23 sept 2016, 17:29  

 Парадоксите на Интуицията - Част 9 (КРАЙ) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
541 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
62 мин за четене

Колкото са те две седмици.
Особено когато си на почивка. 
И то с любимите ти хора. 
Минават буквално като за миг. 
Хе, хе, хе! Сега вече мога спокойно да потвърдя хипотезата на Стареца. Че точно в едни такива красиви и приятни дни прекарани с любимите си хора можеш да разбереш, как Времето е спрямо Любовта и скоростта на Светлината - относително.
Та връщам си се в нашето градче където скуката е като константа – макар и приблизително. 
И както си ни беше уговорката - отивам в бай Курти защото обещаното за мен е мероприятие - задължително. 
Пием по едно кафе и му казвам:
-    Давай да ходим да я свършим тази работа. Щото то наистина много се проточиха моите обещания в относителността на времето – и без да се бавя бутвам празната чашка, ставам, а той си взема триона и вървейки към двора си говорим -  О, Бай Курти да не забравя! Имаш специални поздрави от Баджото!
-    От твоя баджанак ли?
-    Да!
-    Благодаря! Ама по повод какъв, той ще ми ги праща поздрави?
-    Ами нямахме много време да говорим. Шофираше. Пък имало катаджии. Но ми беше звъннал точно като идвах насам. Кани ме у тях на гости утре вечер. Искал за нещо да почерпи. И имал изненада за мен за която пък аз съм трябвало да го черпя. Ама не каза за какво. Заръча ми само бутилка ракия и кутия бонбони да занеса. Та аз му разправях на къде и за какво съм се запътил. А той почна нещо за сина си да ми говори. Разбрах само, че малкия… Ама не моя – неговя. Племенника ми демек. И как той напоследък голям фен му бил станал.
-    Фен ли? На кого? На мен ли? – пита стареца, обува се и ми усмихва се закачливо -  Или на кое?  Да не би да е на топчето, което ми подариха самите те?
-    Ти пък?! Как на кое? На Дядо ни Орех.
-    Тъй ли? – чуди се бай Курти и заедно се отправяме към улицата - Че от де на къде пък на ореха? 
-    Ми не знам. Може би на това наблегна защото му обяснявах, как ще режем един огромен изсъхнал клон от него. 
-    И само това ли?
-    Само това за племенника ми каза. Да! И се наложи да прекъсне. Нали споменах - имало катаджии. Че май дори го спряха. Щото ми каза, как се налага да приключваме –  отговарям аз, отварям врата на портата, а той подхваща: 
-    Ама видя ли? Аз като ти казах, че съм ги свързал тийнейджърите с дървото. И че те нищо няма да му направят. Ти тогава не ми вярваш… - увещава ме в правотата си бай Курти, но рязко спира на място – А Младеж! Онези двамата какво правят с тез машинарии около Дядо ни Орех? Да не би да искат да го режат? 
-    Яяя…! Не вярвам! Аз нали съм в общината. Ако имаше нещо щях да знам. Казал съм на всички колеги. Иде ли реч нещо за тази част на парка, да ми се обаждат. Тез наистина ще правят нещо незаконно. Може и бракониери на дървесина да са. Ей сега ще разберем какво става – забързвам се аз, оставяйки стареца далеч зад мен.
За има няма минута, две съм до ореха. Легитимирам се с баджа от пропуска за общината. С учудване обаче установявам, че това са хора от цеха на баджанака. Бил им наредил да поставят оградка по ръба на плочника около дървото. От което разбира се първоначално пропадам във вакуума на някакво пълно недоумение. Защото до преди има няма четвърт час говорих с него. А той за тази си самоинициатива ни дума ни стон. 
Моля работниците да не правят нищо, докато не уточня с Баджото, какво всъщност става. Звънвам му. В този момент пристига Бай Курти. И съответно притеснено пита какво се твори тук. Баджанака ми вдига почти веднага. Разбира за какво го търся. И е малко повече от ядосан. Щото неговите пангалози, както той ги нарече са отишли да я вършат тая работа по никое време. Сиреч толкова рано през деня. Че да ги гледат всичките хора прибиращи се от работа. 
Аз го питам от къде на къде той се е нагърбил с такъв жест на добра дарителска воля. А той започва да ми разказва. Подробно и обстоятелствено. Кое, как и защо. Кога, поради какво и накъде. 
Аз го слушам.
И само от време на време казвам: „Да, да, да!“
Но здравата ме напушва на смях от всичките тези съвпадения за деня. И веднага разбирам коя е тази изненада, за която аз трябва да нося ракия и бонбони. Дърпам бай Курти към пейката. А на бачкаторите казвам да си продължават работата. 
Баджото свършва разказа. 
Помолва да остана до края на монтажа там на мястото. Защото онези като нямало никой над главата им можели да претупат работата. А мен отново ме напушва здравата на смях от този странен развой на събитията. Вдигам глава към небето, че да събера сили. И да мога да остана сериозен. Но бай Курти ме усеща, че ми е весело и пита:
-    И какво толкова смешно има? – и ме гледа изпитателно.
-    Има и още как! –  спирам с обяснението си за миг, защото предугаждам какви майтапи ще се вихрят у Баджото на сбирката утре и едвам се сдържам, но все таки успявам да продължа - Нали ти казах, че едно от момчетата дето идват тук е синът на балдъзата и баджанака.
-    Каза - да! И какво?
-    Ами поминалата година към края на учебната, момъкът хлътнал по едно момиче от техния клас. В началото било несподелена любов. И втория срок много си развалил успех. Баджото три пъти го викали в училище. Да му кажат, как на синковеца му работата клоняла към повтория на класа. Та Баджото правил като дарение туй онуй - разни там услуги. 
-    Какво то туй онуй бе Младеж?
-    Ами нещо с ремонти по железариите в двора на училището.  Че да са по-благосклонни да избутат клизматично синчето му по другия начин. 
-    Ахааа…. Вследствие на влюбването, мозъчен запек е имал племенника ти . Разбирам! И свършила ли клизмата работата… 
-    Да! Оня път минал. Но на Баджото му казали, че ако е все така другата година – нямало да има прошка. Ще повтаря. През лятото обаче младежът се обяснил в любов на момичето. И както по железарски се изрази баджанака - заварката станала. Да ама девойчето се оказало много амбициозно. Добре е с успеха. Иска да учи архитектура или уебдизайн. И здраво наблягала на зубкането. Защото техните й обещали, че ако завърши с някакво отличие ще търсят начин да я пратят в чужбина. Пък нашия малко хайта го раздава. Нищо че баща му се опитва повечко да му натяга юздите! – заразобясявах се аз.
И в същия момент докато казвам всичко това и си представих, как Баджото се е канил на малкия да го разхвърля! При тази си мисъл вече не се стърпях. Разсмях се на глас. Та чак работниците започнаха да се обръщат.
-    Ясно ама аз до тук не виждам къде е веселото…? - пак пита бай Курти.
-    Чакай малко, че и аз не знам какво ми стана. Ама ми е много смешно. Слушай сега нататък.
-    Слушам сега нататък – подпира си стареца лакътя на едната ръка върху коляното, а с другата подпира лицето си с обратното на китката и досущ ми заприличва на Мислителят на Роден.    
-     Ами баща му му казал, че от тук нататък няма да може да го спаси, ако я кара все така с учението. И миналата есен като почнало училището, Баджото драматично намалил дневните на влюбения си син. Другата двойка… Тези Коста и Таня, също били с хубав успех. И те имали своите си амбиции. Само нашия бил двойкаджия в компанията. Пък то нали знаеш… С какъвто се събереш такъв ставаш… ! – казвам важно аз и отново избухвам в смях.
-    И какво? Защо се смееш? Да не би всички от групата да са станали двойкаджии?
-    Нее…! Не, не, не!
-    Ми?
-    Тези Таня, Коста и девойката на нашия синковец… Те нали и преди идвали тук до ореха. И правели нещо, което девойка, в която е влюбен племенника била прочела в нета. 
