( или не кратък трактат в десет части за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето иии… енигмата на Любовта!)
Живея си аз някъде там. В едно красиво, китно, средно голямо градче. То такива в България дал Господ. Почти цялото си време съм прекарал тук. Е! Има едно изключение като местоживеене. Щото нали бакалавърството го избутах в Благоевградския университет. Че тогава дето не съм си бил по за дълго в града. И само там в живота ми малко по-шантавичко беше. От емоциите на живота успях и откраднах… дет се казва мигове красиви - бъдева. Щото нали уж учех… ама то по-скоро студентството само течеше – ей така. Иначе по принцип в еднообразийце си живея – някакво си тука и сега. Ама тооо… Така си е при нас! В малките градчета ми е мисълта.
Нашитеее… Те не са никак мангизлии. Аз също не съм човек с прекалено големи амбиции. Даже ако съм честен и малките амбицийки и те са ми взети на кредит от жената. Знам ли и аз що съм такъв. Може би на някой от родата съм са метнал. По хрисимост искам да кажа. Ама такъв съм си! Пъък може би е такааа… Може би защото си нямам някакви по-конкретни таланти. Или по-онака способности. Да не говорим пък за дарби. Затуй и си кютам там на едната длъжност в общината. Ден да мине друг да доде! Кo да праиш! Такова ми е битието.
Най-емоционалното и инициативното, което до сега съм правил е, че се хванах за синдикален лидер на служителите в общината. Един комшия ме подучи на това. Да ми е по-сигурно. Че то с тез чести смени на власттааа… Човек не знае кога ще осъмне без работа. Иначе както казах друго нищо по-така весело, особено или страшно не се случва на около ми.
Семейството за сега сме трима. Аз жената и сина. Живеем в средно по големина жилище. Нашите продадоха ниви. И ми го купиха. Близо е до техния. Като остареели да ми било по-лесно да ги гледам. Щото те още държат фронта. Ама вече на там са се запътили. Към старостта са тръгнали хорицата. Та така с мен и типичната класическа сива, провинциална скука.
Ето например от как се помня всяка сутрин си се движа все по един и същи маршрут. Ама като ви казвам от както се помня - значи е от тогава. И като ви казвам всяка – всяка е. Само в почивните дни по други места ходя.
Като бях малък с мама и тате винаги минавахме през парка. Там покрай една стара сграда. С една чешмичка. Щото да ме оставят на детския дом. След време със съмахленските съученици също все от там се гонехме. Нали то и училището ни е все в тая посока. Сега вече старата сграда я няма. Само чешмичката си е на мястото. Но аз като водя сина… Пак по край нея минавам. Та така. Този маршрут нещо като вечен път ми се очертава в моя скучен провинциален живот. Или айде ако не е вечен - пожизнен да го нарека.
И ето на! В денят днешен - безропотно отново пъпля тук. Ей така на раменете си понесъл скуката. Семки чопля в пликче - мислейки почти на глас: „ Защо ли толкоз време се отдавах в института на науката!? Защо не кривнах аз за месец, ден? Или поне за час?! Защо ли още нещо лудо, весело не сторих?! Защо в студентските купони вечно бях на пас!? Че и после веднага в таз провинция, отново се зарових? Защо ли - а?“
Нооо… както се майтапехме в час по граматика иде ли реч за минало бешело времеее... Колкото и да се вайкаш по него. Няма как да го върнеш. И мислейки си за конкретното моментно настояще се чудя в кое кафене да се забия. Щото да издухам в безработие малко от появилите ми се от ненадейното едни свободни часове. Днес общината чак след обяд ще работи. Профилактики електрически някакви ще ни правят. Та тъй! С едни ми ти такива кафе чуденки гарнирани с носталгични рими в главата, излизам от уличката на детския дом. И в присъщата ми за този времеви отрязък на деня аритмична походка… Онази де… Дето е като тип сънен марш… Че с нея се запътвам към пешеходната зона на площада.
А той-площадът е един такъв особен. Едната му страна е оформена като част от правоъгълник. Другата е полукръг. Там по периферията на овала има и зелена зона – нещо като миниатюрна градска градина. Някъде около средата на дъгата се кокети пункт за вестници - стил модерен авангард. Явно нечия поредна провинциална рожба зачената от нечии похотливи бизнес амбиции. Май до колкото дочух е на един възедричък и възнебезизвестен корпоративен политик. Но пък без да си кривя душата добре се вписва в общата гледка на площада. Парка от другата страна граничи с частен имот с приятна като естетика ограда. И видно поне през решетките с прилично подържан двор .
Средата на Ноември е. Но той тази година е много топъл. Отбивам се до павилиончето, гледайки сънливо към оранжевото му кубчето с надпис Lafka. И си мисля, как рутинно е добре да си купя вестник - както правя винаги! Очаквам рутинно от прозорчето му да ми се усмихне една възрастна жена – пак както винаги! Но нея я няма на мястото й! Изненадващо – както никога!
Оглеждам се притеснено.
Дали пък не й се е случило нещо? После въздъхвам облекчено. Виждам я от другата страна на павилиона. Стои в ръка с малко столче вгледана в един възрастен човек, седящ на пейката пред бликащата чешмичка:
- Добро утро лельо Събке! Книжния ми Фейсбук ще ми го подадеш ли? – питам аз, пускайки както винаги от високо левчето си, наслаждавайки се на характерния звън-дрънтеж породен от многобройните трепкави целувки между металът на монетата и стъклото на купичката.
- Ще, ще! – обръща се тя с някаква угриженост на лицето, влиза в павилиона и с рязък жест натиска монетата в чинийката – Ей ама си и ти! Няма да се отучиш от този си пусти навик сутрин да раздрънтяваш паричката – еййй…!
- Еее…! Ми иска ми се пък това да е някакво послание към добрите сили. Че те към теб да са благосклонни! Цяяяла сутрин! Че и до залез чак дори… Все така да ти върви! На звън! От мнооого, мноооого… Ама много пари.
- Е ха дано, де! Чул та Господ! От твоите устенца та право в Божиите ушенца! Щот‘ то комай, в тез времена звънтенето ич го няма – подава ми вестника тя и продължава да мърмори - Пък той до сега оборота ми е ей го на! - усмихва ми се възрастната женица, вади една картонена купичка изпод рафта, подрънквайки пет шест монетки върху три четири дребни банкноти, после ме поглежда някак угрижено и пита - Момче ти бързаш ли много?
- Не много! Защо?
- Питам щот комай ми се иска нещо ‘a та замола.
- Ами замоли ма. Щом пък ти се е приискало още комай от заранта… То днес до обяд има профилактика на тока в Общината. Тъй че не бързам.
- Ааа…! Добре тогавънка. Виж сега! Дедо ти Курти го гледам от три четир‘ дена нещо май му стаа.
- Нещо май му става, или нещото май му става? – плещя ги аз едни такива дето не са за много за пред възрастни хора, взимам си вестника, разлиствам първите две три страници и се усмихвам закачливо под вежда на жената.
- Ооо…! Ти пък с твоите глупости. Устенцата ми ли си ги моето момче сутринта? Или ги пропусна в бързината? И сега ми ги ръсиш тук тез глупости! Слушай леля си Съба ти. Истината ти казвам. Не е добре там с него работата.
- Ахаа…! И ти как разбра?
- Ами как? Щот той ‘се тама си седи.
- Къде там?
- До чешмичката.
- И какво? Нека си стои човека! Нещо пречили ти?
- Не! Ама той не само стои!
- Ами?
- Ами кат децата с едно топче си играе. Слага го от гор водата и го гледа. А то ми ти топче са наперило връз таз ми ти струя. И са върти ли, върти ли, върти. И аз не знам как. На някакви Свети крепки ще да е. Ама на стои. И туй то! Също кат картоф на шиш.
- Хайде бе? – усмихвам и се аз отново и заемам поза пародираща Шрелкок Холмс.
- Не ми се чеплензи сега! – бута ме сърдито тя по лакетя - Истината ти думам. Ко ми не вярваш, обърни се и виж! И още по някое време га дуфне ветера онуй са търкулва на плочника. Стареца оди… Забере го от земята… Пустото му топче! И па тама го турга - връз водата. Кво толкоз му гледа да му играе пред очите - не знам?! И остави това! Ми на всяко падане оди и гали ореха пред чешмята. И така вече три деня.
- Ааа че как три дена? – намигвам и аз - Вчера и оня ден защо не го видях да е там. Ние с него винаги тука някъде се засичаме
- Тъй де. По късно се появява. Не както винаги го прай. Еее… - плеска се по челото леля Събка - Пааа то вчера и завчера бяа събота и неделя. Ама де и ти де. Кво сеги са занасяш с леля си Съба…. Сигур за туй и не си го видол – после едва ли не си показва цялата глава през прозорчето и конспиративно ми повтаря - Ама ми се чини, че нещо ич не му е наред раб‘тата. И туй то!
- И що така? Нещо да не го погнал Алцхаймера?
- Кой да го е погнал?
- Една такава болест има на мозъка. Де хората се държат странно.
- Mи знам ли? Дали болест го е погнала? Или нещо друго. Мааа… знам, че мъката куджа гу е затиснала. И туй то! – авторитетно по новинарски заявява леля Събка, позамълчава за секунда две, а после ме доинформира - Кучето му се възнесе из онез дни. Или преди две седмици ли беше вече не помна. Та по-скоро си мисла, че за туй му съ и схумнала душицата.
- Да бе той вярно аз все с туй ще го запомня. Все някакво куче разхождаше тук из парка.
