Вървиш нагоре, нагоре, издигаш се... и падаш. Озоваваш се точно там, откъдето си тръгнал - пред бездната. Отново си там на ръба. Ами сега? Да скочиш или отново да тръгнеш, носейки със себе си кървящите рани? А ако отново те пронижат, ако отново старите рани, които току-що са зараснали, се отворят или още по-лошо - сдобиеш се с нови още по-дълбоки? Заслужава ли си за пореден път да видиш как всичко рухва точно зад гърба ти, да усетиш студения дъх на самотата, да разбереш, че си сам-самичък в огромния нечовешки свят!? Ден си добре, после месеци плащаш за всеки хубав миг, за всяка усмивка. Ако днес имаш възможност да направиш нещо - направи го и не защото утре рискуваш да нямаш този шанс, а защото без значение дали се възползваш от него или не - животът си върви. Вечер заспиваш, казваш си, че утре всичко ще бъде различно, но на сутринта отново се будиш до голата реалност. И нима не можеш да я промениш? Казват, че решението на всеки проблем винаги се крие точно пред очите ти, но точно затова не можеш да му обърнеш внимание. Тогава как мислиш, дали светът е объркан или грешката е в теб? Лесно е да мразиш другите, да ги съдиш за грешките им, да търсиш вината им, но можеш ли да мразиш себе си и онова малко дяволче в теб, което винаги те влачи към калта!? Не можеш, нали, защото човек просто така е устроен. Влачиш собствените си вериги, в които си окован. След себе си оставяш само диря в прахта, която вeтровете заличават. Вървиш, но дали нагоре или надолу, този път и ти не знаеш. Не ти ли е до болка познато? Това не е ли DEJA VU?