Беше най-обикновен есенен ден. Прибрах се от училище. Оставих тежката раница в стаята си, която беше на горния етаж и слязох долу за вечеря. Пиле с ориз, което брат ми приготви. Преди около два месеца родителите ни загинаха в самолетна катастрофа и сега сме само двамата. Справяме се някак си. Все още го преживяваме.

След като приключих с храненето се качих в стаята си. Отвън вятърът бушува. Вали пороен дъжд. Токът спря. Единствената светлина, която се вижда в околността са светкавиците, които от време на време разцепват почернялото небе, толкова тъмно, че няма и помен от която и да е звездица. Те са скрити зад мрачните облаци.

Взех свещ и я запалих. Беше късно, но не исках да си лягам, а и утре не съм на училище, за това започнах да ровя из секциите и шкафовете, които като че ли бяха скрити от непрогледния мрак. Опитвах да ги осветя с мъждукащия пламък на свещичката. След многократно ровене и разглеждане намерих една стара и прашна книга без автор и без заглавие. За първи път я виждам тук. Изчистих праха с ръкав. Отворих я и първото нещо, което забелязах бе пръчка вдлъбната за вътрешната страна на корицата. Но не обикновена пръчка. Тази приличаше на вълшебна. Беше маслиново черна и имаше изобразени релефни линии, простиращи се по цялата й дължина. Горната част беше по-дебела и издута като най-отгоре стоеше горд черен диамант, проблясващ на тънката струя светлина. В края бе заострена и имаше малък диамантен обръч.

Започнах да прелиствам страниците, но те бяха празни. С надеждата да открия дори следа от текст съм стигнала до 84 страница. В момента, в който отворих книгата на въпросната страница всичко угасна. От свещта ми бе останал само дим. Уличните лампи бяха угаснали. След няколко секунди, в които се опитвах да осъзная какво става книгата бе започнала да свети. За миг си помислих, че полудявам. Светлината се издигна. Беше толкова красива, прилична на голяма светулка. Тя започна да се върти около мен. Дали не искаше да ми привлече вниманието, за да ми покаже нещо? Проследих я с поглед и тя се спря върху корицата, на която бе пръчката. Взех я в ръце и от нея излязоха червени искрици.

Изведнъж прозореца си отвори рязко и студения вятър нахлу неканен вътре. Поднесе книгата със себе си и заедно със светулчицата се изплъзнаха. Обърнах се, за да затворя прозореца и видях, че бурята е заменена с току-що изгряващото слънце. Коремът ми започна бясно за къркори. Ах, какво ли не бих дала за дузина палачинки поляти с боровинков сос. От пръчката заизлизаха искри и на леглото се появи желаното от мен ястие. Но как е възможно това? Да не би… Не, магиите не съществуват.

-О, уверявам те, че съществуват.
-Кой каза това?!- попитах аз изплашено и се обърнах бавно назад. На прозореца седеше странно същество- куче, приличащо на футболна топка с крила.- Какво си ти?
-Аз съм твоят учител по магия.- отвърна великодушно съществото.- Между другото името ми е Рикси. Аз ще те обучавам на магия, за да можеш да наследиш престола на майка си- Кралица Еврозия и да бъдеш новата владетелка на Нирония.

-Когато бях по-малка мама ми е разказвала за  Нирония. Знам всичко за това място. Винаги съм искала да ида там. Кога започваме? И онази пръчка за мен ли е? Кога ще може да идем в кралството?
-За всичко си има време. И щом си толкова ентусиазирана трябва да знаеш нещо- на теб се пада отговорността да ни освободиш от злия магьосник Лотос. Той завладя Нирония след като майка ти почина. Иска да отстрани всички „прости” магьосници и да останат само богатите, които да му заплащат с рубини за добрината му. Съгласна ли си да поемеш риска?
-Напълно! От кога чакам този момент.
В продължение на три години усилени тренировки без почивка усвоих магията и вече съм готова. В нощта, в която се навършват точно три години от моето обучение аз ще ида на върха на най-високата планина и ще се изправя срещу врага. Е, тази нощ настъпи. В полунощ ще настъпи часа за възмездие. Студено е. Вятърът роши косите ми. Въоръжена само с вълшебната си пръчка и с воля чакам. Чакането приключи. Мрачното небе се разтвори и от него падна светкавица на два метра от мен. Тя отвори дупка в земята, която е моя портал към света на магията. Скачам вътре и се озовавам насред нищото. Заобиколена съм само от трева, стигаща до коленете. „Май обърках телепортера”- помислих си аз. В този момент пред мен се разкри удивителна картина. Като че ли пейзажа сменяше кожата си. Пустошта сменяше облика си с нов свят изпълнен с живот. Когато замяната приключи се запътих към замъка на Лотос. Той беше голям черен и призрачен. Приютяваше в себе си само най-големите злодеи. Нахлух вътре като с взлом и се качих право в кулата, където Лотос спеше, неподозиращ какво го очаква. Влязох вътре. Стаята приличаше на затворническа кула с оковани с вериги прозорци и желязно легло без матрак. Лотос беше коренно различен от това, което очаквах. Той бе младо и красиво момче. Оказа се, че ми е до болка познат. Та това е брат ми! Тай се събуди стъписан.

- Ти как разбра? Виж, това заслужава този мизерен народ- само страдание.
-Братко, властта ти е изпила ума. Опасявам се, че трябва да направя това, за което дойдох.- в този момент бях изправена пред дилема- да оставя брат ми жив, но да страдат хиляди, или да унищожа най-близкия ми човек и да избавя невинните хорица от бича.

Естествено аз поех по мой път. Направих му магия за изпадане в безсъзнание. Изгорих пръчката му и с нея изчезнаха неговите сили. Заключих го в подземна килия навътре в морето, където да прекара остатъка от живота си. Посещавам го от време-на време.  Поех управлението на Нирония и хората бяха по-щастливи от всякога.

Това беше историята за това как спасих един невинен народ, намерих себе си и най-сетне бях ценена и уважавана. Така е и до днес.