Отрова

Свят, изпълнен с лъжи, тъга, измами, които раняват и карат човек да потъва в бездна, която няма изход.

Бях сам, имах нужда да споделя на някого, а всички приятели бяха ме оставили. Намирах се в свят, който не ме разбираше, нямах рамо на което да се опра, нямах сили да се боря сам и тогава се появи тя - красива, добра, разбираща ме, даваше ми всичко онова, което до този момент не бях получил, обикнах я заради самата нея, заради магическото обаяние, което имаше над мен. Тя стана моята спътница. Беше навсякъде с мен и сякаш животът ми се промени.

Една вечер, прибирах се от разходка. Бях я оставил някъде и дори не помнех. Нуждаех се от нея, имах тежък ден, видях няколко приятели, които дори не ме поздравиха, само хвърлиха един поглед и продължиха надолу. Стоях сам, чувствах как цялото ми тяло трепери, побиваха ме тръпки, а нея я нямаше. Имах нужда да я прегърна, да я почувствам с тялото си, да знам, че тя винаги ще е до мен, тя винаги ми помагаше да забравя, помагаше ми да отлетя на места, където дори не съм и мечтал да отида. Разказваше ми приказки, в които аз бях главният герой, гледаше ме с дълбоките си очи и сякаш потъвах в тях. Къде си спасение мое, къде си сега, когато имам нужда от теб? Вървях като обезумял звяр и я търсех, а от нея нямаше следа. Тръгнах към вкъщи. Цяла нощ не успях да заспя. В главата ми се въртяха какви ли не мисли, исках да я открия по-скоро, не знаех колко време ще издържа без да я усетя отново. Толкова бях свикнал с нея, сякаш беше станала част от същността ми, сега нямах нужда от друг, тя ми стигаше, не ми трябваха лицемерните приятели, които разбиха живота ми, отнеха най-скъпото, което имах, обичах с цялото си сърце, а една сутрин се събудих сам.

Рано сутринта излязох. Тръгнах отново по улиците, а в този миг те ми се струваха напълно непознати. Не знаех къде съм. Лутах се и сякаш все повече потъвах. Всички наоколо ме гледаха странно, сякаш бях от друг свят. Изведнъж всичко притъмня. Бях останал сам. Отново бях от там, където бях тръгнал, когато я срещнах, но този път имаше разлика, сега бленувах да я видя, да се докосна до нея, да е близо до мен и никога да не си отива. Тя беше това, без което вече не можех. Вървях, крещях, търсех ли, търсех и ето че тя се появи. Подаде ми отново ръка и ме избави от смъртта, която за миг ме бе погалила с черната си пелерина. Сякаш се бях преродил. Сега се вкопчих в нея и си обещах никога да не я пускам да си тръгне отново. Нуждаех се повече от всякога. Не минаваше ден, в който да не е близо до мен, да не усетя онзи трепет, като при първа целувка, трепет, каращ те всичко в теб да се преобърне. Сега тя беше моята същност. Бях й се отдал изцяло и не усещах как потъвам все по-дълбоко в бездната. Не си давах сметка как става все по-късно, за да намеря изход. Опитах се няколко пъти да се обърна назад, да потърся светлинката, която от много време не виждах в живота си, но от нея нямаше следа. Всичко беше мрак. До мен беше само тя и никой друг. Понякога ми се искаше да не бях я срещнал, исках да я отблъсна, но при всеки опит да избягам, тя винаги ме настигаше, подмамваше ме като малко дете и отново ме грабваше в обятията си.

Когато отново се открихме умирах от щастие. Бях забравил, че тя ме кара да потъвам в свят различен от този, в който бях живял. Изпитвах нужда да е до мен и толкова. Грабна ме за ръка и ме поведи към места, които не беше ми разкривала до този момент. Искаше ми се да крещя, да се отскубна от ръцете й, да ме пусне да се върна при семейството си, а дали имах семейство все още, дори това не знам. Сега имах само нея. В мрака, който се бе открил пред мен, който не изчезваше дори за миг, само нейните очи виждах, които примамливо ми казваха да я следвам и да не се боя от това, което ще видя, ще открия. Но понякога, когато изпитвах най-голяма необходимост от нея, тогава отново си спомнях за живота си преди да я срещна. Аз бях весел човек, умеех да се усмихвам на живота, карах и останалите да са щастливи край мен, нямах грижи, не се тревожих дали утре ще се събудя или не. Просто животът ми беше това, което аз си чертаех, но един ден, тя се появи. Появи се от нищото и ме грабна със себе си към това нищо.

След поредния ден на наслада, сякаш всичко рухна. Изпаднах в състояние, което досега не мислех, че е възможно да достигна. Сякаш имах криле и ми се искаше да полетя високо в небесата, където волните птици наблюдават света такъв, какъвто е. Исках и аз за миг да го видя в цялото си могъщество. Да го опозная така, както не бях. Да опитам от всяко нещо. В този момент си мислех, че само тя може да ми даде тази сила, но в мига, в който стоях на ръба на една сграда и бях готов да полетя, осъзнах какво ще сторя. Разбрах как сладостта и желанието за нещо по-различно, за борба срещу тези, които са ме наранили, ме е накарало да тръгна след нея. Тогава не осъзнавах, че тя ме води с пълна сила към пропастта, а сега вече нямаше връщане назад. Нямаше кой да ми подаде ръка. Всички се бяха отрекли от мен. Бях ги наранил, но защото тя ме караше да го правя, а аз дори не разбирах. Слушах я, а сега няма бях в бездънна яма.

Минаваха дните, намирах се в постоянен мрак, нямаше го слънцето, което се усмихваше красиво и ме галеше със слънчевите си лъчи, нямаше ги цветята, които обичах да подарявам на непознатите хора в парка, нямаше ги малките деца, които волно играеха и понякога дори играех с тях. Нямаше спомен от онзи свят, който едва сега осъзнавах колко ми липсва.

И ето че се случи чудо. Появи се един човек, който да ми разкрие красотата на света, превърнал се в мрак. Беше готов да ми подаде ръка, за да кажа НЕ на отровата, взела живота ми, сърцето ми. Сякаш само за миг и всичко се промени. Протегнах ръка и бях толкова близо до другата ръка. Трябваше да направя само няколко крачки и щях да се докосна до тази малка ръчичка, щях отново да бъда човек с мечти, с надежди. И в момента, в който щях да хвана ръката, някой ме дръпна назад. Беше Тя...молеше ме да не я оставям, казваше ми, че винаги ще имам нужда от нея и че няма да мога да спра да мисля за нея. Искаше отново да ме прикове към себе си и да остана на дъното. Сега бях раздвоен. Борех се със самия себе си. Чувах гласовете им. Виждах светлината и ръката, която ме чакаше да я сграбча, и в същото време Тя, тази, която през изминалите години бе част от мен, бе единственият ми приятел. Но аз не исках повече приятелството й. Сега вече нямах нужда от нея. Исках отново живота си. Исках отново светлина, любов, които тя нямаше да ми даде. В този миг протегнах отново ръка нагоре и хванах онази малка ръка, която ме чакаше от толкова време. Сега отново съм човек с цели и мечти. Отново обичам и знам, че ще бъда обичан.