-    Ахаа…! Пак измишльотини от нета казваш. И какво толкова правели?
-    Ще кажа! Чакай малко да си взема въздух! Та работата била следната! Ако се подготвяли за класно, или друг текущ контрол идвали при дървото. Заставали с опрени гърбове на него. И в това положение си преговаряли наученото. Единия четял на глас, а другите повтаряли след него. Първо го направили пробно няколко пъти. Установили, че това с дървото и гърбовете работи. И те много бързо запомнят дори трудните неща. А в последствие много лесно си служат с прочетения материал. Мисля до колкото си познавам племенника в началото най-вероятно той се е отнесъл с недоверие към това дърварско учене. 
-    Е нормално да е било така! Ама Младеж това им знание на другите трима, помогнало ли е с нещо на любовта между твоя племенник и момичето?
-    Тогава, в началото - точно не! Ама на мен и за туй ми е смешното я! Особено като си познавам човека. 
-    Кое то това?
-    Ами как кучето скача според тоягата… Влюбения според сърцето си… Че и нашия хаймана, как заради любовта си е напънал мозъчето. И май понеже се е направил на голям пич, решил да провери явлението лично и от близо. Та няколко пъти сам ходил да изследва нещата.
-    Ходил е щото да се хареса на момичето. Нали така? И аз като бях на неговата възраст съм ги правил подобни щуротии. Ти Младеж щурувал ли си като ти е било влюбено?
-    Щурувал съм! Ама не чак до там! Чакай сега да си довърша…
-    Извинявай! Довърши си Младеж!
-    Че моя племенник - той май не си пада много по напъването на онази си сивата сбръчкана част от тялото…! 
-    Коя тя?
-    За пипето ти говоря…
-    Ахаа… Мозъка имаш предвид.
-    Да! Ама на! Тогава май се е наложило да го употреби въпреки състоянието си…
-    Еее… То така! Така! Интересо клати фесо. И около феса и мозъка под него! А полза някаква имало ли?
-    Имало – да! Всъщност нашият бил напълно приет в компанията и спечелил момичето именно с изобретението си.
-    Изобретение!?
-    С туй дето топчето да се върти над водната струя. 
-    Ааа! Това изобретение! Еее то не е точно негово изобретениеее… Ама от мен да мине. 
-    Е вярно, че малкия всъщност е преоткрил топлата вода. Но за неговия начин на мислене – все е нещо. И тогава сигурно в собствените си очи се е виждал като откривател.
-    Ахаааа… Ама ти не каза как точно го е открил? Чрез мозъчен напън ли го е направил? – пак ми се усмихва бай Курти – Или и той като тях другите… Прочел го е наготово в интернет. 
-    Май не е от нета. Оказва се че май сам се е светнал по въпроса! 
-    Охоо… Той ще дойде наше момче… По старите методи действа твоя племенник. И как станало?
-    Ми как! Хрумнало му един път когато се опитвал да си преговаря урок по физика да го направи с гръб долепен до дървото. Ама нали нямало кой да му чете. Че той сам си четял. И после си повтарял. Искал сам да опита! Дали се получава наистина този ефект с лесното запомняне. Или ония се преструват. И се правят на интересни. 
-    И?
-    Ами му се получило. От горе на всичко докато си повтарял закона за повърхностното напрежение му дошло на ум за топчето. Че може да стои над струята. И решил още веднъж да отиде и да пробва вече с топче как стоят нещата.
-    Така и?
-    И на следващото стоене. Там като на живо си провеждал експеримента с топчето, пък му хрумнала играта с целуването. А то пък за негов късмет и двете неща  много се харесали на компанията. Но така или иначе той пък от своя страна повярвал на другите трима. 
-    За кое им е повярвал? – пак закачливо ми се усмихва бай Курти.
-    Нали ти казах! За факта как в дървото има нещо скрито и необяснимо. Нещо, което го водило към по-добро. И още как контакта с Дядо Орех му давал сили да открива неща, чрез които се издигат в очите на момичето в което е влюбен. Та увлечен от всичко това, ползвайки тази техника с опирането на гърба си поправил успеха. Даскалята в училище не можели да се начудят на промяната. Баща му също. Нашият му разказал за дървото. Но Баджото съвсем в реда на нещата си помислел, че това са си чисти тийнейджърски глупости. Ама то ние няколко пъти си ходим от както се познаваме с теб на гости - ту у тях, ту у нас. Та аз съм споделил пред всички. Даже съм и показал онази снимка. То поради това Баджото и балдъзата много добре знаят, кой и как е дал живот на това дърво. И че дървото е на съответното уважение като за семейна реликва при теб. Пък вече и при мен. Тогава той - Баджото нищо по-така не каза. Но пък сега с гордост ми сподели, че като видял бележника на сина в края на учебната година и му се приискало да вдигне паметник на Дядо ти Орех. Но понеже това е невъзможно, решил поне една ограда да му сложи с надпис Дърво Столетник. Хората да знаят, че си имат такава ценност в града. Пък и кучетата да не го препикавали. Та така – завърших аз и поглеждам стареца, а той гледа в работниците без да мига и се чуди.
-    Виж ти! Виж ти! Какво доживях! Виж ти! И сега какво ще правим. Ще режем ли клона или не?
-    Ами май хич не му върви на рязане на този клон.
-    Така си е.
-    Предния път влюбените, като че ли спасиха по голямата част от него. Щото ти се размрънка, че не ми вярваш. И му се размина само с едно леко клъцване ала подстрижка. Колкото там за един кръст на Макс да има. После Томи и Гергана дойдоха на гости. Сега работниците ни се пречкат. Май все му се отлага изпълнението на смъртната присъдата. Чуднотии май стават около този орех и този ми ти клон!? Не мислиш ли Младеж? И сега какво? Да си ходим обратно в нас ли?
-     Е не! Не можем да се връщаме в къщата. Щото Баджото нали заръча докато не свършат онези, да не ги изпускам от поглед. 
-    Хубаво де… Ама то няма да висим тук така на сухо я? Хайде да те моля тогава да вземеш по една биричка. И нещо малко за замезване за нас. Пък и за работниците. Щото ако си свършат работата както трябва, искам да ги почерпя. 
-    Дадено! – отговарям аз, отивам до леля Събка и се връщам с едно стекче с шест малки кенчета и три пакетчета бирени фъстъци.
-    А така – усмихва се бай Курти – Точно по нашенски. Двама бачкат, двама ги гледат и мезета с биричка мачкат. 
-    Така май ще се получи. Я кажи ти как си Бай Курти? Че тогава на събирането за кръщенето на Бруно бая се постреснах. Щото нали на два пъти май ти попризля. Сега как е работата?! Добре ли си ?   
-    Ааа! Добре съм си … - отговаря той и поглежда в страни като палавник, който не иска да си признае, че е направил беля.
-    Абе има нещо! Амааа…! Май, май! Не ти се говори за него. То ако съм честен,  много отдавана си храня едни мои си подозрения
-    Какви?
-    Ами няколко пъти съм те изловил, как ти все по нещичко си скатаваш от нещата, които се случват около теб. И около нас. Ама хайде от мен да мине. Но пък си мисля щото живееш сам е хубаво, ако все пак имаш някакви здравословни проблеми да не криеш. Или поне на Внучката да ги споделяш.
-    Амиии… не са те точно здравословни… И май няма, как да ги споделя точно с Внучката – върти глава стареца и ме поглежда притеснено.
-    Защо?
-    Защото си мисля, че касаят повечето само теб и мен!
-    Така ли? Само мен и теб ли!? А! Виж ти?! Това сега да не е пак някое ново двайсет?
-    Не е ново! Но все не се решавах да ти го споделя. 
-    И от кога казваш е?
-    От онзи път! Когато ни се срещнаха погледите. Докато се бяхме невели за топчето. Там на кръщенето …
-    Помня я случката – да! Нали и аз за тогава ти говоря я! И какво?
-    Ами тогава ме осени мисълта защо аз те чувствам толкова близък. И защо все ме напъва от вътре всичко точно на теб да ти споделям…
-    Така ли? Виж ти?! И защо?
