Разказ 3 от цикъла „Докато смъртта не ни събере”
Най-после се върнахме, погребението ми беше хубаво - тъжно, но хубаво.
- Сигурно си изморена, искаш ли да поспиш?
- Не, добре съм.
- Вечността ни принадлежи, хайде аз ще легна с теб - той ми погалва лицето, ах, колко нежност има в този жест…
- Добре, аз в твоята къща ли ще живея?
Защо клати така глава? Нещо глупаво ли казах?
- Не, ще живеем в нашата къща.
Нашата - колко приятно звучи. Ето ни в нашето легло - той не спира да ме гали и целува… не смея да мръдна. Усещам изгарящото му желание - влудява ме. Развива ми туниката… безсилна съм да го отблъсна. Спомням си преди много дълго време се случи същото между нас, това беше на друг свят, в друго време. Сега всичко се повтаря - отново. Не знам колко време вече продължава това, тялото ми гори подпалено от хиляди огньове. Отново съм заедно с човека, който ме обича истински - за това си заслужава да се умре.
Отварям очи. Къде съм? Оглеждам се - празна бяла стая, аз седя гола под завивките на г ...