- Така така! Заклет ерген е той. Няма си никой. И май щот не мой да има внучета раз‘ожда кучета. Иначе на времето казва мълвата ехеее… по големите либови е бил. Ма май някаква де й е счупил хатъра за либов с него, го и проклела. И на! Все така е и до сега! С никоя не можа ‘а съ с‘бере. И туй то! Ората говорят, че навремето убаи пари е праил. И за голямо Дубрутру са и имал. Ама на. Без никого остана. Че сеги и псето му кат са споминааа… И съвсем задната я даде. И туй то.
- Еее случват се такива неща на таз възраст. А той от къде е тоз човек. Аз от много отдавна го помня. От ученик още. Вярно тогавааа… не всеки ден… Амааа… Мяркал съм го на площада че и тук из парка – да! Да и май все с куче съм го виждал сякаш. Ама нищо не знам за него.
- Софиянец е. Туй там двора и къщата де… Дето до парка. Те са на деда му. Той по царско пъъък… За деда му ти думам - голям предприемател е бил. Имал е алъж-вериж с дялан камик. Ма сигур от прахта в кариерите са поболял с дробовете. Пък ний нъл тъдява с това са славим я. С чистия въздух. И за туй къща тук е спретнал. С голям двор и хубава градина. То и дюкян-магазин за камик имал. Той и баща му там е продавал. По онез годин де. Ама някой си там от градските управители завидяха ли му що ли…!? Сякаш карез фанха на магазинчето. И рушнаха го изтопосле.
- Ясноо. За деда му и баща му разбрах. А той тоз човек от де казваш, че е печелил пари? То царския период - ясно. Ама после е било едно такова време де всички почти едни и същи заплати са получавали.
- Аааа…! Ма то нъл знаш. То кръвта вода не става. Намерил си му е той колая. Кат деда си е. Шугав е сиреч. Не стои на ино место. Щот той баща му по-кротичък беше. Ама тоз и той нещо кат предприемател е работил. Ама не каменен, ами книжен предприемател е бил. Първо в едно книгателство май работил по Софията.
- Книгателство ли? Това пък какво е? Книжарница или издателство имаш предвид?
- Сякаш нещо от сорта беше! Ама те на аз с таз глава проста… Момче ка му викат на онова там дето книгите праят?
- Издателство и печатница.
- Еее знам ли кое беше, я?
- Добре! Добре! И после какво?
- После нещо не са се спогодили с ортака си. И след това правеше кръстодумници. Ама и от тама думат ората - много пари напрайл. Ма гат американете напраили онез умните техики… Кампутрите де. Та то на тях машинарии много лесно и бързо са праили кръстостодумниците.
- Какво е това кръстодумници бе лельо Събке? – правя се че не я разбирам аз.
- Е туй‘кана де! Скандита дето бяа вестниковите книжки… Знаеш ги ти!
- Кръстословици да не е?
- Тъй де, тъй. Това де. Че кат дошли машинариите на пустите му американя… Иии… На бай ти Курти раб‘тата му са оттеклааа... Но той казват веч си имал достатъчно скатани парици. Пък и за кво да ги харчи, я?! Къщята му тука - къща! Дет деда му му я спретнал. И дет баща му са грижеше за нея кат писано яйце. Че туй то! За покрив над главатааа арч нямал – ама никакъв даже. Градината му градина. Дворът му голям! Все за едното мезе нещо може да си бучне там. Няма нит дяти, нит пати. Само кучето му дет беше някакъв масраф. Друго няма. И туй то! Е! Идват някакви хора от врем на врем при него. Ма кви сааа… Що сааа… Никой ги не знае. И колко жени искаа да му шетат?! Е на! Не рачи и не рачи! От нашите никоя не ще. Туй то! А иначе идва някаква кола с една жена от някъде да му чисти. И храна с тая кола му носят. Почти никой не пуска у дома си. Само пощаджията. Ша каиш, че ния тука сме някакви си прокажени. Па сам са не види къв е чешит. И къв е особняк! И ни на инкасаторката, ни на мен, ни на пощаджията, нещо казва. Мълчи си и туй то. Говори си само с кучето. И от врем‘ на врем‘ и с някой друг кучкар. От тез гламавите кат него. Де и те все псетата си ги разо‘ждат тука по парка. Щот то да и стока някаквааа… Де от нея я вълна, я мляко, я яйца да ‘зимаш… Да й таковууу… Да гу водиш до пашата. Че и на обратно биля. Ми то куче! Кво толкоз ша гу раз‘ождаш, я? Пускай гу тама ‘а са натича псето му с псе! И туй то!
- Добре, добре! Разбрах та лельо Събке! – прекъснах я аз, защото си я познавам, как и до утре може да ми говори - Викаш пълен секрет и мистика е този старец. Казваш дори ти не можеш го разбра. Ама то от таз твойта дълга лекция за разходките на кучетата и псетата… Може ли нещо човек да разбере за друг човек я. Виж за другата… За старческата липсовнучещата болест за нея по ми стана ясно – някак си. Дето там самотата те сприятелявала повечето с кучетата вместо с внучетата. Ма на мен ми е още рано за такива тревоги… И сега аз? За кво съм ти притрябвал на теб? Тъй и не ми се проясни!
- Таз болест де я рече сеги съм не я чувала ази нивгаш. Ама виж пък за требването ти не си ме разбрал. Защото не точно на мен ми требваш. По скоро на него.
- На него ли? Ха! Че за какво съм му?
- Ми не знам кво гу йе прифанало? Чак са зачудиф, че толкоз много думи ми изрече. Но си поиска. Ку някой по-свестен човек мине да си купи вестник, аз да го замола да му се обади. Искал за нещо да му се помогне. И туй то!
- Я бе! Че от къде на къде пък аз точно да съм този – свестния ми е мисълта?
- Еее недей сеги така. Мъка си има човека сеги. Не отказвай.
- Добре няма да откажа. Ама ти защо точно пък мен избра да му помагам? – продължавам да ровя аз, ама леля Събка или наистина не знаеше, или беше бетон в конспирацията.
- Казоф ти че не знам? Така той ма замоли. Да река за това на някого. Па на мен ей на честен кръст… Днес къде двайсетина чуйека са минали тъдява за вестници… Мааа… мен изотнутря някак си ми доде точно на тебенка да си ти кажа. И туй то! И на! Ей на! – сведе отново смирено глава леля Събка и пак се прекръсти три пъти – Па честен кръст ша ти стора. Ма не знам що точно на тебенка ти го казвам. Може би що ми се чини, си момче свястно. И ето казвам ти го. И туй то! Па ти прави кво щеш. И ка си мислиш, че е редно тъй стори.
- Еее благодаря за комплимента лельо Събке. Боцна та казваш интуицията да ма попиташ, а?
- Ааа…! Па знам ли ка му думате сеги младите на това нещо де под сурдинката та бута изотнутря да речеш нещо… Или па да го сториш. Щото бучкането да миряса. Ма нали ти реокоф веч. Понеже си мисла си свястно момче и ша свършиш раб‘та. Че за туй ти го рекоф. И туй то!
- А такааа… Значи кво излиза сега? А лельо Събке? На свестните хора все така се случва, повече работа да им се отваря от на несвестните. И то не за друго… Ами щот все някой с такава като твоята трудовото разпределителна интуиция ще ги пореди нещо да работят. Тъй ли то излиза – а?
- Еее…! Па да! То всякогаш от га Свят си светува все тъй си е било, я. Чуйек га не е със Света га е работил повеч‘ от свестния, я? – поглежда ме с мъдра учуденост старата жена и ми маха с ръка - Айде, айде! Няма ‘а са плашиш. Той няма да та кара нещо тежко, или па лошо да вършиш. Я крушка на тавана не може да си завинти. Я някоя брава му се е повредила. Или пък панта ще се е разскърцала някаква. И туй то! Па то таз женка де иде с колата да му чистииии… Тя сигур не отбира от такава мъжка раб‘та. То кой знай и ка му и чисти?! Ма той кат е чешит! И кат не щия някоя жена от нашите. Така става я!
- Добреее, добреее! Стига сега го опустосва ти човека! Може други да са му нещата.
После махайки й с ръка в знак на съгласие, поглеждам към часовника си. А то още само осем и двадесет и пет. И си мисля, че дето ще се чудя какво ще правя до обяд, по-добре да видя какво иска онзи ми ти старец. Взимам си вестника. Благодаря й за инфото. И тръгвам по посока на чешмичката. Леля Събка обаче продължава нещо да нарежда по дире ми. Затова и без конкретно да чувам какво ми говори се опитвам да я заглуша, провиквайки се към нея през рамо:
- Да бе ясно! Съгласих се вече. Ще стане твойта работа! Ще го видя този твой дядката какво иска по-точно.
Отивам до стареца. Някъде около седемдесетте е според мен. Той ми отвръща. Личи си че е в момента му е тежко. Лицето му е сериозно. А очите му са като мокри кафяви маниста давещи се в лепкава тъга. Предполагам от скорошната загуба по четириногия му приятел е така.
Заговаряме се. Опитва се да се държи мъжката.
Казвам му кой ме праща. Питам с какво мога да му бъда от полза. Всъщност се оказва, искал да му помогна да отрежем някакъв си клон на дървото. Ореха пред който в момента и двамата седим. Пък после ако можело да го пренесем в двора на къщата му. Клонът бил доста голям. Сам нямало да се справи. Млада сила му трябвала.
Съгласявам се! Почти механично и почти автоматически.
Ама пък без изобщо в първия момент да се замисля, как ореха е част от парка. И това мероприятие може би не е никак си законно. Той видимо се зарадва, че аз приемам така бързо и безусловно. И почти веднага става и се запътва към къщата за трион.
Оставам сам.
