Отвлечената принцеса

Имало едно време… в свят, който се намира в сърцето на всеки от нас — едно царство, озарено от чистота. Там царувал велик Цар — добър, праведен и любящ. Той имал дъщеря. Тя била родена от любов, сътворена с песен и благословена с име, което само Небето знае.

Но още в зората на живота ѝ, мракът се промъкнал. Завистта и злобата се събрали като буреносни облаци и я отвлекли от ръцете на Царя. Отвели я в далечен, забравен замък — крепост, изградена не от камъни, а от лъжи. Лъжи, които нашепваха: „Ти си сама. Ти си ничия. Не си желана. Не си обичана.“

Тя израсна там. Сама. С чувството на празнота и мъка. 

Понякога сънуваше глас, който я наричаше „дъще моя“, но се събуждаше с плач и болка в гърдите. Стените на крепостта ѝ станаха дом, а мракът се превърна в нейн най-верен другар.

С времето, тя забрави коя е. Забрави, че е Принцеса. Забрави, че някога е имала Баща.

Но Царят не я забрави. Той не забравя никога Своите деца. И в Своята милост, Той изпрати най-скъпия Пратеник — Своя единствен Син, нежен и свят. Който дойде не с армия, нито с гняв, а с кротост и любов.

Той влезе в крепостта през пукнатина в стената. Застана пред нея в нощта и рече:

— Дъще моя…

Тя се сепна. Никой никога не я беше наричал така.

— Кой… кой си ти? — прошепна с уплаха.

— Аз съм този, когото Баща ти изпрати. Дошъл съм да те върна у дома.

— Дом ли? — тя се засмя горчиво. — Това е моят дом. Не помня друг.

 Той коленичи до нея и каза:

— Това място не е достойно за сърце като твоето. Ти си създадена за светлина, не за мрак. За любов, не за страх. За свобода, не за окови.

И в онзи миг нещо се раздвижи в душата ѝ. Една искрица… спомен? Не, истина. Истината, че тя не е родена за този затвор. Че съществува нещо повече.

Но вярата й бе слаба.

— Но… аз не мога. Не знам пътя. А и… не заслужавам…

И тогава Той я погледна с такава любов, че стените потрепериха.

— Не ти трябва сила. Само да приемеш. Аз ще те водя. Аз ще те нося, ако трябва.

И когато тя се съгласи — само с едно мъничко „да“ в сърцето си — стените на крепостта започнаха да се рушат. Не от сила, а от светлина. Очите й се отвориха и тя разбра с каква лъжа е живяла до сега. Думите сякаш сами започнаха да излизат от нейната уста:

„Аз съм обичана.“

„Аз не съм сама.“

„Аз имам Баща.“

И когато тя прекрачи прага на развалините, Небето се отвори. Песен се разля над долините. Царят я посрещна с разтворени обятия. Със сълзи от радост.

— Добре дошла у дома, дъще моя.

И тя, макар още трепереща, се хвърли в Неговите ръце. Там — в онази вечна прегръдка — си спомни всичко.