. Не аз съм промяната, а младите. Мойта младост, Мари, знаеш как мина. Ама кога дойде време да се борим, се бих редом с младите. Промяната беше важна. За прехода се борихме. – дядото въздъхна облечено, като се гордееше с подвизите, които на времето бе извършил.
- И къде ти го тоз преход, бе Гьоре? Нима в изпокъсаната си риза виждаш прехода или в трохите на масата, с които и днес ще вечеряме? Къде ти е твоята промяна?
- В мечтите ми, Мари, в мечтите. Стои и чака да станат реалност.
- Че кой го интересуват точно твоите мечти? – попита бабата, а новите започнаха.
- Мари, Мари… И ти и твоите пусти размисли. Гледай си телевизията. Други нас няма кой да ни гледат.
Дядото сложи отново очилата си, усили телевизора и се загледа безизразно в екрана. Вечер като всяка друга, и този път дискусията остана недовършена, пак не знаеха защо се карат. Понякога дори и забравяха за какво са си говорили. А те бяха млади, но животът тогава бе един. Сега са стари, а животът сякаш е същият. Минаха през лошото, през прехода, пак през лошото. Само, че сега бяха контролирани от една малка кутия в хола им, показваща целият свят, но скриваше истинската реалност. До кога така? Докато мечтата на дядото не стане реалност… или докато той не умре, а с него и мечтата за промяната.
„Прехода, Мари, за него се борихме…“
ПС Това е темата, с която кандидатствах на изпита по журналистика в СУ тази година. Уви, моите умения, каквито и аматьорски да са те, останаха сред средните оценки. Не искам да спекулирам с това, само да покажа, че всеки провал е мотивация, че слабата оценка, не е фактор за незнание. Просто трябва да се борим :)
© Цви Д Todos los derechos reservados