Сядам на неговото място на пейката. Вглеждам се в пластмасовото топче, което подскача над чешмичката. Интересно явление! Водната струя сякаш го облива от всички страни. А то както каза леля Събка“ То си се върти ли върти!“ Като физика ми е пределно ясно. Налягането под което излиза водната струя се противопоставят на земното притегляне, компенсирайки теглото на топчето. А сферичния воден филм пълзящ около сферата създава вакуум чрез повърхностното напрежение на водата. Който пък вакуум от своя страна държи пинг-понга точно над струята.
Взирам се и се чудя на какво ми прилича. На какво?! На какво?!
Ставам от пейката. Отдалечавам се – гледам. Приближавам се - пак гледам. Напъвам мозък. Поне три четири пъти си задавам въпроса - на какво ли ми прилича. И в един момент погвам Отговора из схванатите си и недобре разсънени мозъчни гънки. Нооо нещо с улавянето не ми се получава. Концентрирам се втори път. Отново правя пореден опит да спретна малко по-стегната мисловна хайка. Но Той-Отговорът е пъргав, хлъзгав и находчив. И към момента явно е и трудно уловим. Та точно май ще го сгащя там в едно тясно място и ахааа, ахааа, май ще успея - чувам зад гърба си глас:
- Интересно – нали? Против всякакви нагласи на човешкото мислене и интуиция – нали?
- Има един такъв момент – отвръщам почти механично, а Отговорът това и чака, вижда, че съм разсеял и търти да бяга, изгубвайки се нейде из гъсталака на зле събудените ми въжделения.
- А прилича ли ти на нещо по-конкретно? – отново сериозно пита той.
- А! – почти извиквам стреснат от това, как стареца май почти е прочел мислите ми и на свой ред си признавам – Амии… ! Знаеш ли? Само преди миг точно това се чудех. На какво ли ми прилича?
- И какво?
- Ми как да ти кажааа… - блея като начало с твърде неопредeлителното „а“ и се бавя умишлено.
Защото нали точно преди секунди изпуснах Отговора точно на този въпрос. Пък той най-безцеремонно се шмугна някъде си. Съответно нали и още не съм съвсем разсънен срам не срам - търся си повод и начин да правим нещо, че да имам повече време за мислене. Ама да е в някакъв по дискретен вариант това време. И се сещам, как мога да предложа на стареца първо да се запознаем.
Предлагам му.
Правим го.
Всеки си казва името.
Той ми благодари най-учтиво. В момента обаче, в който ми пуска ръката се вглежда за по за дълго в лицето ми. И открива, как нещо у мен му се струвало познато. Аз му се усмихвам. Знам си че не е вярно. Възразявам му. Обяснявам му, че няма как да се познаваме. В прекалено различни възрасти сме. Той не е много съгласен. И сякаш без голяма охота приема моята тезата. В първия момент си мисля, че съм се измъкнал от това да отговарям за приликата между топчето върху гейзера и нещо си друго.
Уви!
Стареца продължава настойчиво да ми иска мнението. Няма как. Пак ще се наложи да ловувам на сънено.
Завъртам се с гръб към него. И отново се заглеждам към чешмата. От тоз ми ъгъл на зрение бликащата струя попада точно между мен и китно разлистения имот на питащият ме бай Курти. И сякаш всичкото зелено струпано пред оградата пропива във водното стълбче под въртящото се отгоре му топче. На мига отраженията на листата, треви, цветя, биват заключени в трептящата цилиндричност, изригваща от чешмата. А цветовете? Те сякаш полудяват. Нюансите на зеленото на мига се втурват да се прегръщат. И в някаква си грациозна палавост започват да се сливат, разделят и преливат от светла тревиста резеда до тъмно маслен електрик. От горе на всичкото въртеливото пърхане на пинг-понга кара покриващата го водна повърхност леко да се набраздява. Също ситен рипс е. А вятърът и трепета на вибрациите ведно с все още оскъдната сутрешна светлина образуват овално зигзакообразни къси лентички. Целите посипани с малки ярки седемцветни дъги.
Наистина красиво!
Чак забравих защо го гледам всичкото това. Но миг по-късно слънцето изненадващо надниква над короната на едно по-ниско дърво. Ранните отблясъци на набъбващия ноемврийски ден игриво заискряват по водния филм обгърнал топчето. А един палав лъч нагло и безотговорно се шмугва в лявото ми окото. Заслепява ме.
Реагирам рефлекторно.
Зад стиснатите ми клепачи на момента се образуват десетки цветни кръгове. Все едно много на брой слънчеви ириси ми се присмиват за това, че са ме принудили да примижам. Постепенно окото ми се успокоява и ефекта от блясъка започва да утихва. А слънчевите очи едно по едно започват да гаснат. И точно тогава. На сред затихващия трепет в една от бляскавите слънчеви зениците от всичкия този заслепителен цветовъртеж… Виждам да наднича Отговора ! Да, да, да! Същия онзи, който преди малко изпуснах. И веднага и на момента си казвам на ум: „ Ахааа…! Гепцах ли те аз сегаааа!“ Ама това за гепцането си беше само ум! На глас то прозвучава като:
- Знаеш ли бай Курти? – подемам, усмихвайки му се самодоволно от гъдела на внезапно полазилата ме хрумка - На мен това явление страшно много ми прилича на глухарче – и го поглеждам с надеждата, че съм познал, но срещайки празнотата в погледа му веднага разбирам, как не съм на прав път и започвам оправдателно да се пояснявам - Със зелена дръжка е. А пинг-понгът е досущ като пухестото бяло топче на върха на глухарчето. И виж го! Пак така се клатурка! Все едно вятърът духа глухарче. А то потреперва ли потрепва миг преди парашутчетата му да се разлетят над плочките на площада. Не е ли така?
- На глухарче ли? Хе! Хе! Хе! – полива с ледено-ироничен душ романтичната ми асоциация стареца – Странно! Аз тук от няколко дена го гледам. Но пък точно такова ботаническо сравнение не ми е идвало на ум. Щото то глухарчето нали има твърда дръжка. А това тук е водна струя бликаща на горе?!
- Така си е! Ма ти нали казваш да умувам за нещо, дето е против интуитивните нагласи на човека? Като гледка имам в предвид.
- Че то на глухарчето къде му е нещото, което да му противоречи на това, което сме свикнали да виждаме? Като гледка! – подчертава той моите думи и продължава - Или пък да мислим, че е нередно. Или пък защо формата на глухарчето да противоречи на интуитивните ни нагласи? Цвете като цвете. Тънко стебло - голям цвят. Така сме си свикнали да ги виждаме тези неща из природата. Така си ги и виждаме. И толкова - категоричен е стареца.
После ме поглежда косо с някаква ледена авторитарност и казва:
- Младеж то нали Директната Интуицията си е точно това. И точно и за това. Или с други думи казано някаква си информация, която по незнаен начин е закодирана в мозъка ни. Или на кратко аз я наричам ДИ – спира за момент обяснението си бай Курти, може би старателно търсейки още нещо, с което да превърне спонтанната ми поетичната констатация в прозаична ледена висулка и заявява - Ами виж младеж! При топчето и гейзерната чешмяна струяяя… Тук вече имаме друго! – отново поема дъх и с подчертана увереност в тембъра си продължава - Тук имаме нещо като Парадокс на Интуицията. На нея аз пък й казвам ПИ – приключва с някакви нотки на надменност моя събеседник, което мен някак си ме подразва и реагирам почти първосигнално:
- Леле! Леле! Леле! Колко много нови абревиатури научих тука…лелеее…! И то за има няма минута. Че ДИ, че ПИ – отговарям малко обидено аз явно жегнат от наложената от стареца високопарност в диалога, но решавам и аз да се направя на важен - И защо пък това с водата и топчето да е парадокс?
- Е как защо? Нещо течно, което според интуицията ни трябва да се разливааа… Тук пред нас то стои вертикално и изправено – казва той и му личи, как наистина е учуден от липсата ми на схватливост - И не само това. Ами на всичкото отгоре държи на върха си нещо кръгло. Което пък по друг принцип от законите на кинетиката трябва да се търкаля. Щото нали кръглите топчести неща се търкалят. За това ти казвам, че даже в това явление тук има не само един. Ами даже цели два Парадокса на човешката Интуиция. Цели две ПИ- та има тук. Представяш ли си?
- По този начин погледнато си го представям - да! – съгласявам се аз и се замислям над казаното от стареца, мърморейки си под носа без изобщо да се усетя – Може пък и така да си! Защо пък не?!
- Че си е така – така си е – повтаря неволно изпуснатата от мен реплика възрастния човек и продължава да се вайка на висок глас - Но мен и друго ме е заглождило. И то кажи речи от три дена. Защото и тук пак с това моето недосещане отново виждам, как имаме парадокс.
- Яяя…! Виж ти?! Виж ти?! Пак ли имаме Парадокс? – вече започва да ми става смешно от неговото детинско важничене и му се усмихвам предизвикателно - И къде е той? Ако не е някаква важна тайна разбира се!
- Не е тайна. Парадокса е там, че аз – точно аз, не мога да се сетя на какво ми прилича.
- Така ли? Че кат ти гледам годинките… Какво толкова му има на твоето Аз и предполагам на порядъчно повехналата му памет. Особено като знам, как възрастните хора възтрудничко се сещат за някой нови неща. Де го парадокса?
- Повехнала памет ли? Нее! Има си гооо… Има го парадокса! – вдига поучително показалец пред носа си бай Курти и продължава в изповедно-исторически порядък - Може би не знаеш?! Но аз съм един от най-добрите майстори на кръстословици. По времето когато бях млад винаги успявах да задам най-интересното риторично определение за думите в моите ребуси. Въпреки чеее – проточва едно блеещо „е“ бай Курти, сбръчква демонстративно устни и клати отрицателно глава – Въпреки чеее… Никога не ми е било върховната мечта - точно кръстословици да правя.