-    Ами ще ти кажа! Но не искам да го казваш на никого. Нека си е наша тайна.
-    Дадено! Мъжка тайна! Колко му е!
-    Нали съм ти казвал, как имам усещането, че в теб виждам моето друго аз?
-    Каза – да! Даже си говорихме тогава за прераждания. И какво? 
-    Така! Ама няма да го казваш на никого – ей! 
-    Няма де! Нали вече обещах! Мъжка тайна!
-    Слушай тогава! След дъщерята имах и син. Но малко след като се случи това с Проклятието той почина. Беше много малък. На годинка и три месеца. Никой не можа да каже от какво почина детето. Тогава стана и големия разрив между мен и жена ми. Тя ме обвиняваше за смъртта му. Казваше, че аз съм виновен за всичката тази трагедия. Защото с нехайното си отношение към неразположението на детето си съм допринесъл за смъртта му. 
-    Еее това е много жестоко!
-    Така е! Жестоко е! Но тогава бях млад. Медицината в България беше още прощъпулник. А аз самия филолог по образувание. До който и от познатите ми да се допитах, всеки ми казваше: „Еее ще му мине! Може би са колики! Те бебетата така разговарят с нас големите - като плачат“. И аз все това и аз й казвах. Но признавам си! Може би в единия от разговорите след погребението, изрекох върховна глупост. Която много я нарани. И си бе естествено и разбираемо да е така. 
-    Какво? Да не би нещо свързано с Проклятието?
-    Не! Не искам да се оправдавам непрекъснато с това Проклятие! Но ако съм честен, не изключвам вероятността и то да има пръст в това ми поведение. Както и около пренебрежителното ми отношението относно влошаването на здравословното състояние на детето. Така и в необмислените си приказки след смъртта му.
-    И какво толкова си казал?
-    Ами казах на жената: „Добре де! Случилото се случило! И аз искам да имаме повече от едно дете. Ще си направим друго. Какво толкова?“ И си мисля, как точно това последното „Какво толкова?“ никога аз лично не бих го изрекъл. Та до ден днешен това не мога да си го простя. Не зная! Но сякаш тогава някой насила ми постави тези думи в устата. А те очевидно бяха пагубни за брака. И за взаимоотношенията ни с бившата ми съпруга. Че така Младеж. Правилно си усетил, че нещо спотайвам в себе си.
-    Ами да! Ти даже отново го правиш!
-    Кое?
-    Спотайването.
-    Защо?
-    Защо ми разказа тази история? 
-    Защото ми тежи! И искам с някого да я споделя!
-    Да! И още може би и за това, за да скриеш, какво общо имам аз с всичкото това. И пак майсторски да се отклониш от темата, как и защо споделяш с мен всички тези твои лични неща.
-    Ами може и така да е! – извръща в страни глава стареца - Може би ме е страх, или срам. За това… Или пък имам притеснения, как ти ще погледнеш на мен. И на самия себе си. След като ти го кажа.
-    На себе си ли? – погледнах го аз възучудено  - Добре! Щом пък и за мене си ще ми е неудобно… Давай! Давай! Давай да видим! Как ще погледна на себе си! Ако питаш мен, най-вероятно ще погледна както винаги съм си гледам на тези неща. 
-    Ще ти кажа. Щом толкова настояваш. След като изръсих оная велика глупост. Тя изобщо ме отряза от леглото. Не искаше и дума да става да спим заедно. И на мен ми стана ясно, че няма да имам възможност от нея да имам друго дете. И не знам защо, но много ми се прииска точно това детенце по някакъв начин да възкръсне. Или по някакъв начин да се върне от Оня свят. 
-    Е то това няма как да стане!
-    Не е точно така!
-    Айде бе? Ти какво? Как би го върнал?
-    Ами тогава не знаех точно как – вярно! Само много ми се искаше нещо да стане. Защото изпитвах огромно чувство за вина от случилото се. И по този повод една събота вечер отидохме с един приятел за риба. И там се отрязахме. Ама бая здраво. Че тогава на пияна глава аз му се изповядах. А той взе да ме успокоява, как щом това така е станало така е и трябвало да стане. Пък ако толкова искам някакво опрощение - да съм ходил на църквата. И ако не мога друго, то да се моля за по-скорошното прераждане на душичката на детенцето. И то колкото се може по-скоро да изпита радостите на земния живот – запъна се нещо бай Курти и се загледа по посока на Дядо ни Орех.
-    И ти какво?
-    Та така – стресна се от въпроса ми той и продължи - Хванах се аз за тази идея. Като удавник за сламка се хванах. Седнах да чета по въпроса за преражданията. А то тогава в България почти нямаше литература за тези неща. Та тръгнах по разни букинисти. Нали бях филолог - познавах тоз, оня. И те ми намериха доста апокрифни за времето си текстове. Че там се запознах отчасти с явлението реинкарнация. След това започнах всяка неделя да се моля това детенце да се прероди, колкото се може по-скоро. И то ако е възможно в най-хубавото семейство – отново спря разказа си стареца и поглежда плахо към мен. 
-    Добре! И какво общо имам аз в цялата тази история?
-    Ами може да ти прозвучи Парадоксално на твоята Интуиция, но тогава там до чешмата до Дядо ни Орех някак си осъзнах, че всъщност не е изключено ти да си преродения мой починал син – промълви бай Курти и се загледа към бликащата вода на чешмата.
-    Ха така! – възкликнах аз – Или както каза ти преди време: „И какво стана сега бай Курти ние май почти роднини ще излезем!“ – усмихнах му се аз, но нещо от вътре бая ме жегна. 
-    Ами май така се получи – да! То и поради това може би ми прилоша я – от една страна! – усмихна ми се доста смутено стареца. 
-    Ясно! Ама щом казваш че е от една страна… До колкото вече те познавам със сигурност има и друга страна. Която май отново ще се опитваш да спотаиш… 
-    Еее…! Да не ти стане много пък?! Ако ти кажа всичко на веднъж! А Младеж…?!
-    Няма да ми стане много! Казвай! Казвай! Точно съм те хванал на изповедна вълна. Че ако те изпусна, може после двадесет и две прераждания да чакам докато чуя цялата истина – побутвам го леко по ръката, а той ме поглежда отново с някакво скрито чувство на вина и продължава:
-    Мисля ми стана лошо и от това защото ми се стори, как това беше и ключовото последно ПИ за моето Проклятие. След разгадаването на което Проклятието се разпада. Така както ми беше казал Метачът.
-    Последното ли? 
-    Да! Последното! 
-    И ти как пък разбра, че е последното. И кое те кара да си мислиш, че това което ми казваш има нещо общо с някаква подобна възможност?
-    Амии…! Как да ти кажааа…?
-    Казвай, казвай! Щото сега вече ми стана интересно – признах си съвсем откровено аз, но виждайки, как бай Курти извърта глава и сякаш започва пак да се разсейва, го подканям – Казвай защото ако не си кажеш всичко е те тогава ще те издам на Внучката.
-    Ааа… Сакън недей това! Нали се договорихме за мъжка тайна да бъде!? 
-    Добре де! Ама давай до край тогава де!
-    Добре Младеж ще давам! Та сега като ти казвам всичко това си мисля, как Метача се оказа много, много по-голям Гявол от колкото аз го имах.
-    Пак ли той е в дъното на всичко?
-    Май да!
-    И защо?
-    Защото тогава когато си говорехме за тези неща той ми се усмихна доста загадъчно. И знаеш ли Младеж шептеше ми от тихо, по-тихо ще кажеш, че се пазеше да не ни чуе Съзаклятника.
-    Ха, ха, ха! Дето старите хора викат: „Тихо да не чуе Дявола!“ И какво ти прошепна? 
-    Така! Така! Че каза ми: „Ти си умно момче. Ти ще разбереш кога си отгатнал последното ПИ. И това ще стане най-вероятно, веднага щом срещнеш или откриеш нещо, което никога в живота си не си предполагал, че ще можеш да срещнеш и откриеш.“  
-    И ти какво откри.
