Отровата е навсякъде

  В моята работа има два вида телефонни обаждания:

  Първите са онези, при които дежурният ми казва, че имаме поредния квартален скандал – съсед ударил съседа си с щайга от багажника, защото „му краде паркомястото“. Вторите… са като това, което получих в 21:58 онази вечер.

  – Димова, имаш ли дрехи, които не са в петна от кафе? – попита дежурният.

  – Само ако броим роклята от сватбата. От първия брак. – отговорих, докато вече търсех ключовете за колата.

  – Измисли нещо. Имаме труп в ресторант „Марина“. 

  „Марина“ беше онзи вид място, където бутилките вино имат по-дълга биография от повечето ни свидетели. Скъпи покривки, сервитьори с погледи като на английски иконом и клиенти, които поръчват предястие, произнасяйки го така, сякаш подписват указ за помилване.

  Жертвата – мъж, около петдесет, облечен в скъп костюм. Лицето – бледо, устните – посинели. Чашата с шампанско – счупена на пода, а около нея – локва, в която светлината от полилея играеше като в евтин филм.

  Дежурният съдебен лекар, д-р Каравелов, вече се беше навел над тялото.

  – Не е инфаркт – каза, преди да го питам. – По-скоро интоксикация. Не е нещо класическо.

  Огледах масата. Балони „Честит рожден ден“, празни чинии, бутилки. Гости – около десет души. Някои плачеха, други се караха, трети гледаха телефона си, сякаш някой от нас ще им прати отговор в Messenger защо са тук.

  Започнах да минавам по ред.

• Съпругата – Виктория. Тридесет и няколко годишна, красива по начин, който не се нуждае от обяснения. Очите ѝ – хладни. Каза, че е била до Георги (жертвата) през цялото време, освен когато излязла да говори по телефона.
• Синът – Димитър. Двайсет и пет, с ръце, които сякаш постоянно стискат волана на скъп автомобил. Конфликтът с баща му бил „няма значение“, което винаги значи, че има значение.
• Съдружникът – Иван. Червендалест, с врат като на бик. Георги щял да го изрита от бизнеса – нещо, което, според Иван, било „несправедливо“.
• Мария – „стара приятелка на семейството“. Бледа, почти невидима в суматохата, но с очи, които попиват всичко.

  Започнах да трупам бележки в главата си. Първото правило в такива случаи: никой не е тук по случайност. Второто: никой не казва цялата истина в началото.

  Когато един от криминалистите ми донесе счупената чаша в плик, усетих лека цитрусова миризма, която определено не беше от шампанското. Това вече ми хареса.

  Първо седнах срещу Виктория. Красивите жени винаги знаят как изглеждат в очите на другите — но тя беше различна. Очите ѝ търсеха начин да ме заобиколят.

  – Кажете ми, госпожо Велинова, кога за последно видяхте съпруга си жив? – започнах.

  – Преди… тридесет минути. Може би четиридесет. Всичко стана толкова бързо.

  – Бързо… как?

  – Вдигнахме тост, той се засмя, после започна да кашля… и падна.

  Тя избърса устните си със салфетка. Не плачеше. Само подредено, без емоция, обясняваше.

  Отбелязах си: или е в шок, или е тренирана за такива ситуации.

  Следващ беше Димитър, синът.

  – Имахте ли конфликт с баща си? – попитах.

  – Това е личен въпрос.

  – Смъртта на баща ви го превръща в не-личен.

  Погледът му се заби в пода.

  – Той… не одобряваше приятелката ми. Смяташе, че е с мен заради парите.

  – А вие?

  – Може би е прав. – усмихна се по начин, който не ми хареса.

  Иван, съдружникът, седеше с ръце като чукове на масата.

  – Разбирам, че Георги е искал да ви отстрани от фирмата? – започнах.

  – Глупости! Само обсъждахме ново разпределение на дяловете.

  – Което щеше да остави вашите… колко? – погледнах бележките си. – Пет процента?

  Иван сви рамене.

  – Пет процента от нещо пак е нещо. Не съм го убил.

  Е, поне беше откровен в аритметиката.

  Мария – „приятелката на семейството“ – ме гледаше с леко присвити очи.