- Ха такааа! – съвсем ме развеселява бай Курти с тези си препълнени с наивитет самохвалебствени откровения - Никога не му било върховна мечта - точно кръстословици да прави – и не знам защо изведнъж, от вътре ми идва да го закачам по детски - Ми бай Курти ти какъв искаше да станеш като пораснеш? Космонавт, граничар, полицай или лекар?
- Неее…! Ти какво сега Младеж? Това са бебешки мечти! – махва пренебрежително с ръка възрастния човек - Аз исках да работя в БАН. И още да стана университетски преподавател по литература. Щото завърших българска филология в Софийската Алма матер. И то с много висок успех. Да съм имал в дипломата някакви си една две петици само. Ама не ми позволиха.
- Тъй ли? И защо? Или по-скоро, кой няма да ти позволи. Мама тате, чичо, леля, кака или бате? Кой те спря? – не преставам със закачките си аз, но той си остава невъзмутимо сериозен.
- Не е никой от нашите! Така наречената Народната власт ме спря!
- Така ли?! Че коя е тя тая Народната власт? Да не би парламента да е издал забрана на бай Курти да влиза в преподавателския колектив на БАН. Или може би не си се явил на конкурса, щото не си имал подходяща вратовръзка?
- Неее… То по мое време вратовръзки имаше, но нямаше такива конкурси, дето сега като пък ги има вие младите се уреждате с ония другите връзки. Тогава беше по-простичко. Всички ги назначаваха с партийни препоръки.
- Ха! Че то и сега си е почти така.
- Така, такаааа…! Ама не е точно така. Защото тогава властта си беше само една. И не се сменяше никога. Или по-скоро не се сменяше толкова често колкото сега. На властовите и възловите позиции само ако някой умре, чак тогава друг го заместваше. Ама го заменяше пак все с някой от така наречената Народна власт. Пък то моя род по царско време са били все заможни хора. Никой от тях никога не е бил във властта. То и за това не ме приеха в партията. Пратиха ме в едно затънтено село по разпределение. Пък като го изкарах, после все ме спъваха. Всячески струваха, правиха, но не ми позволяваха да работя нищо повече от селски даскал. Ама аз съм волен по душа човек. Та за да съм хем свободен, хем да имам пари… В смисъл пари поне малко повече от за една квартира. И да речем за едното трикратно оскъдно ядене - се преквалифицирах. Един ден някак си разбрах, как без много да се напъвам мога да правя кръстословици. Та така и започна всичко – завършва с възходяща интонация изповедта си бай Курти, даже малко се поизпъчва.
- Дааа… Ама то това не е ли било по времето когато си бил млад? А бай Курти? – питам аз но той или не ме чува, или се прави, че не чува и продължава сам да си се хвали:
- Но въпреки че ребусите не ми бяха мечтата на живота… Правих ги с много хъс. И още и с дълбок лингвистичен усет. Може би и за това и моите кръстословици бяха най-оригиналните, когато седнеш да ги решаваш. За това ти казвам че щом Курти не се сеща лесно за нещо старо, или пък за нещо до болка познато… Това за мен вече си е едно трето ПИ!
- Бай Курти, я кажи сега! Това твоето ПИ да не би да има нещо общо с онова ?. Дето му казват Архимедова константа. Нали там имаше някакви парадоксални на интуицията ни съотношения… Я си признай тука! Ама честно си признай! Ти тази абревиатура да не си я изплагиатствал нещо от оня небезизвестен брадат грък на име Архимед?
- Нее…! – вторачва се възучудено стареца в мен, вдига показалец към небето и нравоучително кривва едната си вежда – Нее… Не е то онова ? за което ти ми говориш. Моите ПИ са с много по широк смисъл от този на Константата ? – после сякаш се стряска от нещо, замисля се за миг и ме пита с твърде голяма доза недоумение – Ама Младеж на теб, как така ти хрумна за константата на Архимед?
- Че от де да знам как?! - учудвам се на свой ред аз и започвам да си разсъждавам на глас – Чее… То хрумването нали и за това си е и хрумване я…!? Щото никой не може да ти каже от къде и как точно се получава. Идва ти в мисълта ей там от нищото и толкоз!
- Да бе! Амааа…– продължава да ме гледа учудено стареца после сякаш се отърсва от нещо и заявява - Точно така си е…! Ама пък в никакъв случай моето словосъчетание ПИ не се ограничават единствено и само с онова за което в някой ребус можеш да прочетеш като досаден въпрос: „ Математическа константа или ирационално число с помощта на която се изчисляват лицето на кръг, или лице на повърхнина и обем на сфера?“
- Аха! Ясно ПИ-та има казваш! Парадокси на Интуицията всякакви около теб! А ти изобщо помниш ли нещо за тази ? константа, като ми говориш за твоите ПИ-та? Или само си ги говориш тези неща - ей така?
- Аз ли? Ти шегуваш ли се бе Младеж? Нали ти казах, че цял живот кръстословици съм правил.
- Хайде сега стига се изхвърля! И какво толкова има в направата на една кръстословица? Пускаш компа. А програмата ти я прави за има няма пет минути.
- Пет минути ли? Пет минутки - ама друг път! Така ги правят сега. По мое време нямаше компютри. Пък и когато тази техника се пръкна при нас в България… Ехеее…! Още дълго, дълго време нямаше и пукната програма за такива неща като кръстословици. Ехее…! – поглежда към небето бай Курти и замечтано произнася - Иии… тогава бай ти Курти беше най-добрия.
- Хубаво де! Разбрах! Най-добрия! Ама какво пък толкова се иска да спретнеш тридесет и пет думи вертикално? Е! Хайде да речем и да ги кръстосаш с двадесет и осем водоравно. Една енциклопедия. Един синонимен речник. Е! От мен да мине бонус и един речник за чужди думи. И си готов. До зъби си книжовно въоръжен. И даже и информационно много опасен.
- Да бе въоръжен и опасен! Не е никак пък то чак толкова елементарно. Особено пъък – поизпъчва се бай Курти и се сочи с пръст – Особено ако искаш да си на върха.
- Еее…! Е де! Стига се хвали де! Че току виж ти излязал цирей на носа! Добре де! Като толкова се пънеш… Ха кажи сега на мен непросветения в тез неща! Какво толкова много има в едната му проста кръстословица?
- Как какво? Те всъщност ребусите не са никак си прости неща. Особено ако ги направиш умно.
- Предположих го вече това! И по-точно?!
- Не по-точно. А най-точно казано те представляват кръстосано изписани семантични гатанки. Ноо Младеж аз никак си не съм съгласен с теб, че това са някакви си просто кръстосани думи.
- Това за простите кръстосани думи не съм го споменавал. Казах проста кръстословица – ама както и да е! Добре! Ха кажи! Какво толкова сложно ще да са кръстословиците, я? – продължавам да се забавлявам аз, заяждайки се с възрастния човечец.
- Еее…! Ама недей сега така де Младеж. От бай си Курти да знаеш. Хубавите ребуси в никакъв случай не са просто геометрично подреждане на думички. Да речем нещо като паркетната ти шарка в хола.
- Ми?
- Виж сега Младеж – отново поучително повдига бай Курти показалец пред носа си – Истинските - стойностните ребуси трябва да са най-малко графично красиви. Второ да са идейно интересни. Трето да са поне интелигентно поучителни. Дори по възможност е хубаво понякога да са и трогателно забавни…
- Леле, леле, леле! Какво сложно тристепенно изискване. И то във формат определително многодумие. Че даже за има, няма само за едната му обикновена кръстословица? И защо е всичкото това бай Курти?
- Как защо? – учудено ме поглежда стареца - За да може, ако си се съсухрил от лошото на деня или от скука – кръстословицата да те усмихне. Ооо и изискването не е само тристепенно. Ребусите освен изброеното по-горе винаги съм се старал да не са прекалено лесни. И особено пък не бива да се допуска да са унизително наивни.
- Ахаа…!
- Ахааа я! - повтаря след мен стареца и отново ме поглежда с присвити ириси - Амааа… за да го постигнеш този интелектуално-емоционален баланс е необходимо да имаш достатъчно тука! – и се почуква по слепоочието - Трябва ти завиден лексикален запас. И не само това. Трябва ти и още да умееш виртуозно да жонглираш с лексикалните морфеми. Щотооо… Нали знаеш…? - и ме поглежда изпитателно.
- Ехеее… ти сега правенето на ребуси го изкара едва ли не като писане на опера… - възкликвам аз след толкова обстоятелствените му разяснения, но виждайки, че той продължава да ме гледа въпросително питам – Добре де! Какво дали да знам?
- На времето е имало много хора пишещи пиеси.
- Така! И?
- Но Шекспир е бил…! И си е и до ден днешен всепризнат. И знаеш ли защо?
- Не! Защо?
- Защото освен това, че е измислял изключително интересни сюжети има и още един фактор, на който всички критици отдават успеха му. Знаеш ли кой е той?
- Не бай Курти. Не съм ни по литературата, ни по театрите. Обикновен провинциален човечец съм си аз.
- Успехът му до голяма степен се дължал на неговата богата и колоритна изразност. А тя пък от своя страна е била такава, защото е имал в лексикалния си куфар над раменете шест хиляди думи като запас. Шест хиляди думи Младеж. Ееее! Шест хиляди – и ме поглежда, а то в очите му преливат от патос и дълбоко уважение, след което заключава - Което за времето му е било много трудно достижимо.