-    Ми нали ти казах вече! Открих това което ти споделих преди малко. Мисля открих кой си ти Младеж. И тогава като изневиделица си мисля разгадах и точно Парадокса на собствената си Интуиция. 
-    Кой той тоз Парадокс бай Курти? Я дай Джокера като Примерно Например!
-    Примерно защо те допуснах в живота си. И например защо толкова далечен за рода, професията и родно място човек го чувствам толкова близък и познат…
-    Ахаа… Ясно!
-    Пък колкото за Проклятието… То аз вече имах някакви индикации, че съм на път да го сразя… Но още не бях съвсем точно и категорично сигурен. Може би още малко трябва да се наблюдавам.
-    Какви индикации?
-    Ами първо за пръв път в живота ми и то още в първата ми среща с някой се получи звън дрънтеж. Там дето в оня ден с теб разгадахме няколко на брой ПИ.
-    Това ли е то?
-    И още има. 
-    Охооо… И още? Казвай!
-    После след тогавашния ПИ маратон, който с тебе направихме, открих че гърлото и стомахът  ми не се стягат на топка, докато си говоря с вестникарката… И гледай как се редят нататък нещата!
-    Как? – усмихвам се някак си доволен от ентусиазма му, но горещата топка в стомаха ми не спираше да се върти. 
-    След това не знайно защо, каня само теб на рождения си ден. А видите ли изневиделица се появява дъщерята. И още и ми връчва отмяна на ограничителната заповед. Не на последно място имам нов четирикрак приятел – после ме поглежда едва ли не свенливо и добавя - Иии… искрено се надявам и не само четирикрак.
-    И сега какво? Това че аз може да съм еди кой си го разбрах. Ама разпаднало ли се е Проклятието или не? Това не ми каза. 
-    Нали вече ти казах! Не мога още точно да определя. Но си мисля, че съм направил всичко необходимо това с разпадането да се случи.
-    Кое е то всичко необходимо. Какво още си направил?
-    Ами ти едното го видя с очите си. Там дето обърнахме енергията на Проклятието срещу самото Проклятие. 
-    Ахааа да, да! Груповия залп от Любов. Да и какво? Е имаше ли ефект?
-    Определено. След това се случи нещо много, много важно за мен! 
-    Какво?
-    Може да не ми повярваш Младеж… Но малко след залпа, открих ключовата дума в шифъра на Съзаклятника!
-    Ехааа! Браво! Това вече е новина! Ама сигурен ли си? Или е само предположение? 
-    Да! Именно! Сигурен съм че открих ключа на шифъра! Но за другото дали се е разпаднало Проклятието не съм точно.
-    И как стана това с откриването? Я кажи!
-    Мисля стана тогава когато кръщавахме Бруно.  
-    Там когато бяхме всички до чешмата… С Томи, Внучката и Гергана ли? 
-    Да!
-    И как?
-    Ами мисля докато гледах топчето с имената на УБУНТУ дружината. Тогава ми дойде музата. Но не можах точно да го осмисля в самия момент. Или по-точно да подредя пъзела от факти, събития и закономерности. 
-    Запъна ти се логиката като на моя племенник казваш. И защо така? 
-    Защото в главата ми всичко се завъртя като в исторически калейдоскоп. Загледах се в Бруно и се замислих за Джордано Бруно. За това как малко преди това в къщата вие приравнихте моята борба срещу Проклятието с неговата борбата със Светата Инквизиция. И така…
-    Е само това ли е? И от тези мисли веднага ти дойде на ум, какъв е ключа за шифъра на Съзаклятника?
-    Не!Не! Не! Не беше толкова лесно. 
-    Хубаво де разказвай!
-    Разказвам! Ама ти само ме прекъсваш! И аз не мога да си подредя мислите… Кое, как и след кое ми хрумна тогава!
-    Добре извинявай! Ти казвай. Пък аз ще си мълча. 
-    После се замислих изобщо за лошотията по света. А поглеждайки отново към невръстния Бруно се сетих за секретната база до Париж. За борбата на Тюринг. И огромния къртовски труд на криптоаналитици около откриването на шифъра на Енигма.. Та тогава изведнъж се присетих, как ти веднъж беше нарекъл Хитлер.
-    И как го бях нарекъл?
-    Световен злосторник.
-    Ми той не е ли такъв?
-    Безспорно! Такъв е – да! Но мислейки си за него се сетих и за моя Съзаклятник. Онзи, който ме е проклел. И че той е някакъв подобен злосторник като Хитлер. И как е крайно време и той да си намери майстора. Така като навремето Тюринг е спомогнал и провалил плановете на Хитлер за господство над Атлантика.
-    И какво?
-    И тогава се ядосах на себе си, че бях отгатнал само връзката в прекодирането на Живот в Смърт. 
-    И какво?
-    Като седяхме в двора продължих да мисля над тези неща. И изневиделица нещо ме стрелна. То и за това те помолих да ми донесеш вода. Да остана насаме. Че така по-добре мисля.
-    Аха почти ме натири казваш! Ясноо! И какво измисли?
-    Ами реших да подходя математически. И написах онова прословутото съчетание за решаване на уравнение с две неизвестни. 
-    За кое, за кое?
-    За решаване онова уравнение де!  Дето нещата се решават на хикс по диагонал. Написах думата Живот до нея думата Смърт. Защото те ми бяха известни . После написах думата Любов до нея не знам и аз защо, но вместо Х написах Злосторник. 
-    Ами може би защото той Злосторникът ти е бил като Х – неизвестен.
-    Да може и така да е.
-    И пак не знам защо! Всъщност знам. 
-    Какво знаеш?
-    Знам че както и предния път когато открих кода и ключа в това, че Живот е прекодирана в Смърт листата на орехите пак се разшумяха…
-    Как така се разшумяха? От вятъра ли?
-    Не знам! Аз вятър не усетих. Но листата се разшумоляха по много особен начин. Там дето ти разказвах как растенията предупреждават за зла буря всички наоколо. Но този път чух чак и Дядо ми Орех шуми. Ама точно така, както той шуми преди градушка. Тогава разбрах че нещо става. Или че ще става. И така както бях написал четирите думи на земята, реших да ги погледна от горе. Прекрачих ги, заставайки над думите. Без да искам обаче съм настъпил думата Злосторник върху онази й част в която беше написано „орник“.  И тогава го видях…
-    Кое?
-    Как кое? Ключа към шифъра!
-    Как така?
-    Ами видях, че онази видимата незастъпената първа част на думата бе Злост… И веднага се сетих, как всъщност Любов и Злост са с еднакъв брой букви. А като ме перна факта, как двете са си точно съществителни имена се светнах че още и двете понятия са антоними. 
-    Еха…! Супер си бай Курти! 
-    Не знам дали съм супер… Но тогава ме озари и мисълта, как онзи всъщност прекодира в мен думата Живот в Смърт. А думата Любов не в Омраза, а в Злост. Която като смисъл идва от Злосторник  или „Зло да ти сторя“.  Тогава схванах същността на принципа на шифъра - тези четири думи разменени на кръст са ключа към шифъра на Проклятието. И ако намеря начин да им разместя в правилен начин местата - мога да го отключа и да премахна оковите му.
-    Може, може! Но аз да си призная не виждам между Злост и Омраза чак такава голяма разлика – реших по мой си навик да го подкача аз - Амаа… Щом пък си рекъл… Още по малко пък виждам разлика в поведението на хората, който го практикуват този спорт наречен мразене. Или пък онези, които правят лошо от злоба.
-    Ти може и да не виждаш! Но аз не само го виждам, но и почти цял живот го чувствам на гърба си! 
-    И къде е чак пък толкова огромната разлика между Омразник и Злосторник?
-    Виж Младеж! Всеки може да мрази някой. Но не е задължително винаги и на всяка цена, мразещият да иска да ти стори зло. Докато има хора дето по природа са така устроени…
-    Как така?
