Арабела отпътува, без дори да ги погледне в огледалото на колата си.

Като напусна „Макадъм плейс“, тя се отправи към централния площад… Първо свали твърдата си шапка. После съблече и колата-рокля. След това, осветена от мигащата реклама на „Големия Джим“, застана сред увеличаващата се тълпа и зачака специалната полиция за борба с порока да дойде и я арестува.

               Робърт Йънг „Любовна история в един оказионен магазин през XXI век“

  Камъкът беше виновен. Изскочи ненадейно иззад завоя – голям, ръбест и непоклатим, стърчащ насред пътеката, където въобще не му беше мястото. Някой явно не си беше свършил работата и Седеф напрегна невроните в главата си, отговарящи за връзката с Принтнет. Изпрати мислена заповед към досадния камък, но той не помръдна. Оказа се истински!

  „Разбира се, какво се чудя! В планината Килиманджаро съм. Единствената в Африка и една от петте, останали на Земята. Тук е резерват, всичко е естествено. Водата тече, вятърът духа и е наситен с неприятна студена влага, от гниещите листа под растящите непрекъснато дървета се носи неприятен аромат. Има прах, кал, насекоми. Може и животни да има. Със сигурност има!“

  Седеф се огледа с опасение. Къщата на гърба му усети тревогата на стопанина си и изпрати успокояващ импулс. В главата му зазвуча 40-та симфония на Моцарт – любимата му.

  „Варвара 2547, стоп!“, заповяда мислено Седеф. Само това му липсваше – отвличане на вниманието извън облагородената зона.

  „Варвара“ беше личният му принтфейс код, с който се включваше към мрежата. Беше навсякъде с него.

  Откакто през 50-те години на 21 век бяха открити новите суперултракъси радиовълни, никой вече не ползваше интернет и той постепенно беше изместен от Принтнет – мрежата на новото хилядолетие. Принтнет улавяше мозъчните електрически импулси на всеки жител на планетата и осигуряваше денонощна безжична връзка. Достатъчно беше да се включиш веднъж в началото, да плащаш редовно кредита си по избрания от теб план и Принтнет ти осигуряваше неограничен мисловен достъп до цялата мрежа. Устройствата за контакт бяха портативни, комбинирани с микро 3d принтер и се побираха в специалните „раници-палатки“, които повечето от жителите на Земята носеха на гърба си и които можеха да се превръщат буквално в супермодерни „палати“ за живеене. Бяха изработени от свърхлеки метални и пластмасови елементи и хората дотолкова бяха свикнали с тях, че ги възприемаха като придатък на тялото си. Принтнет беше интелектуалната,  невеществена част, а 3d принтерите – материалната: служеха за всевъзможни утилитарни цели – можеха да отпечатат каквото ти хрумне – от гайки и самобръсначки до оборудвани с всички екстри и обзаведени с ергономични мебели триетажни къщи, с гаражи и автомобили в тях, а някои и с малки свръхлеки четириместни самолети и хеликоптери. Поръчката се правеше с шаблон, който се сваляше от мрежата, а после продуктът се сглобяваше от системата за не повече от час. Същата програма изработваше хранителни стоки и напитки, включително чиста изворна или минерална вода. Достатъчно беше да заредиш принтера с необходимото количество суровина – компост от разградени, ненужни вече отпадъци – предмети от бита, техника, стари къщи, органични и неорганични материали от околната среда. Всичко се рециклираше и се връщаше отново в употреба, осигурявайки неограничен строителен материал.

  Разбира се, първоначално се беше наложило да се вземат значителни количества суровина от природата. И тъй като новооткритите вълни не можеха да заобикалят или да минават през препятствия, по-високи от няколко десетки метра, се наложи постепенно да се премине към ниско строителство, а най-високите земни планини бяха използвани като строителен материал и за около век бяха почти напълно разградени и сравнени със земята.

  Хората станаха номади. Местеха се от страна в страна и от континент на континент. С раниците-къщи на гърба цялата Земя беше станала техен дом. Решаваш, например, от Австралия да се преместиш в Северна Америка. Принтираш си хиперзвуков самолет с реактивен двигател, прелиташ разстоянието за около 15 минути, кацаш в някой мегаполис – огромна равна територия, оградена със сребриста ивица, отбелязваща границите на действие на местната принтнетна предавателна станция, изпращаш мисловна заявка и получаваш мигновено потвърждение, заедно със съобщение за трансфер от кредитната си карта. Зареждаш раницата с материал от местния Компостен център и след няколко минути къщата ти е готова – нова-новеничка и оборудвана с най-съвременните технически достижения.

