30.04.2025 г., 12:35

Отвлечената принцеса

376 0 1
2 мин за четене

Имало едно време… в свят, който се намира в сърцето на всеки от нас — едно царство, озарено от чистота. Там царувал велик Цар — добър, праведен и любящ. Той имал дъщеря. Тя била родена от любов, сътворена с песен и благословена с име, което само Небето знае.

 

Но още в зората на живота ѝ, мракът се промъкнал. Завистта и злобата се събрали като буреносни облаци и я отвлекли от ръцете на Царя. Отвели я в далечен, забравен замък — крепост, изградена не от камъни, а от лъжи. Лъжи, които нашепваха: „Ти си сама. Ти си ничия. Не си желана. Не си обичана.“

Тя израсна там. Сама. С чувството на празнота и мъка. 

Понякога сънуваше глас, който я наричаше „дъще моя“, но се събуждаше с плач и болка в гърдите. Стените на крепостта ѝ станаха дом, а мракът се превърна в нейн най-верен другар.

 

С времето, тя забрави коя е. Забрави, че е Принцеса. Забрави, че някога е имала Баща.

 

Но Царят не я забрави. Той не забравя никога Своите деца. И в Своята милост, Той изпрати най-скъпия Пратеник — Своя единствен Син, нежен и свят. Който дойде не с армия, нито с гняв, а с кротост и любов.

 

Той влезе в крепостта през пукнатина в стената. Застана пред нея в нощта и рече:

 

— Дъще моя…

 

Тя се сепна. Никой никога не я беше наричал така.

— Кой… кой си ти? — прошепна с уплаха.

 

— Аз съм този, когото Баща ти изпрати. Дошъл съм да те върна у дома.

 

— Дом ли? — тя се засмя горчиво. — Това е моят дом. Не помня друг.

 

 Той коленичи до нея и каза:

 

— Това място не е достойно за сърце като твоето. Ти си създадена за светлина, не за мрак. За любов, не за страх. За свобода, не за окови.

 

И в онзи миг нещо се раздвижи в душата ѝ. Една искрица… спомен? Не, истина. Истината, че тя не е родена за този затвор. Че съществува нещо повече.

 

Но вярата й бе слаба.

— Но… аз не мога. Не знам пътя. А и… не заслужавам…

 

И тогава Той я погледна с такава любов, че стените потрепериха.

 

— Не ти трябва сила. Само да приемеш. Аз ще те водя. Аз ще те нося, ако трябва.

 

И когато тя се съгласи — само с едно мъничко „да“ в сърцето си — стените на крепостта започнаха да се рушат. Не от сила, а от светлина. Очите й се отвориха и тя разбра с каква лъжа е живяла до сега. Думите сякаш сами започнаха да излизат от нейната уста:

„Аз съм обичана.“

„Аз не съм сама.“

„Аз имам Баща.“

 

И когато тя прекрачи прага на развалините, Небето се отвори. Песен се разля над долините. Царят я посрещна с разтворени обятия. Със сълзи от радост.

 

— Добре дошла у дома, дъще моя.

 

И тя, макар още трепереща, се хвърли в Неговите ръце. Там — в онази вечна прегръдка — си спомни всичко.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ева Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...