- Ахаа… Ясно! Ама аз нали вече ти казах. Не съм наясно с тези неща. Не зная колко е това да знаеш нам колко си хиляди думи – и го поглеждам на свой ред.
Но вече и с малко съжалителност си мисля за стареца и за това, как самотата е започнала май да го поизкривява. И като мислене и като поведение. Поне от нормалното русло на средностатистическия човек – да речем за нашия град
- Вярно! Не съм сигурен знам ли шест хиляди думи или не - продължава сам да си дълбае в темата бай Курти - По-скромен съм си аз. Но пък като отворихме дума преди малко за ?, мога под секрет да ти кажа, че по странни стечения на обстоятелствата до ден днешен ирационалното Лудолфово число го помня до стотния му знак след десетичната запетая. Може като обем или значимост да не е колкото това, което е знаел Шекспир… Но все пак си е нещо. Не мислиш ли? – и ме поглежда хитричко, също като моя малкия, когато търси да го похваля, за да може после да си изпроси сладолед.
- Стига де! Не може да бъде. На тази възраст?! – възразявам аз, но като го виждам да клати утвърдително глава и донякъде неволно влизам в играта му на детска безсмислова надлъгванка, възкликвайки - Пълен абсурд!
- Абсурд ли? – на момента се наежва стареца - Щом ти младока съотнасяш моята възраст към възможностите ми да знам какво точно е числото ? и да помня стоте му цифри зад запетаята - значи това не е никакъв пълен абсурд!
- Така ли? А какво е според теб? Ако не чист абсурд?
- Какво ли? Казвам ти най-отговорно. Това не е никакъв абсурд – почти ми се скарва той - По-скоро това е твоето виждане към Парадокса съотнесено към отношението ти към Интуицията. Което ще рече, че това са ирационалните ти мисловни пориви, около моите знания и възможности да запомня сто знака след десетичната запетая.
- Ухааа…! Ти сега май се опитваш или мен да ме правиш на невежа. Или ти да се изкараш на по-умен от колкото си - но казвайки това пак ме стрелка мисълта, как старчето наистина е започнал да сдава багажа, затова и решавам да не го дразня прекалено - Ама вярно! Доста завъртяно го каза! И какво искаше да ми докажеш сега с тези сиии… многоглаголически омотани като кълба мисли?
- Е ха сети са де! – поглежда ме той повече от предизвикателно.
- Ами бай Курти – започнах вече малко да се вкисвам аз от сутрешния мисловен стрес тест, на който ме подложи стареца - Виж сега… Успах се! Не сварих да си изпия кафето... Ей така си остана горкото девствено и непокътнато, там на плота. Щото щяхме да закъснеем с малкия за градината. И нали разбираш? Още не съм се точно събудил! Иии… – но проточвайки последно „и“ се усетих, как е твърде излишно да се набирам за някакви си пенсионеро-старчески глуповати измишльотини, затова и се опитах да овладея топката на разгорещилия се разговор. - Добре де! Ха кажи ми ти сега! Не е ли примерно например по-просто да се каже, как аз като обикновен човек имам огромни съмнения около казаното от теб? – реших ей така в движение да се опитвам да приземявам диалога в малко по-елементарна равнина на изразност.
- В смисъл?
- В смисъл на това, как ти на тази си възраст помниш в точна последователност толкова много цифри? Не е ли по простичко така да се каже?
- Не! Не е! – отново емоционалничи възрастния човек - Това твоето не бе просто съмнение! Не, не и не!.
- И защо да не е?
- Защото преди това ти по много рафиниран начин сравни моето понятие Парадокс на Интуицията с Лудолфовото число. А това вече никак си не може да бъде простовато съмнение.
- Ахааа…! Ясно! Едно сложно изразено сравнение никак си не може да бъде едновременно с това и просто съмнение? Ясно! И защо?
- Как защо? Архимедовата константа е ирационално число. Няма как да се направи толкова елементарно сравнение между простотата на простите неща и сложността на ирационалните.
- Лелееее! Пак много го увъртя ти. Какво искаш да кажеш сега с това?
- Ами че примерно като например сравнението между елементарните понятия като интуиция и парадокс е много трудно да се приравняват със задълбочените разбиранията за ирационалната същност на някой други неща в света.
- Чакай! Чакай! Чакай! Пак ми стана объркано. Преди малко ти каза, как твоето понятие ПИ е много по-широко като смисъл от константа ?. А сега май ми намекваш за обратното. Че ирационалността на ? няма как да се сравнява с нещо елементарно като понятията Парадокс и понятието Интуиция. Бай Курти ти нещо съвсем ме оплете сега! Или май сам си се закалтачи в опитите си да мислиш сложно. Ама ти сега в тези си сложности, в които ме поведе май целиш да ми развалиш сутрешната сладка тръпка, плавно постъпателно и славно да си се разсънвам стъпка по стъпка. А бай Курти?
- Еее щом пък ти е толкова сладко да си си сънен. Не се разсънвай. Ама то от сън спомен не остава. Само ще ти кажа, че не си на прав път в разсъжденията. И за това на си ме разбрал. Защото едно е да сравняваш поотделно ? с понятието Парадокс. И пак поотделно ? с понятието Интуиция. А съвсем друго е да използваш синтагма от тези две понятия. Или непрофесионално казано двусловесен израз, с който да охарактеризираш Архимедовата константа. Или пък да сравниш нейната ирационалност със същото това словосъчетание Парадокс на Интуицията. Това са две съвсем различни сравнения. Защото синтагмите или по народно му казано словосъчетанията на две думи като понятие в повечето случаи се използват, за да се придаде много по-широк и много по-обемен идеен и изразен смисъл. От колко ако двете думи или понятия биват употребени поотделно. Като самостоятелни смислови единици ми е мисълта.
- Добре, добре! Благодаря за лекцията пооо… Пооо… май сега на сънено не мога да се сетя, как точно се нарича този дял от граматиката. Ти ще кажеш!
- Ако не можеш да се сетиш е добре. Ама ако не го знаеш не чак толкова е добре. Синтаксис се казва. А кратката ни дискусия около синтагмата Парадокс на Интуицията и Константата на Архимед беше нещо като диалог от компетенцията на Конгнитивната лингвистика.
- Добре! Добре! Разбрах те! Няма да ме оставиш да отида сънен на работа. Ама не искаш ли като за начало да започнеш от там. Примерно като например! Да си изясним кой какво всъщност вижда или разбра, под понятието ирационално число! - намигвам му и уточнявам – Щото лично аз май отдавана съм го позабравил вече.
- Може да! – отговаря оживено стареца, но явно не схваща иносказателността в тона ми и самоотвержено се впуска в обстоятелствени обяснения – Виж сега Младеж! ? е някакво такова число което, всъщност се получава от съотношението между обиколката на една окръжност и дължината на радиуса й. Или още може да се каже че е онова безкрайно число, явяващо се някакво безкрайно частно на неуспешните опити на Човечеството да раздели едно просто рационално число на друго едно просто рационално число. И това ми ти пустото Човечество от къде двеста и петдесетата година от преди Христа делило, делило, делило и все не успявало…
- Казваш два века и кусур дели, дели, дели и все не успява. И то казваш не успява две съвсем прости числа да раздели!
- Да!
- А като примерно например – питам аз, правейки му реверанс - По-точно може ли да ми кажеш, какво по-точно не може да бъде разделено? - и му се усмихвам смигвайки му.
- Може и по-точно. Като примерно например да речем… - връща ми пародийно реверанса той - ? може още да бъде представено още и като десетична дроб. В най-популярният си вариант в света то е най-известно под формата на три цяло и четиринадесет. Ако лично на теб точно това не ти е известно? – след това ми връща смигването, после отново ме поглежда важнически, поема си дъх и продължава с ехидни нотки в гласа си - Или ако и другата му форма не ти е известна… То тя е популярното деление или по друг начин казано обикновената дроб, която се изписва като двадесет и две делено на седем.
- Ихааа…! Браво! – демонстративно му ръкопляскам аз - Колко обширно и колко детайлно представяне на някакво си ? . Браво бай Курти! Иии… Благодаря!
- Моля! Пак заповядай Младеж! Но има и още тука да се каже около ирационалността на ?.
- Хубаво! Казвай си го!
- Та по друг начин казано на това делене или на тази обикновена дроб няма рационално решение. И именно поради тази рационална причина на това пустото ? му викат и ирационално число. А до колкото знам към момента с всичките ни там мощни компютри са делили, делили, делили и са стигнали до два милиона и седемстотин хиляди знака след десетичната запетая – после пак ме поглежда хитричко, погалва се по главата и отсича в стил Валко Самохвалко – Еее! Вярно! Както вече ти казах Бай ти Курти помни само скромните сто от тях… Ама то е защото интуиция ми подсказва да не се забатачвам пожизнено в този математически парадокс.
- Дааа! Струва ми се сега вече се сетих какво е то това нещо ирационалното число – усмихвам му се и аз и отново се опитвам да го закачам - Но това че си спомних не ми помогна да ти повярвам за това чеее…
- Че какво? – прекъсва ме неджентълменски той
- Че помниш сто знака след десетичната му запетая.
- Така ли? – хвърля ми буквално враждебен поглед стареца - Гледай го ти Тома Неверни такъв! Я бе Младеж… Я дай ми нещо за писане! И после ще си говорим – пак се наежва почти като за бой бай Курти.
- Ами нямам. Всъщност имам само химикал. Ако ти дам айфона си ще можеш ли там да набереш цифрите.
- Че как. И още питаш! Дедо ти Курти е стар вълк. И то единак. Давай си тука анджикламата! – маха ми с ръка той, правейки знак все едно гребе нещо към себе си.