-    Ми така! Те не мразят лично никого. Но винаги са готови да ти сторят зло. Без дори изобщо да те познават. Ни лично. Ни задочно. Те не влагат персонални чувства към този или онзи. Те просто се зареждат когато правят зло някому. Такива хора обикновено стават наемни убийци. Или пък всякакъв род мошеници. На едро, на дребно, на средно. При тях причиняването на вреда или дори причиняването на смърт води до доставяне на върховно удоволствие. И понеже по този начин изкарват и прехрана си, много често с цинична наглост подържат тезата, как това е обикновена работа. А прецизното изпълнение при правенето на някакво конкретно злото… Като например безболезненото и мигновено отнемането на човешки живот… И как това деяние не е нищо друго, освен вид перфектен професионализъм. Който видите ли може да се нарече дори хуманен. 
-    Това ясно! Добре! И какво като Той-Злосторника така те е кодирал? Нали в края на краищата не те е убил?
-    Как какво? Нали и предния път казах за мъката около моето прекодиране! Ще ме извиняваш, ако ще се повторя. То нали не ти е било в житейска тежест, може и да не си му обърнал внимание. 
-    Спомням си нещо, но бегло. Няма проблем - повтори го ако трябва. 
-    Та когато аз си мисля по посока на някой за това той да е Жив - всъщност излъчвам послания внушаващи Смърт. А когато си мисля за Любов от мен лъхат импулси сеещи Злост. Това съответно на подсъзнателно ниво плаши хората. И ги и обърква. Обърква и мен. И само безрезервно приятелски настроени личности като Внучката, Томата и като теб… Такива които са успявали да се преборят с това си непонятно усещане… Явно само те са могли да контактуват с мен по-продължително.  
-    Вярно ли е така?! Виж ти!? И казваш този човек или този тип хора така се зареждат с жизнена енергия?
-    Да! 
-    Виж ти! Това не съм го знаел! 
-    Е! Вече го знаеш!
-    Дааа…! Наистина странен начин да съществуваш на гърба на другите… Добре де! А ти как си го доказваш всичко това. Само теоретично ли? –  питам, поглеждайки към бай Курти и виждам блуждаещия му из площада поглед, но все таки той ми отговаря макар и разсеяно:
-    Така си е! Странни са тези енергопиющи начини на съществуване! Но ги има по Белия Свят! И да! На Съзаклятника този му метод му е вършил чудесна работа – вдига очи стареца към мен, погледите ни се срещат, а той сякаш някак си се стряска и продължава - Пък колкото до доказателстватааа… Знаеш ли първото, за което се сещам, май вече ти го споделих. Че след звън дрънтежа с многото открити ПИ ми поолекна. И на всичкото отгоре ми се струва след това нямаше никаква ответна реакция от негова страна… 
-    Реакция ли? Каква реакция? И какво от това като я няма? – питам нетърпеливо аз. 
-    С две думи нищо друго лошо не ми се случи. Та може би поради това някак си се досетих, че има две възможности. Или удара от трептежа по Съзаклятника е бил много силен. Или той е правил всичкото това не по нечия конкретна поръчка. А ей така - самодейно. 
-    Самодейно ли?
-    Да! Именно! Самодейно! По интуиция. Без да има определена специална подготовка от някой. А тази всичката мръсотия, която той е направил към мен – я е направил ей така. Защото просто това да прави лошо някому си му е вродено. А аз съм попаднал в полезрението му по някакво необяснимо за мен стечение на обстоятелствата – спря до тук с обясненията си бай Курти и се загледа в далечината. 
-    Добре! Нека така да е! И после?!
-    И после може би именно и поради липсата на специални знания в криптологията е допуснал и онази прословутата фатална и елементарна грешка. 
-    Прословута грешка ли? 
-    Да!
-    Коя тя прословутата грешка? 
-    Сещаш ли се за идолопоклонническата фраза писана след всяка шифрограма на Вермахта.
-    Сещам се да - Хайл Хитлер. 
-    Именно! Същата грешка от сатанинско идолопоклонничество към лошотията може би е допуснал и моя Съзаклятник. 
-    Същата? Мислил си е за Хитлер и Вермахта ли? Стига де!
-    Нее! Не това Младеж! Той че и Хитлер е бил олицетворение на лошотията си е така. Но моя Съзаклятник не си е мислел за тях. Исках да кажа, как и той е допуснал същата принципна грешка. Тази която са допуснали операторите от Вермахта, изпращащи шифрограмите до подводниците... 
-    Ахаа… Разбрах те сега! Ама какво беше то? С операторите на Вермахта? Това май вече не го помня! 
-    Там дето ти обяснявах, как може би, разчитайки на неразбиваемостта на кода са нарушили основно табу в криптологията… И в разрез с това табу, първо са започвали радиопредаването в една и съща рубрика за времето. Второ винаги в края на всяка шифрограма все са се подписвали с еднотипното Хайл Хитлер. 
-    Аха вярно, че така беше! И какво?
-    Че и моя човек и той така. И той след всяко отправено проклинащо послание към мен най-вероятно е приключвал проклятието, завършвайки със словосъчетанието Злост и Смърт. 
-    Да, да, да! Сега вече се сещам! Дето говорихме, че основен принцип в криптологията е да не се повтарят фрази или думи на едни и същи места. И там дето каза ти за Иш Аллах и Амин!
-    Именно! Пък аз нали ти казаха, как след случая с инсулта на Макс всяка Божа сутрин му изпращах на този незнаен злобар Любов. 
-    Е и?
-    Да, ама моята мисъл за Любов понеже е прекодирана от него самия в моето подсъзнание в Злост… И тя отива при него като енергиен импулс точно под формата на Злост. А сещаш ли се какво ми каза на времето самия ти за стрелата и щита?
-    Ахааа да! Острието на стрелата не може да спре друга стрела летяща срещу нея. Да и какво?
-    Как какво. Поради това прекодиране всеки обикновен човечец щом започне да си мисли нещо лошо за Съзаклятника. Макар и да го прави задочно. Защото няма как да го познава. То вместо мисли за Злост и Смърт към оня злобар ще политат добри чувства с пожелания за Здраве и Любов. И така! Всъщност всички прокълнати от него хора… Пък може и всички останали, мислейки си за него с лошо не само, че не му вредят. Ами и на обратното. Дават му допълнителни сили. 
-    Ахааа…! А ти понеже не си му изпращал Злост и Омраза, а си му пращал това, което той най-малко е очаквал –  мисли за Любов, Живот и Здраве. Което разбира се при него е пристигало като импулс за Злост, Смърт и Болест. И работата се е получила, нещо като: „С неговите камъни по неговата глава“

 
-    Именно! Дето викат старите хора „Все някога всеки един си намирал майстора“!
-    Ама чакай! То така двамата като сте се обстрелвали взаимно със стрели… Как да разбирам другото?
-    Кое е то другото?
-    Имам в предвид ти как си взел надмощие? За да стане това трябва все таки да си измислил начин и да се защитаваш от неговите злостни стрели? Или да имаш много повече сили, за да преминеш в контра атака. Че да го победиш. 
-    Ами забрави ли?
-    Какво?
-    Как какво! Груповия залп от Любов?!
-    Ахааа! Казваш тогава там когато се бяхме събрали всичките около чешмата… Дето дружно му пращахме всичките Любов. Ахааа… Тогава май сме му спрели тока на онзи… Така ли?
-    Нещо такова се е получило - да. Вие понеже не сте прекодирани, излъчвайки Любов, ако не друго поне се явихте мой приятелски щит. Или пък знам ли? Може би той е в състояние да ползва само прекодиран импулс от прокълнати от него хора, за да се зарежда. Не зная. Но имам усещането или по-скоро съм почти убеден, как тогава нашето действие имаше невероятен успех.
-    Яснооо! И сега какво? От тук нататък търсим явни доказателства за това, че Проклятието ти вече го няма…? Така ли?
-    Именно! Търсим!
-    Ама я чакай малко! - поглеждам строго към стареца, защото ми хрумва, да изпитам тази негова хипотеза без той да се усети. 
-    Чакам малко! – повтаря след мен бай Курти, спира да говори и ме гледа в очакване.