  Имаше хора, разбира се, които с години оставаха на едно и също място – или защото работата им ги задържаше, или защото не обичаха промените. Но те бяха рядкост. Почти всички работни места бяха в областта на Принтнет или в свързаните с мрежата дейности. Всяка професия в съвременността беше пряко или косвено зависима от този глобален монополист, без чието съществуване животът на хората вече беше невъзможен. Имаше и райони, където природата беше непокътната – в резерватите и във все още останалите, малко на брой планини. Но разходките там бяха рисковани и те се посещаваха само от хора с определена нагласа – авантюристи и търсачи на силни усещания. Такива като Седеф Кролинг.

  Пътеката беше неравна, изпълнена с ямки и бабуни, което не беше никак неочаквано – не беше култивирана. Камъкът я препречваше почти цялата. От едната страна имаше висока скала, обрасла с вечнозелени храсти от пирен и акациеви дървета, а от другата – базалтов скат, който се спускаше стръмно надолу към изпъстрен с пукнатини и проломи дълбок каньон. Беше валяло, макар и за кратко, и пътят още беше хлъзгав и мокър. Около камъка бяха разхвърляни множество по-малки отломъци от скалата, примесени с пръст и клонки. Заради дъжда част от покривката на ската се беше свлякла и беше затворила пътеката.

  „Може би все пак ще успея да заобиколя“, помисли си мъжът. Не му се връщаше обратно. Беше дошъл пеша и трябваше да тръгне назад пак пеша, защото пътят беше непроходим за превозни средства. А целта е само на километър отвъд каньона – с късмет можеше да достигне компостната база "Мандара" под ръба на кратера Маунди за около час, стига да не се налага да заобикаля.

  Препятствието на пътя му можеше да бъде преодоляно – отстрани имаше тясна ивица, незатрупана с пръст и чакъл.

  Седеф внимателно стъпи на хлъзгавата, разкаляна повърхност. Залитна и се хвана за ръба на камъка. Канарата леко се отмести, сякаш беше пластмасова, люшна се колебливо, а после полетя в пропастта. Заедно с него.

  Лежеше на грапава, тясна площадка. Рамото го наболяваше, а встрани от него се търкаляше раницата му и остатъците от въздушната възглавница на умния му костюм, която беше успял да включи в последния момент, малко преди да се пльосне на скалната издатина, спряла полета му в пропастта.

  Площадката беше дълга около четири метра и широка – два, точно колкото да успее да се задържи. Той изстена и внимателно седна. Огледа мократа издатина, осеяна с треви и коренища. Наоколо се носеше тръпчиво зелено ухание, а малко по-нагоре растяха странни цветя, прилични на плод на ананас, с високи няколко метра кухи стебла и съцветия, подобни на остри шипове¹. Видя и туфи с някакви дребни, нацъфтели със ситни бели цветчета растения над главата си и надолу по ската. Нямаше път. Нито нагоре, нито надолу. Посегна към раницата.

  „Варвара 2547, прием!“, изпрати мисловен импулс. Мълчание. Той повтори призива. Мрежата не отговаряше. Седеф погледна нагоре към пътеката, която се губеше в настъпващия здрач. Беше прелетял около трийсетина метра надолу. Пропастта под него продължаваше сякаш безкрайно.

  „Няма обхват!“, разбра внезапно той и ситни тръпки накараха кожата му под неопреновия костюм да настръхне. Не му беше студено, изолиращата материя го предпазваше, но нямаше храна, вода, рамото му вероятно беше изкълчено и най-важното – беше извън мрежата. Това досега не беше му се случвало. Никога! Почувства се толкова сам и  изоставен, че му се зави свят и едва не припадна.

  „Добре, спокойно, само спокойно!“, си каза той. „Помисли, трябва да има изход. Все някакъв изход трябва да има!“

  Изход нямаше.

  А после се появи той. Вървеше по пътеката и не поглеждаше надолу. Беше висок, широкоплещест младеж, облечен в спортен оранжево-жълт екип, с издължено мургаво лице и копа черна къдрава коса, подаваща се изпод ярката му качулка. Носеше фенерче, но нямаше приемател с антени на главата.

  „Прототехнист!“, помисли си ужасен Седеф. Знаеше, че ги има, но никога не беше срещал някой от тях. Смяташе ги за диви неандерталци, отказали се от благата и удобствата, които предлагаше свързаността – отчаяни индивидуалисти, предпочитащи да живеят в миналото. Сами отглеждаха храната си, строяха си къщите, имаха допотопни телевизори и радиоапарати, хладилници и печки на батерии, които купуваха от малкото останали пунктове в Компостерните центрове.