Аз отварям приложение за писане. Правя му клавиатурата хоризонтална. Да е по едричка. И му го подавам с доста голям страх. Щото като го гледам на каква възраст е едва ли ще се справи. Стареца обаче дори не вади очила. Започва с голи очи да разглежда екрана. Позамисля се, позамисля се. И бавно, но уверено започва да натиска по светещите графични бутони. Вярно! На три места натисна нещо погрешно, но с изумителна вещина се поправя с клавиша за изтриване. След това се усмихва и ми подава телефона. Там се кипри число от дълга върволица от цифри. И една запетая след тройката… 3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679
- Ето ти го. Ако не вярваш че е тъй, копирай си го. И после го пусни в търсачката. Аз така прая през няколко дни. Че да се проверявам дали съм го забравил. Пък ? определенията ги помня. Ама нали ти казвам. Другаде ми е проблема. Вече от колко дена се чудя какво определение мога да дам на това паднало ми изневиделица явление с топчето.
- Е как така изневиделица му се чудиш? – театралнича отново аз и набързо копирам цифрите в клип борда, после ги мятам сръчно в браузера, а за да си спечеля време питам – Ама наистина ли? Не си ли ти този, който е поставил топчето тук?
- Не! Не съм аз! Едни младежи си го забравиха. Две влюбени двойки са. Честичко идват тук. Седят на тази пейка. И се целуват. Те имат няколко такива топчета. Написали са си имената на тях. Ето виж – протяга се, хваща тихо пърпорещата над водата топка и ми я показва – Това е топчето на Коста и Таня. Явно тези са едните. И до колкото ги наблюдавах ми се струва играта е следната. Целува се само двойката, чиито имена са изписани на топчето. И то това, което в момента се върти. Падне ли на земята, втората двойка слагат своето. С техните си имена. И започват пък те да се целуват.
- Ухааа Че пък от къде чак имената изписани върху топчетата видя. Ти да не си им светил тука докато те се целуват?
- Не от къщи с бинокъла ги гледам.
- Ахааа… Воайорстваш казваш.
- Не! Само ги наблюдавам. Че да си довърша младеж… Може ли?
- Извинявай! Довърши си!
- Та тез дето чакат си гледат часовниците. Явно игра е някаква това. Нова игра. И е голям кикот. И е голяма забава. Не знам на какво толкова се радват. И къде точно е гъдела от гледката. Това също не съм отгатнал? Може би състезанието е в това кое пинг-понче по-дълго ще се задържи върху гейзерчето? – погалва се стареца отново по главата, поглежда ме изпитателно и връща топчето върху водния стълб.
- А може би всичко е свързано с насладата от по-дългата целувка с любимия ти човек? А бай Курти? – отново го закачам аз и уж се замислям.
Всъщност докато го прекъсвам и закачам, скришом хвърлям контролно око на дисплея. И бая здравата се облещвам. Защото виждам как чичо Гугъл ми е написал, че това което търся е числото ? до стотния знак след десетичната запетая.
- Може и това – да! – прекъсва на свой ред блещенето ми стареца - Виж над това второто пък аз не съм умувал! – после се усмихва тъжно и проронва замислено – Ама то си е нормално. Кой знае от кога не съм изпитвал насладата от това, аз да целуна любимо същество.
- И защо така? – питам съчувственически.
- Знам ли и аз!? Най-вероятно защото така се стекоха обстоятелствата – отговаря малко троснатичко бай Курти, нервно врътва глава в страни към дървото и с повелителни нотки в тона си продължава - Ей този тук искам да го отрежем! – уверено сочи с пръст стареца, един доста внушителен даже почти огромен като размери клон и то напълно свеж.
- Ааа! – чудя се вече никак не на шега аз - Че то какво му е на този клон. Аз си помислих, как някой малък изсъхнал искаш да зачистим. Пък така като гледааам… Този си е много наред. Поне десетина годишен е. И то без него дървото ще да е като сакато направо. Да не ни лепнат някой акт – ей?
- Не десетина, а е минимум двайсетина годишен. Режи, режи! Така или иначе до на пролет ще е сух. Пък на мен ми се иска да му използвам дървесината. Знам си аз. С онези двата същото се случи – и ми показва места по ствола на дървото, където личи, че е имало клони, но са изрязани до дъно – И с този няма да е по-различно – продължава да ме убеждава стареца.
- И от къде си толкова сигурен? – заинатявам се аз.
- Ами нали ония пак аз ги отрязах. Режи, режи! – почти ми заповядва той, което мен много ме подразва и спирам още преди да съм започнал да режа.
- Няма така да стане бай Курти. Докато не ми кажеш, защо точно наранявам дървото, няма да го отрежа този клон. Орехите според нашите общински наредби са защитен вид. Не може то току така да се режат.
- Знам това. Нали ти казах, че другите пак аз съм ги отрязал – и ме поглежда с укор, но като вижда, че съм непреклонен продължава - Добре. Така да е! Сядай тука тогава. Ама то не е за кратко казване. По скоро си е за едно порядъчно разказване.
- Ще седна. Щом ще да е за чак толкова дълго това приказване… - после изведнъж ми хрумва и го питам - А какво ще кажеш по въпроса, ако преди това отида да взема от машината на вестникарката по едно кафе? Тъй и тъй моето още не съм го пил.
- Аз не съм много за кафе. Капучино може ли? Ама младеж не съм си взел никакви пари от къщи…
- Няма проблем.
Отивам към кафе машината и на път си поглеждам часовника. Ужас! Времето се влачи като ранена бременна хлебарка. Целия преди обед е пред мен. И си мисля, че така никак не зле се получи. По хубаво тук на въздух да изпия две бавни кафета, свършвайки някаква работа на стареца. От колкото да вися сам в някой задушно кафене, слушайки по неволя хорските глупости. Щото пък в къщи съвсем не ми се прибира. Връщам се. Подавам чашата с капучиното на старчето и сядам до него. Пием си, а той подхваща:
- Дядо ми купил този имот от хубав човек. Чешмата е била навремето в двора ни. Орехът също. Общината по социалистическо време ни ги вземаха за парка. Цели два декара са си клъцнали. Щото имота преди това е бил четири декара и кусур. После обаче и времената и законите се смениха. Заведох дело. И съм го спечелил. Направил съм всички подробности по общинските им там абревиатури. Пупове, Пурове и всякакви други правни кадастрални и до гуша банални процедури. Дори разрешение за ограда имам. Когато си реша мога да я направя. И съответно да си върна в моя си двор всичкото. За това имам и ореха, и чешмата за мои си към момента. Колкото до оградата не съм го сторил само защото харесвам когато хората от града се разхождат тука. Това ми доставя удоволствие. По душа никак си не съм селяндурски еснафин. Друга кройка има там дядо ти Курти другааа... - чуква се по челото стареца и пак почти ми заповядва - Така че карай я смело. И го отрежи!
- Ясноо! А я кажи! Ти от къде знаеш, че клона ще изсъхне? – опитвам се да разбера повече за мотивите му аз, преди да е станало късно за клона.
- Знам!
- Не, не, не! Не така! Нали каза, че ще разказваш? Това: „Знам!“ не е разказ, а отказ от разказването! – и го поглеждам и аз строго, но той сякаш ми бяга от темата с много страничен въпрос:
- Ти в магии и проклятия вярваш ли?
- Ха сега – ново двайсет! Не вярвам! Защо питаш? Пък и какво общо имат магиите? Ти сега ме викна да режа клона ли, или да ме омагьосваш с приказки за проклятия?
- И аз не вярвам. Но съм на път да повярвам. Питам, за да разбера, може ли да се разчита на теб.
- За какво да се разчита?
- Примернооо… - рязко и косо ми хвърля поглед ухаещ на дълбока поверителност стареца, после бавно свежда надолу очи и продължава с по-тих почти конспиративен тон – Примерно ако реша да ти споделя това онова по-дискретно... И като ме изслушаш да прецениш трезво и обективно, кое е вярно и кое са празни приказки? Пък после да ми кажеш… или да ме посъветваааш…
- Ехаа… Много задачи наведнъж ми поставяш май… Ами пробвай! – прекъсвам колебанието му аз, но вътрешно ми става смешно от неговото внезапно шпионско поведение и решавам да се включа в играта му, опитвайки се да го предразположа.
- Добре! Щом казваш – ще опитам – заявява малко по-бодро и открито той и започва да ми разказва - Та преди години, като много млад бях женен. За едно не много дълго време беше то. Но жените забременеят ли един два пъти се сещаш, че се променят - нали така? На моята не знам какво и стана тогава. Но след една много, много неприятна случка, която ни се случи започна да ме обвинява за случилото се и да ме подиграва за името ми. Пък аз май малко чувствителен си падам на тази тема. Щото Курти не е най-желаното мъжко име. Като бяха малък децата го повтаряха многократно. Кутрикуртикурти… И то се чуваше не като Курти, а като Тикур. И после всички ми се смееха: Вижте, вижте Ти си кур пак идва.
- Странно име – да! Наистина аз лично не бих си кръстил детето така.
- Видя ли! А мен така са ме кръстили. Вярно! На старобългарски това значи вълк. И от там идва името Вълчо и Въло. Ама иди обяснявай на всеки, как носиш древно име. И така след като се разделихме с бившата ми жена, тя настрои дъщерята срещу мен. Обвинявайки ме за всичките беди които са ни сполетели. А на мен ми стана много тежко. Казах си: „Гледай как заради едното му пусто име, си имам толкова много неприятности". И тук вече не помня! Точно в онзи момент ли беше? Малко преди това лиии… Или малко по-късно след скандалната ни раздяла… Но нещо вътре надълбоко в мен сякаш се счупи. И то отведнъж се счупи сякаш.
