Заставам пред огледалото. Приближавам се, а може би не трябва. Новата пъпка над дясната вежда направо ми избожда очите. Устни — лишени от всякакъв цвят. Очите ми — обикновени кафяви изглеждат безлични и уморени. Пресягам се за роклята — която бях приготвила предишната вечер на стола — и я навличам. Оглеждам се отново. Може би не бива да съм с нея при положение, че коремът ми вече не е плосък, а разширените вени изскачат дори над плътните чорапи. Е, ако сложа малко гланц, спирала и обуя високи токчета, за да отвлека вниманието от недостатъците ставам малко по-… приемлива… Дъщеря ми наблюдава всичко внимателно, без да отделя поглед от мен.
— Колко си красива, мамо, в тази рокля!
— Да, да… не е така, но както и да е!
— Не, не… красива си, наистина!
— Не ми се спори, малката, обувай се и да тръгваме, че ще закъснея за работа.
Раздразнена съм от безформената си коса. Нито е гъста, нито е лъскава, а за подредена хич и дума да не става. Опитвам с пръсти да я сложа в ред, но отново резултатът ...