-    Ти нали преди време ми говореше за приликата между Любовта и числото ? (Пи).
-    Говорих ти – да! И си заставам зад думите. Че за мен си именно и точно така.
-    Добре, добре! Нека е така! Няма да споря по въпроса! Ама ще ми го напишеш ли три пъти на лист хартия?
-    Кое по точно?
-    Числото ? (Пи). И после под всяко число, че Любовта е равно на самото число ? (Пи). Ама със знака му и с цифрите до стотния знак след запетаята. Така както си го пишеш. 
-    Защо? Нали си знаеш, че мога да го правя?
-    Защото това ти сравнение много ми харесва. И сега изведнъж ми хрумна как  искам да направя клипче. За това как го пишеш това мистичното ?(Пи). И да го пусна на страницата си в нета. 
-    И защо това?
-    Може пък и това по някакъв начин допълнително да му повлияе негативно на този твой Съзаклятниик. Защото предполагам много хора ще ти се възхищават. А това може би не е без значение.
-    Че колко му е! Щом пък е в полза за борбата срещу оня злосторник – съгласява се стареца и пита – Де го листа. Давай да пиша – и ми се усмихва някак си важно – Давай го тук тоз лист! Ехаа…! Още само като интернет звезда в клип не съм бил – после поема листа и химикала, който му подавам и пита – Кое да е първо? 
-    Първо пишеш думата любов. Ама с едър шрифт я искам. 
-    Така ли? – започва да пише бай Курти първата дума ЛЮБОВ все с главни букви спира и ме дарява с усмивка.
-    А така! Че да се вижда ясно после на киното. Ха сега отдолу напиши, как тя е равна на ? (Пи). Ама я искам Архимедовата константа така както си я пишеш със стоте знака зад запетайката.
-    Добре – съгласява се бай Курти.
     Изписва още два пъти ЛЮБОВ.  След това пише три символа ? (Пи). Знак за равенство. И  започва да изписва цифрите.  Реди ги бавно с майсторски хъс - като стар калиграф.  Първо наведнъж на листа се появяват 3,14. За малко притваря очи – и след четворката изписва 1. После пак примижва извайва - 5. След това близко до петицата почти изографисва 9… Спира се на последната овална цифра и мисли със силно стиснати клепачи. Така няколко секунди. После отваря широко очи и ме поглежда уплашено. Пак се навежда над листа. Пак мисли. И после пак ме поглежда, казвайки притеснено: 
-    Май нещо ми става с главата! 
-    Какво? Да не ти е лошо? – притеснявам се не на шега аз.
-    Нищо му няма на лошото ми. Ма не мога да се сетя ни една цифра след деветката. Да не ма е пернал и мен някой инсулт? Както стана тогава с Макс? А Младеж?
-    Ми не знам! – спирам да снимам аз и се вглеждам в него, но не откривам никакви смущаващи признаци и се опитвам да го успокоявам – Изглеждаш много добре. Нещо боли ли те? Свят да ти се вие? Да ти се гади? Или да усещаш пулсации в главата? Или някакво напрежение…
-    Не! Нищо такова – прекъсва ме той - Ама ето пак се опитвам да го напиша. И повече от деветката не мога да стигна – почти като ученик ми се оправдава стареца.
В тоз момент обаче двамата работници се провикват, че са готови и искат някой от нас да отиде и да приеме обекта. Защото шефа така им бил наредил. 
-    Аз ще отида да видя какво са направили тези. Ти стоиш тука и не мърдаш. Ако нещо ти прилошее - викай! Разбрахме ли се? – почти му заповядвам аз, тръгвам към ореха, и го чувам да ми подвиква:
-    Разбрахме се нийй… Ма си мисля тооо… Ако толкова много ми прилошее… Май ще падна възнак като круша. Та с викането не знам точно как ще стане…  Амаа щом си рекъл ще се напъвам да дам глас – чувам как стареца да си мърмори под носа, а после се провиква подире ми - Ама Младеж! Ти почерпката няма ли да им я отнесеш?
-    Първо да видя каква са я свършили. Пък почерпката след туй – отговарям му аз през рамо.
Отивам до Дядо ни Орех. Оглеждам оградката. Проверявам заварките. Пипам с пръст тук таме. Нещо обаче около цялата тази орехова обстановка ми се струва странно. Но нали гледам в оградата и се разправям с работниците, не мога да от ряз да включа какво е то. И си мисля, как като се върна с бирата и ще доогледам по-обстойно. 
Така и става. 
Всичко сякаш ми е и до ден днешен пред очите. 
Бай Курти се е навел над листа и се опитва да се сети за поредното число след десетичната запетая. Вземам бирите и пакетчетата с бирени фъстъци. И на бърз ход ги отнасям на работниците. Те са повече от доволни. Усмихват ми се и ми махат за довиждане. Аз обаче почти не ги отразявам. Започвам отново настойчиво да оглеждам всичко в детайли. Щото може би от две седмици не съм се приближавал до ореха.
Гледам и мисля.
Мисля и гледам.
Кое и какво е това, което ме кара да чувствам, че нещо не така както трябва да е?! 
А то мозъкът ми разделен на две. 
Щото хем тука да се вглеждам… 
Хем пък ми е притеснено какво ли става със стареца. 
И през има няма няколко секунди, обръщам глава към него.
Иии тогава го виждам!
Онова което не е така, 
…както си мисля че би трябвало да е.
А то някак си ме стряска. 
И ми е чудно. 
Но ми е и радостно. 
След което кажи речи на бегом се връщам при бай Курти. А той също като двойкаджия на поправителен все още си гризе химикалката. Поглежда ме с тъжна вина в очите и повдига притеснително рамене:    
-    Не става Младеж! Само за още две цифри са сетих – после върти в отрицание глава и интензивно я разтрива - Май до тук ще съм аз. Май много ми дойдоха тази година радостите. И дето старите хора казват много хубаво не е на хубаво – кърши пръсти старецът и с прехапани устни поглежда към небето – Може пък Всевишния да ме е пернал с някой напомнящ Божи SMS… 
-    За какво това?
-    Че ми е време веч трябва да ходя при някой от съучениците си! Там горе на небето.
-    Пернал те е Дядо ти Боже – вярно. Ама не с инсулт!
-    Ми?!
-    Ми амииии… Най-вероятно със старческа деменция те е пернал. Както си му е всъщност реда, да си бъде на тези ти години. Нищо ти няма бай Курти! Много по-добре е от това което си мислиш.
-    Че кое му е доброто?!
-    Може би вече пък да си съвсем нормален старец.
-    Ха така! И как то така? Младеж вече не си спомням кога изобщо съм бил нормален. Да не кажа, че и въздълбоко се съмнявам дали по принцип съм се родил нормален – отговаря ми бай Курти, поглажда се отново по главата и едва ли не възкликва – Да бе ей сега! – после най-неочаквано лицето му се изкривява в гримаса изпълнена със самодоволство и прихва да се смее на глас – Как ли пък не?! Ей ся! След седемдесет и петата и ще се нормализирам. Какво искаш да кажеш Младеж? Не ме разсмивай и ти! Чеее… вместо инсулт да не се инфарктирам тука и сега от смях. Я по-скоро кажи си ти - кажи! Какво си ми наумил Младеж!
-    Искам да кажа, как имам сериозни съмнения, че Проклятието ти наистина се е разпаднало! Илиии… издухало! Илиии… разложило! Илиии… не знам там! Не разбирам от такива неща. Как се получават. Или пък как се махат. Но си мисля - вече го няма! 
-    Ха дано! Ама на дали? – усмихва ми се пак бай Курти – Оня Графа ли беше Лорда ли бешеее… Нали такива ги пееше едно лято? Пъъъък! Ако си мислиш, че това дето закъсах с писането на числото е някакво доказателствооо… Струва ми се - лъжеш се. По-скоро нещо ми става. И съвсем изкуквам. За това е така. 
-    Не се лъжа. Не изкукваш. Нали ти казах. И не те е пернал никакъв инсулт. Просто Проклятието вече не тегне над теб. А това с числото си е една нормална старческа деменция. Пък ако тази дума не ти харесвааа… Мога с цяло изречение да я заменя.
