Чувах тропота. Усещах, как кънти в гърдите ми и... Тичах по горската пътека, а храстите ме удряха в лицето. Паднах. Пред мен спряха две големи копита. На лунната светлина проблясваха извитите клинци на подковите. Усещах огнения му дъх. Завъртях глава и го видях. Сухо, дребно човече върху гърба на огромен, черен жребец. Отново, Господин Никой.
- Здравей! Защо бягаш?
Всичко потъна в мрак.
Събудих се целият в пот. Слънцето препичаше горската поляна, а в клоните чувах цвъркащите звуци на присмехулника. От храстите приведено изпълзя някакво хлапе с рошава коса и прокъсана риза. Беше опънало прашката си и стреля. От дървото падна малка, сива птичка. Отиде до нея и дори не се наведе да я вземе. Просто плю и отново изчезна в шубрака.
Отново бях на горската пътека, а тя свършваше сред обширни ниви, току що ожънати.
Тръгнах по прашния път между тях. Някъде напред стоеше човек, без да помръдне в тоя пек. Доближих го. Беше с гръб към мен.
- Спри!
Заковах се на място.
- Защо?!
- Виж на пътя.
Поглед ...