Отражение

Огледалото беше старинно, с много орнаменти по рамката и прекалено масивно. Най-кичозния предмет, който изобщо съм виждала някога.
Нямах никаква представа защо го купих, още по-малко можех да дам някакво обяснение на мъжа ми, който изглеждаше изумен от избора ми. Проблемът ми е, че съм прекалено мекушав клиент, който много лесно може да бъде манипулиран и един сладкодумен и хитър продавач лесно може да ми пробута каквото си поиска. Наистина, имахме нужда от голямо огледало, от месеци търсех нещо подходящо, обикалях къде ли не, но и сама не очаквах, че всичките ми усилия ще завършат така безславно. Напук на дразнещата ирония на мъжа ми, обаче, реших да защитя избора си.
  - Продавачът каза, че е уникат, ръчна изработка – повторих, сякаш не беше очевидно, че само нечий налудничав ум може да сътвори нещо толкова невъобразимо претенциозно и натруфено.
  - Забележително! – изсумтя мъжът ми саркастично – А има вид на фабричен дефект.
След което ме заяде за цената, аз троснато заявих, че продавачът ми направи голяма отстъпка, той репликира, че ни един разумен човек не би сложил в дома си подобна абсурдна вещ, дори и да е подарена, и ето ни на крачка от поредния скандал. Бях сърдита най-вече на себе си, разбира се, но това ни най-малко не ми пречеше да се сърдя и на него, и на проклетото огледало, и на целия свят. Усетил нагнетената обстановка, мъжът ми демонстративно обърна гръб на огледалото и на мен, и излезе.
Вгледах се в обилно разкрасената дървена рамка и въздъхнах тежко, след което погледнах унилия си образ в огледалото. Поне то изглеждаше наистина качествено, не беше от онези, дето все нещо някъде изкривяват. Докато се вглеждах, направи ми впечатление лекото сияние, което сякаш излъчваше повърхността на стъклото. Ако в стаята не беше притъмняло, може би нямаше да забележа, но то изглеждаше покрито със съвсем фин искрящ прашец, който очаквах да полепне по пръстите ми, когато го докоснах.
Нямаше никакъв прашец по пръстите ми, обаче. Нещо повече – изобщо не виждах нито пръстите, нито ръката си. Не виждах нищо от себе си, сякаш бях станала невидима.
Светнах лампата паникьосана, естествено е да не виждам, упрекнах се, ами че в стаята е истинска тъмница. Веднага след това си дадох ясна сметка, че паниката ми е абсолютно основателна – от мен нямаше никаква видима следа. Мина ми през ум, че трябва спешно да се огледам, бях обзета от тревожната, налудничава почуда дали изобщо ще имам някакво отражение при така стеклите се обстоятелства.
Отражение имаше. Само дето изобщо не бях сигурна, че е моето. Макар жената отсреща да повтаряше всяко движение, което правех, и много да приличаше на мен, долавях различия, които, въпреки че ми беше трудно да си обясня, бяха съществени. Като че ли бях аз, но в някакво друго измерение, кожата ми сияеше, косата искреше като разпенен буен поток от тъмна лава, а очите... Толкова страст и огън имаше в тези очи, че променяха напълно израза на лицето и той нямаше нищо общо с моя кротък, хрисим облик. Това бе лице на истинска амазонка, на жена, създадена да се люби и да убива.
За всеки случай премигнах няколко пъти и дори разтрих очите си с надеждата това да е само някакво временно явление, нещо от пречупването на светлината, знам ли. Рационалната ми мисъл отказваше да приеме подобен факт за реално съществуващ, но това, което последва, ме изуми още повече. Отражението ми направи една-единствена грациозна крачка срещу мен и просто излезе от огледалото. Беше на педя разстояние, можех да я докосна с ръка, както стоеше пред мен, красива и предизвикателна, и почти го направих, когато вратата се отвори и мъжът ми влезе в стаята.
Изпитах огромно облекчение, неговата поява ми се стори като завръщане към реалността, която някак необяснимо ми се изплъзваше, а това определено беше доста изнервящо. Повече от всякога имах нужда да го докосна, да ме прегърне, да се усетим, за да се успокоя, че всичко е наред. Но не успях изобщо да помръдна. Стоях като закована и гледах как тя, онази от огледалото, отива към него, как потъва в прегръдките му, а той се усмихва и нещо ù шепне, докато отиваха към леглото. Е, това вече е прекалено, успя да се промуши една възмутена мисъл, преди гневът да вземе надмощие и да ме накара да забравя всичко. Разкрещях се с цяло гърло, спуснах се към тях, не беше истина, че пред очите ми се случва подобно нещо, беше толкова нелепо, че започнах да се смея истерично. Те изобщо не ме забелязваха, за бога! Аз не съществувам, няма ме, беше последната ми мисъл, преди съзнанието ми да се разтвори и да ме погълне благодатна тъмнина.
  - Хей, поспаланке – чух в просъница гласа на мъжа ми и усетих лек гъдел от устните му върху шията си – Май ще проспиш целия ден.
Без никакво предупреждение в съзнанието ми внезапно изникна всичко, което се беше случило, до най-малката подробност, и стреснато отворих очи. Той ме гледаше усмихнато:
  - Добре дошла. Не че след такава нощ е за чудене...
Прегърна ме, но аз не бях в състояние да мисля за друго, освен за това, че, слава богу, ме вижда. Самата аз се виждах и сякаш огромен товар падна от сърцето ми. Вероятно е бил някакъв кошмар, помислих с облекчение и отвърнах на целувката му. Стори ми се, че можем да продължим така цяла вечност, всяка секунда от която беше истинско вълшебство, но магията беше прекъсната грубо от продължително и настойчиво звънене на вратата. Мъжът ми, мърморейки недоволно, стана да види какво става и само след миг се върна с кисело изражение:
  - За проклетото огледало, не мога да повярвам. От магазина идват да си го вземат. Станала някаква грешка.
Едва успях да се облека, когато същите двама младежи, които вчера го доставиха, се появиха в стаята. Собственикът на магазина много съжалявал за недоразумението, връщал ми парите и поднасял извиненията си, но огледалото не било за продан.
  - Почакайте! – опитах се да ги спра, но те не ми обърнаха особено внимание. Докато се опомня, вече го бяха изнесли.
  - Не се коси – чух зад мен гласа на мъжа ми – Всъщност ни направиха услуга.
Обърнах се към него, за да му отговоря, но забравих какво исках да му кажа в момента, в който погледът ми попадна на отражението ми в огледалото до вратата. Огледалото не беше същото, но отражението ми... Отражението беше нейното.