-    Ха замени я де!
-    Положението е свързано с типичната ти за годините възрастова неуслужливост на паметта. Което си е пак същото - деменция. Толкова жива, че чак помръдва от долу под скоропостижно вехнещите ти спомени за това легендарното число ? (Пи). 
-    Младежки приказки!
-    Не са! Даже имам неоспоримо доказателство за това, за което ти говоря!  
-    Да бе! Ако не е инсулт… Как така пък точно днес… И точно - хоп! От изведнъж ще стане – после пак ме поглежда в очите и пита с типичната за невярващ антихрист ехидност в усмивката си - Де го това твоето доказателство. Я го дай тук да го види стария вълк.
-    Ще ти го дам. И още как. И ако искаш да знаеш никак даже не е станало изведнъж. 
-    Ахаа… Дълго се е кумило преди да ти се покаже точно днес казваш. И за това ли, че не е станало изведнъж… И за него ли пак имаш доказателство? 
-    Имам да!
-    Ехааа! Ти днес целия си се потопил до гуша в доказателства бе Младеж!  Дай тогава да го чуя или видя! Какво само ме гледаш с този радостен поглед?
-    Бай Курти, я кажи! Ти от кога не си се опитвал да напишеш числото до стотния му знак?
-    Ами от кога я?! Ми май от преди една… Не! Не! Нали преди две седмици правихме кръщенето. Значи по-точно от преди повече от три седмици. Ама май три бяха. Щото… Да! Точно така! Седмица и нещо преди кръщенето на Бруно беше. Точно така! По предния четвъртък преди кръщенето. Внучката дойде на гости с една нейна приятелка и с нейното дете. Че на тях им го писах. Защо питаш? Искаш да определиш от кога се е разпаднало проклятието ли? 
-    Да!
-    Аз не ти вярвам това да се е случило. Ама в другото вече съм убеден – отново ми се усмихва закачливо стареца.
-    В кое то - другото?!
-    Че май ролите се размениха? А Младеж? Сега е твой ред да доказваш Парадоксите на Интуицията, а? Добре де! Какво пък толкова. Старият Курти и той да научи нещо от младия Младеж! Давай! Ако можеш доказвай!
-    Ще, ще, ще! Ела да видиш нещо! – и му махвам с ръка да ме последва.
-    Идвам! Хем и най-сетне ще я свършим тая работа с клона.
-    Така, така! – съгласявам се с него – Точно сега му е времето. Още е светло – и го подканям - Дай триона на мен и да вървим!  
Отиваме до дървото. Той поглежда оградата. Отваря и затваря вратичката. Личи си, че му харесва. Погалва табелката с надпис Дърво столетник. Пак отваря вратичката. Влиза през нея. Отива до мястото погалва наранените места по дървото. Там където преди са били отрязаните клони свързани с душите на Чарли и Сузи. Прокарва пръст в издялканите каналчета с формата на сърце и въздъхва:
-    Еееххх… Еееххх…  Еееххх… Какви приятели бяха! И какви години бяха. И как всички към небето отлетяха! Еееххх…! Ееееххх…! Еееххх….! Ама я виж какви хубави сърчица са изваяли децата на местата на клоните, а? Да кажеш на твойто момче, че и за Максито искам едно такова сърце да направи. Само че чий имена ще напише вътре… Иска ми се сякаш да са на влюбени хора…
-    Може на Томи и Гергана.
-    Ееййй! Виж това е гранд идея - да знаеш. Те много ще се зарадват на един такъв жест. Ама първо дай да отрежем клона. Че да му открием фронт на момчето за творчеството. Пък после нали искаш някакви доказателства да ми доказваш…
-    Добре ще го отрежем, ама първо хубаво го погледни!
-    И какво му е на клона – вдига глава бай Курти към него и застива на място -  Ааа! – почти извиква стареца - Не може да бъде! – и ме поглежда, а лицето му излъчва коктейлна смесица от учуденост и уплаха – Я стига бе! Това да не е някакво ново изкуство на твоите младежи. Нещо като оградката или сърчицата? – пита бай Курти, протяга се и си откъсва два крехки листенца от обречения на ампутация клон – Виж ти! Виж ти! – започва съвсем откровено да се чуди той – Ама те вярно, че са истински. Много странно! И наистина са много истински! Много странно!
-    И най-странното бай Курти е, че няма как да са малко, или полу-малко, или на четвърт малко истински. Те са си направо и натурално крехки, пролетни листенца в първите дни на септември? Чудновато - а? – усмихвам му се аз и го гледам в очите, а той свежда виновно поглед и ме гледа засрамено през вежда – Ама бай Курти ти какво? Да не си помисли, нещо друго - а?
-    Ами ако съм честен, първо друго ми мина през ум.
-    Какво?
-    Че към оградката като изненада сте прикрепили и някаква такава шега. Със залепени по клона листа. За да ме развеселите. Но виждам, че са си напълно и съвсем истински. 
-    Нали?! Истински са!
-    Именно! И работата е ясна. 
-    В смисъл?
-    Отърва се от рязане тоз клон! Това е истината! И то за неговото спасение май заслугата е най-вече твоя. Дааа… –  обръща се към мен и си му личи как е доста объркан, но запазва самообладание и пита – И с това доказателство, искаш да кажеш, че Проклятието вече го няма? Така ли?
-    Нищо такова като казване не искам да ти казвам. По иначе е работата. 
-    По-иначе ли? 
-    Ами да! В момента направо ти го доказвам. 
-    Доказваш го?! И как?
-    Виж! Клона се е даврандисал. Ранна есен е, а той се раззеленява. 
-    Това ли е то?!
-    Ми малко ли е?! 
-    А друго има ли?
-    Еее! Числото преди малко не можа да го напишеш. Още какво доказателство искаш да ти демонстрирам, кажа или покажа? Да ти припомня, как имаш нов четирикрак приятел. И още и отмяна на решението за ограничителната заповед ли? Това ли искаш. Ами добре! Ето казвам ти ги и другите ми доказателства.
-    А не, не, не! Младеж тези изброените неща… За тях може и да си прав. Искам да кажа, че те може и да са доказателство, как Проклятието се разпаднало. Но за другото никак не си познал.
-    За кое то другото бай Курти?
-    За това, че това септемврийското разлистване на клона има нещо общо с Проклятието.
-    Как така? То нали това, че клона съхне си е част от добрата страна на Проклятието. Там дето ти можеш да свързваш хора, животни и растения … И там защото кучето като умре - изсъхва и клона. Пък ето като го няма Проклятието и той-клонът се оправя! Аз така мисля че е.
-    Първото е вярно. Умре ли кучето умира и клона. Така си е. Но пак ти казвам. Това че точно този клон, току сега се е разлистил… Това няма нищо общо ни с мен ни с Проклятието. Това си е вече чисто твоя заслуга.
-    Как? И от къде на къде?
-    Така! 
-    Просто клонът видя в теб защитник и приятел. И това му помогна да се съвземе от мъката по Макс! Пък аз нали ти казах, че те растенията са малко по-бавнички от към това да си харесат нов приятел…
-    Я стига и ти сега.
-    Стига не стига, за мен това си е чистата истина. За което съм ти благодарен. Щото аз много си го обичам Дядо ти Орех. И никак не ми се иска да го кастря без причина. Пък той не само клонът вече ти е приятел. Или да го кажа и аз така, както се изразява моя приятел Томи, Дядо ти Орех също ти е от известно време голям фен.  И ще трябва да знаеш, че вече сте душевно прикачени. 
-    Яяя…?!
-    Да! Ама за по-дългичко ще е това свързване.
-    Яяя…?!
-     Да! Искаш не искаш. Така е! И то именно чрез онази особената свързаност на безкрайната рубинова броеница на числото ? (Пи). От онзи тип – дето Докато смъртта ви раздели.