- И какво по-точно значи това твоето - нещо в мен вътрешно се счупи?
- Не зная. И мисля не мога и да го обясня. Само си спомням, как в много кратък период след това душевно счупване започнах много трудно да общувам с хора. И то с който и да е. Но пък нещеш ли година по-късно открих този талант у себе си - да правя ребуси.
- Ха така! И как така нещеш ли - и го откри?
- Как ли? Странно беше и то - признавам си без бой. Ама не откритието, а самото му откриване…
- И какво толкова му беше странното? – правя се на любопитен аз.
- Ами решавам си аз една кръстословица. Не беше трудна - никак даже. Реших я цялата. Но и някак си изобщо не ми хареса.
- В какъв смисъл не ти хареса?
- В смисъл, как са построени като стилистика въпросите в нея. И за това написах до купешките в списанието мои си - собствени. Барнах ги ти казвааам… Ама ги барнааах - събира в стегнато букетче пръстите си стареца, целува ги звучно и демонстративно по върха и продължава - Почти в академичен стил на изразност ги изпипах. И после на още една – пак така. И след това на още една. След време преписах въпросите на чисто. Преначертах им графиките. Мина не мина време - предложих четири пет от тях на мои познати. Най-вече на колеги от университета. Дето са все филолози. Ама освен че им ги дадох, поисках да ги решат пред мен. А аз тайничко си ги наблюдавах. Та тогава ми направи впечатление, как не толкова се тормозят от отгатването им, а по скоро се забавляват със самите въпроси - докато ги решаваха. Така разбрах, че съм по-добър от обикновените правячи на ребуси. Но открих и друго – замисля се за момент стареца, а аз се възползвам от паузата и го подкачам:
- Ха такааа! Един куршум лети! А ти?! Две три открития свали! И какво е то това другото?
- Че по времето, когато ги измислям тези ребуси не се чувствам сам. Защото не знам дали знаеш Младеж? Но самотата е по-голям душевен бич и от Рака, Спина и Бубонната чума взети заедно.
- Не го знам това за самотата. Никога не съм оставал сам. Ни за кратко ни за дълго. Че какво каза? Защо така докато ги твориш кръстословиците не се чувстваш сам?
- Защото докато ги измисляш, напасваш и докато къдриш въпросите в повечето случаи водиш някакъв много смислов диалог сам със себе си.
- Хайде бе? И как така?
- Ами така! Да речем, питаш се - как ли можеш да оформиш нещата така, че в умът ти… Или не, не, не! По скоро в умът на този, който решава ребуса да изплува точно определената дума. Онази която е необходимо да бъде попълнена в еди кои си квадратчета. Това е от едната страна…
- Ахаа… Ама то друга страна на това да водиш диалог със себе си има ли? – прекъсвам го грубо аз, опитвайки се да се правя на глупав, но всъщност целя да го разсейвам.
- Има да! От другата страна се изисква да помислиш малко и в страни от академичното изразяване. – започва отново сериозно да ми разяснява той, но сякаш подосеща, че не съм чак толкова откровен в глуповатостта си и пита - Ама аз нали вече ти казах, че ребуса за да се продава му трябват някакви по-специфични качества.
- Каза ми да! И това ли е всичко?
- Еее никак не е малко това. Ама и не е и само това! Има и още едно условие. Което си поставих сам на себе си, докато правих ревизията на купешките кръстословици!
- Ехеее… Ма то големи условности си си заформил ти…
- Така си е – прекъсна ме с нотка на гордост стареца - Не е лесно да си най-добрия.
- И какво казваш е другото условие?
- Та поставих си за по-така цел, самото решаване освен да напряга оптимално читателите още и да ги усмихва. И даже и да ги весели. Защото честно да си призная на мен много ми хареса, как се забавляваха колегите. Онези на които предложих моите дебютни работи.
- Да и това го спомена преди малко. Еее бързо си се домогнал казваш до категорията най-добър в професията…
- Неее! Не беше чак толкова бързо.
- И защо? Кое те забави?
- Е! Как кое? Ми то така от самосебеси можеш да направиш десетина петнадесет неща. После идва трудното. Послеее…!
- И откъде точно идва?
- Защото започваш да се изчерпваш във оригиналността на въпросите си. И започваш да ставаш скучен. А за да си най-добрия, трябва едновременно да си актуален, забавен и много продуктивен. А това никак не е лесно.
- И какво? Ти как съхрани оригиналността на ребусите си във високата продуктивност?
- Ами една случайна случка, внесе допълнителен колорит в моите правила и условия за правене. И това ме спаси!
- Виж ти! – зачудвам се почти пародийно аз, но определено ми става интересно, за това го подканям – Я да чуя!
- Ами започнах докато съставям следващите ребуси да се питам. Как ли би реагирал еди кой си конкретен мой познат? Да речем на един такъв си конкретен въпрос. Примерно пак да речем ако е поднесен в иносказателен палав вариант.
- Палаво иносказателен вариант ли? Тук вече малко сякаш не ми е ясно. И защо пък точно еди кой си познат как ще реагира на точен избран от теб въпрос?
- Ами така се случи.
- Как де? Нали щеше да ми разказваш!
- Така де - щях! – поглажда се по главата стареца и продължава - Та един път то беше още в началото. Работя един ребус. Но реших да го спретна върху графика с картинка за Трифон Зарезан. И в едното ъгълче ми се получава безсмислена опашчица или по-скоро глуха зона от две празни квадратчета. Та този участък е като апендицит в кръстословицата. От него нищо не зависи. А едната кутийка водоравно с нито една вертикална дума не се пресича. А аз започвам да се чудя какво ли интересно да напиша за въпрос. Доста време нищо креативно не ми идва наум. Зарязвам ребуса на това положение и тръгвам да си върша другата работа. Нооо там онзи проблемния участък ми е като сух бодил в мозъка. И само ме човърка. Не щеш ли случайно виждам един доста духовит мой познат. И мислейки си за моя кръстословичен проблем решавам да го попитам.
- Какво да го попиташ?
- Ами как какво? Питам го каква асоциация буди у него буквосъчетание с звучене катооо… И му изреждам бавно и отчетливо произнасяйки – ЧО;МО;ШО;ГО. И той знаеш ли какво ми отговаря?
- Не!
- Каза че му звучи като име на спирка в предградията на Шанхай.
- Хе, хе, хе! Това е много готино.
- И аз тогава така го оцених. И точно така и написах въпроса към кръстословицата. Но подхванах и да го практикувам.
- Кое?
- Как кое? Питането на мои познати. Какво биха ми отговорил при по-особен въпрос.
- Стига сега. И като ти се получи апендицит в кръстословицата всеки път тичаш по познатите да ги питаш ли? Стига сега!
- Не! По особена беше практиката.
- В смисъл?
- Не винаги ги питах на живо.
- Ми как? – отново изпаднах в откровено недоумение от измишльотините на този чудат старец.
- Ами наум.
- На ум ли?
- Ми да! Все едно, че еди кой си е пред мен. И аз го питам, а той ми отговаря нещо в негов стил. Един път така. Друг път онака… Трети пък пак така. И в един момент се улавяш, как уж разговаряш със себе си, но всъщност водиш задочен мисловен диалог с твои познати. После се опитах и нещо друго. Още по-интересно…
- Още по-интересно от задочните диалози… Брейй Бай Курти, ама ти си пълен с интересности….
- Не знам колко съм пълен, но явно от това ми беше много забавно. Пък и сега не ми е скучно да го правя – и повдига многозначително рамене – Кво да праиш Младеж. Явно ние от старата лингвистична школа сме така.
- Ахааа… Така сте вие. И я дай да чуя онова по-интересното…
- Ами виждам да речем лицето на някой напълно непознат човек в магазина. Запомням го. Известно време го наблюдавам. Как и какво пазарува. Как и с кого разговаря. После си представям, как той разсъждава.
- Бреййй бай Курти… Ама ти си бил направо готов за профайлър с това твое особено лингвистично мислене от старата школа. И после?!
- И после правя кръстословицата. Ама не по моя начин на мислене. Ами по начин, по който съм преценил, че ще бъде интересно за човека, който съм наблюдавал напоследък. Че така установих, как по този начин мисловно мога да не бъда самотен. Било то в битово фактическата си самотност. Било то в емоционално психическото си уединение, в което се бях потопил. Че такива ми ти работи открих Младеж за и в себе си около кръстословиците.
- Така като те слушам може би човек, разговаряйки със себе си и в себе си се развива идейно и логически мисловно. А може би и духовно. Но прав си! Наистина пък от друга страна постепенно твърде много се затваря.
- Точно така! И ей ма на! На седемдесет и кусур съм. Стоя тук и се моля вестникарката да ми изпрати човек, с който да се опитам да разговарям. Или пък да свърша нещо без да се скарам с него. Щото аз малко заядлив си падам – прекъсва разказа си бай Курти отпива от капучиното и ме поглежда изпитателно.
- Видях го това със заядливостта вече. Но пък да си призная откровено това вече си беше разказ – поощрявам го все пак аз – Ама я си кажи тук. Ти защо преди малко ме питаше дали вярвам в магии и проклятия? Да не би да си бил омагьосан от някоя зла фея с някакво проклятие. И за това да не можеш да разговаряш с хора, а? – усмихвам му се аз, а той някак странно поглежда настрани, което ми лъха на потвърждение и за това продължавам в шеговит тон - И какво сега!? Аз тука като принцът спасител ли ще се явявам? Ааа… не, не, не! Ако си ме викнал и да те целувам, за да те отмагьосам - няма да стане. Още от сега ти казвам – махам заканително с пръст аз и пак му се усмихвам.
