В първите дни на пролетта, времето е променливо. Така, както и настроенията на човека. Ту слънчево, ту вали дъжд. Понякога дори и снегът наднича, сякаш е забравил да вземе последните снежинки и да ги прибере до следващата зима. Но все пак е пролет и слънчевите дни са повече. В един такъв ден, Емилия и Младен се разхождаха в парка. Късен следобед. Нямаше много хора. Вървяха бавно. Не бързаха, наслаждаваха се на този така чакан миг на спокойствие. Женени отдавна, отгледали две деца, едва сега осъзнаваха, че имаха време за себе си. Само за тях двамата. Хилядите думи, закачки и мили обръщения един към друг, с годините се бяха превърнали в мълчаливо доверие и вярност. Разбираха се с поглед. Понякога дори нарочно търсеха подходящата дума за нещо, което да си кажат, но само един жест се оказваше достатъчен да се разберат.
Емилия и Младен вървяха по една от алеите на най-стария парк в града. Вдишваха от чистият пролетен въздух. Задържаха дъха и издишваха, сякаш пишеха на нов ред всеки изживях ...