  – От колко време познавате Георги? – попитах.

  – От преди да се ожени за първата си жена. – каза тихо. – Беше… труден човек.

  – Какво значи „труден“?

  – Труден за разбиране, труден за общуване.

  Когато свършихме, погледът ѝ се задържа за миг върху чашата с шампанско, която бях оставила на масата като примамка.

  В кухнята намерих Ренета - сервитьорката, която беше обслужвала масата на жертвата, жена на около четиридесет.

  – Вие ли сервирахте шампанското?

  – Да. Всички чаши бяха пълни. Никой не поиска специално нещо… освен една дама, която поиска лимонче за нейното.

  – Коя дама?

  – Не съм сигурна… може би онази… с червения шал.

  „Червеният шал“ се оказа собственост на Мария, която твърдеше, че почти не познава Георги. Но в дамската тоалетна, в коша, открихме малко пликче с остатъци от прах — бяло, но със слаб, горчив мирис.

  Д-р Каравелов го подуши.

– Това е интересно… – каза. – Не е цианид. Дай го да се изследва.

  Оттук нататък уликите вече се рояха:

  * В телефона на жертвата имаше съобщения от непознат номер: „Ще платиш за това“.

  * Охранителните камери показваха как някой минава зад стола му точно преди тоста.

  * И най-любопитното: аптечката в дома му (снимки, предоставени от патрул) съдържаше рецептурни лекарства, които при смесване с определени химикали причиняват фатален шок.

  Три версии вече се блъскаха в главата ми, но нито една не пасваше напълно. А аз мразя пъзели с липсващо парче.

  На следващата сутрин вече бях в участъка. Миризмата на евтино кафе и евтини извинения висеше във въздуха. Докато чаках резултатите от токсикологията, преглеждах снощните разпити.

Първото, което ми бодеше очите, беше алибито на Виктория. Тя твърдеше, че е излязла да говори по телефона в 21:42 и се е върнала минута преди инцидента. Камерите в коридора на ресторанта показаха, че е права… почти. В 21:44 тя наистина стоеше до асансьора и говореше, но в ръката ѝ се виждаше малка сребриста кутийка, която после липсваше. 

  Димитър имаше желязно алиби — седял до баща си през цялата вечер. Само че един от гостите, дребен мъж с дебели очила, разказа, че Димитър е ставал за около минута „да провери нещо в колата“. На камерите обаче се виждаше, че вместо към изхода, синът отива към кухнята. Когато го попитах, каза, че искал да „попита за десерт“.

  – За десерт ли? – повдигнах вежда. – На рождения ден на баща ви?

  – Да. Той харесваше шоколадово суфле. – отговори без да мигне.

  Иван беше лесен. Беше влязъл в ресторанта едва десет минути преди смъртта на жертвата, а преди това според камерите е стоял в колата си на паркинга. Казваше, че е говорил с адвокат по телефона. Разпечатките го потвърдиха. Но… на задната седалка имаше найлонова торбичка от аптека.

  С Мария беше по-сложно. Нямаше очевидно алиби, защото почти никой не ѝ обръщаше внимание. Камерите я бяха хванали как два пъти отива до тоалетната и веднъж се връща с червен шал в ръка.   Сервитьорката потвърди, че именно тя е поискала лимонче за шампанското. А лимонът — както щеше да ми обясни д-р Каравелов по-късно — е могъл да скрие мириса на определени препарати.

  Към обяд токсикологията пристигна. Д-р Каравелов ме погледна с онази усмивка, с която обикновено казва „имаш интересен проблем“.

  – Това, колега, се нарича взаимодействие. В шампанското е имало екстракт от семки на грейпфрут - вещество, което само по себе си е почти безвредно. Но в комбинация с лекарствата за кръвно, които жертвата е приемал ежедневно, става смъртоносно.

  – Така че убиецът е знаел какво пие той?

  – И не само това. Знаел е и дозировката.

  Това стесняваше кръга. Личните медицински данни на Георги не бяха публична информация. Някой много близък — или някой с достъп до документите му — го беше направил.

  Следобед се обади дежурният от охраната на жилищния комплекс на Георги.