  „Варвари!“, си каза с отвращение Седеф. „Безобидни и не извън закона, но варвари. Трябва да сме толерантни, всеки има право на избор. Не  трябва да ги съдим. И все пак… Противно е! Като голи охлюви са – хлъзгави и незащитени. Както аз сега!“

  Трябваше да действа. Прототехнист или не – този човек на пътеката беше единствената му надежда за спасение. А вече се скриваше зад завоя. Трябва да привлече вниманието му. Но как?

  Седеф се огледа, но не видя нищо подходящо, което да хвърли или с което да вдигне шум, за да бъде забелязан. После изведнъж го осени: трябваше да извика! Знаеше как. Тези хора говореха. Не общуваха с обмен на мисли чрез Принтнет, а използваха думи. Той знаеше думи – беше ги учил в детската академия. Дори беше говорил някога. Като малък, когато майка му се изключваше, за да си почине, а той беше гладен. Как беше? Дай? Или здравей? Не, имаше друга, по-точна дума.

  „Сетих се! Помощ! Думата беше помощ. Но как да извикам?“

  Седеф напрегна гласните си струни, които не беше използвал повече от две десетилетия. Някакво хриптене излезе от гърлото му, но нито звук повече. Опита се да произнесе спасителната дума, но езикът му не се обръщаше и той само безпомощно мучеше. Беше забравил как се говори! Вероятно и артикулационният му апарат беше закърнял от толкова продължително мълчание.

  Прототехнистът се скри зад завоя.

  Злополучният покорител на планини се отпусна омаломощен на хладната повърхност на площадката. Това беше – край! Ще си остане тук завинаги и накрая ще умре от глад и изтощение. И дори да мине някой горе, няма да може да го накара да го забележи. Как би могъл?

  Тогава го видя. Охлювът пълзеше по скалата на няколко сантиметра от лицето му – понесъл търпеливо крехката си седефена къщичка, оставяйки тънка сребриста диря по неравната повърхност на ската. Пълзеше бавно и неотклонно нагоре и ако не сменеше посоката си, след около час вероятно щеше да бъде на пътеката.

  „Охлювче, прекрасно малко охлювче! Само не тръгвай надолу или настрани!“, примоли му се мислено Седеф и зарови трескаво в раницата.

  Имаше ги във всеки комплект – автономни, автоматични предаватели с размера на кибритена кутийка. Препоръчваше се носенето им при преминаване през зони извън обхват, при подземни и подводни работи и при екскурзии в планините. Или в случай на повреда в принткомплекта. И той имаше, инструкторът по планинско катерене в базовия лагер беше проверил раницата му на тръгване.

  Най-после Седеф измъкна миниатюрното апаратче. Дъното на кутийката беше със залепващо покритие. Черупката на охлюва беше достатъчно голяма. Предавателят щеше да изпрати автоматичен сигнал за помощ, веднага щом животинчето допълзеше до зона с обхват.

  Седеф прикрепи уреда към черупката на охлюва, който се сви и се скри в къщичката си. Мъжът се протегна и го постави внимателно колкото се може по-далече от козирката. След няколко напрегнати мига охлювчето се подаде навън и запълзя. Нагоре.

  Спасителите пристигнаха след около два часа. Изтеглиха прегладнелия и премръзнал Седеф на пътеката, принтираха одеяло, горещ чай и аспирин с материал от свлечената скална маса, напоиха, стоплиха и след това изпратиха злополучния любител на дивата природа със спасителния хеликоптер в базата. Забавиха се малко, докато търсеха охлювчето, което беше изчезнало. Предавателят продължаваше да излъчва сигнал, а батериите му щяха да се изтощят едва след седмица. През това време и други спасители щяха да се притекат на помощ, а това беше разхищение на жива сила и ресурси.

  Накрая намериха животинчето в една скална пукнатина, близо до свлачището. Откачиха апаратчето, а охлювчето пуснаха по живо по здраво.

  Седеф е добре сега. Не ходи вече на екскурзии в планината, не се мести от континент на континент. Установил се е в един постоянен град-къмпинг близо до някогашния Лос Анджелис в Северна Америка. Казват, че имал домашен любимец охлюв и не се разделял с него.

  Кръстил го Варвара и непрекъснато му говорел. С думи.

  Странни хора има на тоя свят!  

 https://www.youtube.com/watch?v=xl2sbJ3-dPU

 https://www.youtube.com/watch?v=aZJRAT9XBXA

1. Гигантска лобелия