- Е, не! Няма да ме целуваш. Който ма целувал – целувал – много сериозно ми е стросва стареца, от което аз подразбирам, че май наистина съм докоснал болно място и за това повдигам извинително рамене, а той махва пренебрежително с ръка и продължава - Остави целувките. Пък за моите проклятияяя… За тях ако искаш мога още и друго да ти разкажа. Ама то си е доста по–лично. Ще ти го кажа само ако ти се слуша – и пак ме поглежда като доцента ми по управление на публичните финанси и точно като него пита - Слуша ли ти се?
- Не! Такива измишльотини за магии и проклятия не харесвам – но като виждам разочарованието по лицето му се сещам, че може би човекът понеже е самотник просто си търси поводи да си се наприказва с някой, след което поглеждам демонстративно в чашата и казвам – Е! Имам още малко кафе. Хубаво де! Дай да чуя за тез твоите проклятия, мроклятия докато си го допивам. Нооо, да си ти кажа! Ако ми говориш само врели некипели и напълно изкуфели… Ша та прекъсна! Тъй да знаеш. Да не ми се сърдиш.
- Добре няма да има сръдня. Ако не ти харесва - кажи си!
- Договорихме се! – усмихвам му се аз отново и му подавам длан, а той учудващо веднага схваща жеста, връща ми петак и след като си плясваме пестниците започва:
- Та имаше навремето в едно от издателствата един метач. Прост човек. Но всички много го уважаваха. Погледне ли те в очите и току ти каже нещо. Ако не го знаеш и познаваш може и да го напсуваш. Че и на бой може да му посегнеш!
- Ехааа… Толкоз ли големи обиди ръсеше?
- Не! Не точно обиди! Но ги говореше все едни такива груби и непоръбени. Ама то е щото имаше дарба.
- Дарба?
- Да! Правеше нещо като онова дето сега излезе като много на модерно. Ирисова диагностика дето му казват. Само че той говореше не за болести. Ми за това какво ще те сполети. Или какво някой лошо или добро си е помислил някой за теб. Мен от неговите приказки ми беше все оная. Ама някак ми бе симпатичен. И като си предадях ребусите все нарочно покрай стайчето му минавах. Шегувах се с него. Щото аз на времето голяма майтапчия бях. И току или лев му оставям като си взема хонорара. Или бира и мезе ще му купя. Но пък все на почуплук го избивах. Щото тогава никак, ама никак не му вярвах. Нооо...
- Ахааа… - прекъсвам обяснителната му тирада аз - И какво ти каза той за клона? Да ма викнеш да го отрежем ли?
- Не точно.
- А неточно какво ти каза?
- Тогава още това за тези клони не съм си го и помислял. За друго си говорихме – и пак ме поглежда хем ехидно, хем въпросително.
- Добре де! Слушам те! Все още ми е интересно. Разказвай си!
- Каза ми той тогава, как това с ребусите не ми е талант по рождение. Както си мислех аз в началото.
- Ми какво да е?
- Някой ме бил проклел. От любов за любов и заради любов!
- Ха така! – плясвам демонстративно длани досущ като учудена махленска клюкарка и кокетно откровенича – Въх! Аз май на вярна следа съм попаднал, като те подкачих преди малко ! – но после, пародийно свъсвам вежди и правя завой към някаква форма на недоверие - Еййй! Бай Курти ама ти сега да не би заради туй мое предположение да си ги съчиняваш тия, че да ми е по-интересно? И по за дълго да си говорим тука с тебе, а? – но го виждам как ми клати отрицателно глава и се съгласявам – Добре де добре! И какво?
- Ами какво… Именно поради това проклятие съм си и глътнал и майтапите и граматиката. И от тогава съм можело за по-дълго да говоря само сам със себе си. А с другите хора след прокълнаването ми съм щял да мога да говоря и да се разбирам само чрез ребусите си. Каза и още едно много, много важно нещо… - и пак спира и ме поглежда хитричко – Да продължавам ли?
- Давай, давай! – усмихвам му се аз но той мълчи предизвикателно - Добре – не ми е скучно все още! И какво казваш беше това много много важното нещо?
- Сподели ми, как всяко едно човешко проклятие си имало свой собствен шифър-код на съзаклятие. И почти винаги водило до мъка и мъчение на прокълнатия.
- Е то това ясно. Няма цветя, усмивки и щастие да му носи я…
- Да! Но още ми каза, че ако шифър-кодът на проклятието се смеси по нежелан за съзаклятника начин с някой твой личен душевен код… Нещата ставали особени… И непредвидими дори за този който те е проклел…
- Така, така! Ясно ми е накъде биеш! Ще рече, че нещата отивали към клетвени аномалии… И дори към парадоксални на интуициите ни човешки ПИ-та? А Бай Курти? – подкачих го аз защото започнах да подразбирам, как старчето доста се е вживявал в тези неща.
- Може и така да се определят нещата – като парадоксални. Даже каза още той това смесване понякога можело да ти даде и свръх човешки възможности. Които най-често не били нормални… Нещо като дарби били те! С които съм можел да правя странни неща. Ама било по добре да правя с тях само добрини.
- То така де! Щом са свръх някакви си. Така ще да е с тях. Ма пък по-важното е че може и добрини да правиш – отново се опитвам да му вляза в тона на мислене аз - Ама виж сега! Товаааа: „…не били нормални…“ някак си ми звучи много налудничево. Не може ли нещата да са си били само парадоксални…? - и пак му се усмихвам дружелюбно и предразполагащо.
- Добре… Добрее… Били парадоксални за нормалното човешко мислене. И за Директната Интуиция също. И каза, как било много важно аз да се запаля да ги откривам точно в такива ситуации. Ако може, търсейки ги и аналитично. Е и интуитивно да съм ги откривал нямало да ми навреди… Но също каза че за мен щяло да бъде и много добре да и ако мога директно да потърся и самия шифър-код на самото ми Проклятие.
- Ахааа…! Ма чакай сега! Ти нали в началото каза, че тоз дето му викаш Метача бил прост човек. От де у един метач такива думи в устата му? Шифри кодове…
- Е ха кажи ми де? – вдига в недоумение рамене стареца и продължава – Еее той може би не точно така словесно се изразяваше. Но смисъла на това което искаше да каже бе точно този. И знаеш ли Младеж мисля си, как може би самото разгадаване на това му необичайното негово говорене си беше направо първия Парадокс на Интуицията, с който се сблъсках тогава на времето.
- Ахааа… Парадокса на Интуицията… Ахааа… Вярно! Онова дето преди малко го нарече ПИ Яснооо…! А ти сигурен ли си, че е било точно ПИ? – отново питам и се усмихвам и на дълбоко вътре в себе си - Да не би пък смия той да е пак някаква част от Проклятието ти? – започвам да се правя на детектив аз и изведнъж съжалително започвам да му се оплаквам – Еее… Бай Курти! Бай Курти! Вярно че не разбирам аз много от тези неща. Ама теее… проклятията не се ли разваляха там по някакъв си специални начини? С ритуали, тамян, кристални кълба, и заклинания – съответно правя няколко пародиращи магьоснически движения с ръце и продължавам в саркастичен тон - Ама да бе! Чакай сега! То твоето Проклятие, може би ще се явява парадоксално на нормалното човешко проклятие. Даже сигурно ще е неразваляемо. И още за да е още по-драматично ще да е направено за вечни времена? Нали така? – завършвам си поредицата от въпроси и се чеша многозначително по лакетя.
- Нее…! Не е така! И слава Богу. Иии… ощеее… Пепел ти на устата! Какви ми ги говориш ти бе Младеж? Съвсем нормално си ми е то проклятието. Само дето май съзклятника не ме е преценил правилно. И може би е допуснал някоя и друга грешка като го прави.
- Ахааа! Казваш не е сложно. Нормално ти е Проклятието. Но е дефектно. Или да кажем е сгрешено. Разбрах! Ми ти защо не му го върна за рекламация тогава това Проклятие бе бай Курти? Оня или оная да си го направи както трябва. Че да не се мъчиш толкова години с това сгрешеното. Че и отгоре на всичко и още и да го разгадаваш? – клатя глава и се замислям дали изобщо да продължавам този разговор, или да му свърша работата и да си тръгна, но стареца не спира да обяснява.
- Еее… младеж, младеж. Де така да можеше! Еехеее…! – откровено взе да се вайка той - Сто пъти да съм му го върнал ресто – и нервно маха с ръце все едно, че пъди досадна муха.
- Еее! Ми да! Трябваше да му го върнеш. А да те питам. То те проклятията нямат ли си там някакъв гаранционен срок? Или гаранционна карта? И в такива случаи при откриване на дефект не ги ли отремонтират за сметка на производителя? – продължавам да се заяждам аз - Или няма ли някаква си там проклетническа комисия за защита на прокълнатите потребители? Към която да речем да се обърнеш. И да пуснеш жалба, че видите ли, как онзи нескопосник ти е пробутал сгрешено Проклятие. Така не става ли?
- Не! – отговоря ми категорично бай Курти, усмихвайки ми се тъжно - С проклятията не става такааа…! Не става..!. Не ставааа… Пък за сложното – сложно си е то моето. И професионално е направено още каза Метача че е. Или пък ако не е от професионалист то този, който ме прокълнал е бил надарен човек. Но пък никога не си спомням да ми е казвал, че е неотстранимо. Даже на обратно.
- Добре – хубаво! И как тогава се отстранява след като е отстранимо. И ти защо още не си успял? Това не ти ли каза?
© Ригит Todos los derechos reservados