  – Вчера, към пет следобед, жена с дълго сиво палто влезе в апартамента му с резервен ключ. Каза, че е роднина. Не я познавам.

  Когато описанието стигна до мен, почувствах онова леко стягане в стомаха, което предвещаваше, че картите на масата може да се разместят.

  Никой от заподозрените не носеше сиво палто.

  Сега имах парче, което не пасваше — и това винаги ме караше да мисля, че пъзелът е по-голям, отколкото изглежда.

  В късния следобед отидох в ресторант „Марина“ за втори оглед. Официално — за да проверя разположението на масите и камерите. Неофициално — за да видя дали някой от персонала няма да изпусне още нещо.

  Там беше Мирела, управителката, жена с поглед като стоманено въже — опънат и опасен.

  – Има ли нещо, което не сте казали вчера? – попитах.

  Тя се поколеба и сниши гласа си.

  – Имаше една жена, която не беше в списъка на гостите. Дойде малко преди вечерята да започне. Каза, че е „семейна приятелка“.

  – Името ѝ?

  – Не съм сигурна. Мисля, че беше… Станислава, Станимира... нещо такова.

  Това не ми говореше нищо. Но Мирела допълни:

  – Беше с дълго сиво палто. Седна в ъгъла и почти не говореше. Поръча само минерална вода. Когато Велинов падна, тя изчезна.

  Върнах се в участъка и започнах да ровя в старите документи по личните дела на Георги. Там, между прашни папки и пожълтели разпечатки, открих акта за смърт на първата му съпруга — Елица. Причина: автомобилна катастрофа, преди 12 години. Съпроводено с полицейска бележка, че в колата е имало следи от алкохол. Но на втора страница се споменаваше и „родна сестра": Станислава П. Дамянова.

  Случайност? Може би. Но аз не вярвам в съвпадения, особено когато носят сиво палто и напускат местопрестъпление преди линейката.

  Реших да я намеря. По адрес в личната карта живееше в стара кооперация в „Младост“. Вратата отвори жена на около петдесет, със спокоен, почти празен поглед.

  – Да?

  – Инспектор Дарина Димова, СДВР. Бих искал да ви задам няколко въпроса за снощи.

  – Не знам за какво говорите.

  – Ресторант „Марина“. Рожден ден на Георги Велинов.

  Тя леко трепна, но бързо се овладя.

  – Минавах наблизо. Реших да поздравя… стар познат. Но не останах дълго.

  Отбелязах си трепването, отбелязах и бялата порцеланова купичка на масата зад нея, в която имаше… резен лимон.

  На тръгване, в коридора, съседка ми прошепна:

  – Станислава ли търсите? Горката, още не е прежалила сестра си. Винаги е твърдяла, че Георги е виновен за катастрофата.

  Пъзелът започваше да се подрежда, но твърде лесно. А когато нещата изглеждат лесни, значи или някой ме води за носа… или вече съм в капана.

  Сутринта започна с обаждане от лабораторията.

  – Димова, намерихме отпечатъци по чашата на жертвата – каза криминалистът. – Освен неговите, има и още два чужди.

  – И?

  – Едните са на Мария. Другите… на сервитьорката.

  Мария се оказваше в центъра на вниманието. Според Мирела тя е настояла именно тази чаша да бъде сложена пред Георги. А сервитьорката твърдеше, че тя лично й е казала да добави лимон в шампанското.

  Докато подреждах тези данни, се появи и Димитър.

  – Чух, че разследвате Мария – каза с усмивка, която не харесвах.  – Тя винаги е била… странна.

  – Странна не значи убийца – отговорих.

  – Може би. Но видях как в кухнята тя говореше с някаква жена в сиво палто, преди да започне вечерята.

  Това вече беше интересно. Ако Станислава и Мария се познават, всичко се променя. Но и твърде удобно някой да ми подава връзката на тепсия.

  Вечерта получих и нова информация от д-р Каравелов.

  – Даринче, веществото е било разтворено в шампанското поне двадесет минути преди смъртта. Не е било импровизация. Някой е планирал всичко.

  – А ако някой друг е сложил лимона после?

  – Няма значение. Реакцията щеше да стане така или иначе.  Лимонът просто е маскирал вкус и мирис.

  Това означаваше, че убиецът е имал достъп до чашата достатъчно рано - преди наздравицата. Кой беше до масата тогава? Според камерите – Виктория, Димитър и… Мирела, управителката.

  Късно вечерта, докато гледах записите за трети път, забелязах нещо, което преди бях пропуснала: в 20:17 минути, Станислава — „жената с палтото“ — гледаше към масата на Георги, докато той се смееше с друг гост. Тя каза нещо на сервитьорката и й подаде някакъв плик.

  Когато вдигнах поглед от записа, вече знаех, че този случай беше нещо лично, стари сметки, които са чакали търпеливо да бъдат разчистени.

  Старите досиета винаги миришат на прах и забравени истини. В архива на КАТ, между избелели снимки от катастрофи, намерих папката за инцидента от преди 12 години.

  Автомобил „Опел Астра“, смачкан като консервна кутия. Зад волана – Елица Дамянова-Велинова, първата съпруга на Георги. На задната седалка – празна детска седалка. Кръвните проби показвали 0,8 промила алкохол.

  Но едно допълнително заключение от експертизата ме заинтригува: спирачките са отказали.

  Разпитах тогавашния следовател, вече пенсионер. Седеше в кварталното кафене, пиеше боза и изглеждаше като човек, който е свикнал да бъде забравен.

  – По онова време – каза той – нямаше доказателства за умишлено вмешателство. Но Станислава… тя идваше всеки месец при мен. Беше убедена, че Георги е подменил спирачната течност.

  – И какво й казахте?

  – Казах ѝ да се примири. Не искаше да чуе.

  Когато отново отидох при Станислава, този път тя не отрече.

  – Да, мисля, че той я уби – каза спокойно, сякаш говореше за времето. – Отне ми сестра ми и бъдещето ѝ.

  – Но това не е доказано.

  – Някои неща не се доказват, инспекторе. Те просто са такива, каквито са.

  В хола ѝ забелязах рафт с книги по… токсикология. Най-горе — издание на български за взаимодействия между лекарства и алкохол.

  Върнах се в участъка и разгледах пак видеозаписите от ресторанта. В един момент забелязах как сервитьорката безшумно приближава до масата, сменя чашата с шампанско и поставя вътре малка ампула, която мигновено се разтваря в напитката. Действието бе безшумно, почти артистично.

  Извиках Ренета за разпит. Последваха въпроси и признания. 

  – Да, аз сложих капсулата в чашата. Стаси го планира.

  – Стаси?

  – Станислава. Сестрата на Елица.

  – А вие какво общо имате с тях?

  – Трите израснахме заедно. Ели ми беше най-добрата приятелка. От детската градина до завършването на гимназията бяхме неразделни. Георги я съсипа психически.

  Когато я доведоха в участъка, Станислава най-после проговори.

  – Георги… той ми отне всичко. Той уби сестра ми. Казваха, че е катастрофа, но аз знаех истината. Той остана безнаказан толкова години, а аз не можех да го оставя така. Знаех какви лекарства пие, знаех какво да използвам.

  Тишината, която последва, беше по-тежка от думите ѝ.

  Докато подписваше признанието, погледът ѝ не се отлепяше от мен.

  – Това не беше просто отмъщение, инспекторе. Това беше справедливост.

  И така завърши една игра, в която отровата не беше само в чашата с шампанско, а и в дълбоко заровените рани от миналото.

  Случаят с Георги Велинов остана като един от онези, които не можеш да забравиш. Не заради сложността, а заради хората.

  Никой не е чист. Нито напълно невинен. И понякога най-голямото престъпление е неспособността да простиш.

  Станислава ми показа, че отмъщението е като отрова — бавно, тихо и с коварна точност. Но понякога е и последният начин някой да излезе от мрака, в който го е вкарал животът.

  Ресторантът „Марина“ затвори за няколко дни след скандала. После отвори отново. Животът продължава — както винаги.

  А аз? Аз отпих още една глътка кафе, погледнах през прозореца и си казах:

  „В този град отровата е навсякъде. В чашата, в думите, в миналото. Трябва да си внимателен какво пиеш и на кого вярваш.“