-    Добре де щом казваш… Нека пък да ми е приятел този клон. Че и Дядо ни Орех. Не ми пречи… 
-    Абе не ти пречи, не ти пречи - ама сега какво? Пак за бай ти Курти вътрешното – нали?
-    Защо пък вътрешно да е за теб? Че няма да можеш да си набавиш дървесина за подпалки ли? 
-    Неее…! Не това! Защото както се очертават в момента нещатааа… Струва ми сеее… Поне до колкото вече те познаваааам… Ти Младеж хич няма да си тръгнеш от тук, ако аз не те почерпя специално за двата повода. Нали така? – пита той уж весело и на шега, ама очите му бая пълни с влага и си вади портфейла – Ето ти една паричка. Като по-млад нали пак ще скокнеш за биричка и мезенца? Ама този път виж иди до Горно Оряховската скара? Че да е топличко мезето. Купи каквото ти е на сърце. Ааа…! И две порции мръвчици за моите любимци да вземеш. Тях също искам да почерпя. Щото нали и техните имена ги има на топчето. За мен това значи, как и те са участвали в залпа от Любов – казва ми строго той, аз тръгвам и го чувам как ми подвиква в гръб - Ама бирата да е Туборг, Амстел или Старопрамен. Че то при такива няколко повода в един ден полага малко да се поглезим. 
-    Бай Курти този път по никакъв начин няма да ти откажа – усмихвам му се аз, през рамо и се забързвам към съответния обект.
Вървя към Горнооряховската скара, но от ума ми не излизат гледката от леко поклащащите се свежи орехови листенцата. Още и онова, което той малко по-преди това ми каза за мен. Дето можело да съм прероден негов син, което пък било основно обяснение, защо толкова добре се разбираме двамата. И след няколко крачки се обръщам неволно към пейката.
Странно! Пейката е празна. Него го няма. Странно!
Не знам защо, но някак си не ми е притеснено от това. И не се спирам. Продължавам напред.  И не спирам да си умувам за него. Още и за всичките тези неща случващи се около него. Около мен. Мисля за Проклятието. За Съзаклятника. За моето евентуално прераждане. Всички тези ми мисли се завихрят из главата ми. И като смерч от трета степен сякаш всмукват логиката от мозъка ми на някъде. А аз като че ли се понасям в някакъв мисловно облачен транс. 
Така и не помня, как съм стигнал до черната барака с големите стъклени прозорци. Как, какво и колко съм поръчал. Как, какво и колко съм платил. Спомням си само, че благодаря на продавачката и й обръщам гръб. 
И пак тръгвам на някъде. После пак ми се губят времена. Може би са били секунди или минути. Не помня. Бяло ми е за тогава. Ами нормално! В онези бели облачни мисли няма да ми е оранжево я? Усещам се как съм спрял и отново започвам да крача. След което осъзнавам, как излизам от това необяснимо Някъде с усещането, че току що съм слязъл от облаците. 
Да ето!
Вече правя първите си крачки, приземявайки се на плочите върху площада. Пък вече, дали от топлата дъхавост на прясно изпечена скара, идваща от лявата ми ръка. Или от онзи хладен звън-дрънтежа на потни стъкленици, звучащ в дясната ми ръка … Там не зная. Но знам как с всяка следваща крачка все повече се връщам към земното себе си. И все по-трезво и все по-реално осъзнавам, че в момента крача бодро към чешмата с две найлонови торбички във всяка ръка.  
И понеже последният ми спомен е че стареца го нямаше на пейката се озъртам уплашено. Виждам го че е там. Седи в другия край на пейката с Бруно на ръце. Кога, как и по какъв начин се е появилс новия си приятел не мога да си обясня. Това което виждам от тук е, как гледа втренчено в четирицветното топче, въртящо се върху водната струя. И от време на време се глади по главата. Пък аз нали съм на моята си облачно мисловна вълна с идването го подкачам:   
-     Казваш значи бай Курти понякога ние обикновените хора срещаме едни други хора? С които се разбираме необичайно добре? И знае ли човек може пък те не винаги да са някакви си там обикновени и случайни минувачи. Ама ти наистина за мен откъде накъде си мислиш, че съм твой прероден син? 
-    Не съм сам в това си предположение Младеж. И внучката така мисли!
-    Внучката ли?
-    Да! 
-    Говорил си с нея по този въпрос ли?Е! Нали уж искаше да е мъжка тайна?
-    Не точно съм говорил. Но знам, че тя има някакви интуиции по темата.
-    И ти как разбра?
-    Да де! Ти не си ми идвал на гости след както се събирахме за кръщенето на Бруно. 
-    Така е! Не съм идвал - нали бях на почивка.
-    Да! Да! Ти не си, но Внучката идва. А онази рамка-голямата. Най в дясно. Там на най-низко на паното. Сещаш ли се за нея?
-    Да! И?
-    Вече не е празна. 
-    Ми? Или по-скоро защо? Или не защо, а по-скоро какво от това? 
-    Внучката сложи миналата седмица в нея фотос от онзи момент, в който правихме залпа от любов. И докато поставяше снимката ми каза две неща, за които никога не съм говорил с нея… 
-    Какви неща?
-    Каза ми че интуицията й подсказвала, как на този фотос е запечатан един от последните мои най-важни моменти в живота ми. И повече чак толкова важни няма да имам.
-    Ахааа… Край казваш! По важно от този залп от любов чак в следващия живот. А другото?
-    А другото е че от както си я изплашил там в двора… Има странното усещане, че те чувства нещо като роднина. А не като някакъв случаен човек.
-    Истина ли ми говориш? – попитах аз и онова парещо кълбо там някъде в стомаха ми пак се завъртя.  
-    Ама ти… Младеж не се стряскай много! Иии… не гледай толкова буквално на казаното от мен. 
-    За кое?! За Внучката ли?
-    Не! За срещите със случайните минувачи.   
-    В смисъл как буквално?
-    Прояви и малко въображение! Щото нали виждаш…! 
-    Какво?
-    Ами може тези непознати хора които чувстваш необясними близки да не са ни само и точно деца. 
-    Яяя! Виж ти?! И какви още може да ни са?
-    Може да са ни още и братя, сестри… Или пък наши партньори, роднини, приятели или родители. Изобщо по един или по друг начин може да са били всякакви в някой наш минал или паралелен живот на настоящия ни. Така че да си знаеш Младеж! Ако усетиш неочаквана трайна близост с някой - не го подминавай с пренебрежение. Защото нали видя?
-    Какво?
-    Не е изключено тази непонятна на пръв поглед среща да ти донесе много повече, от колкото изобщо можеш да си представиш.     
-    Да, да! Явно може. Вече съм съгласен с това! – и понеже паренето в стомаха ми не спираше, реших малко да се отклоня от тази непонятна за мен тематика, казвайки  - Като гледам довел си ни и компания за почерпушката.  
-    Да! Ти много се забави със скарата. Какво ти стана не знам. Ама спираш тръгваш, спираш тръгваш. Мислех че нещо по мобилния си говориш. Че докато те чакам… Ходих до в къщи и вземах Бруно. Сивчо и той долетя подире ни. Кацна там горе на дървото. Но не знам! Сърдит ли ми е, или нещо друго… Ама не ми е проговорил от както сме дошли.
-    И какво друго да е освен сръдня? Ама пък защо да е така?
-    Как защо? Нали другата страна на Проклятието беше това да мога да се разбирам с растенията и животните. И да ги свързвам в приятелски връзки. И ако сега както казваш ти, че то се е разпаднало… - погледна ме тъжно бай Курти - Аз може би няма вече така да мога да се сприятелявам с други същества освен с хората. Че това ми е притеснението… Ти за това какво ще кажеш? А Младеж? За това нещо като доказателство имаш ли?
-     Виж за това и аз не съм мислил. Айде за приятелството горе долу можеш да жалиш… Ама за това дето няма да си в състояние да свързваш душите и мъртвите тела… Мисля не е голяма загуба. За какво ти е притрябвало от тук на сетне нещо или някого да реанимираш?
-    Може и да си прав. Ама на! Нали знаеш каква е човешката психика. Нещо като го е имал човек толкова времееее… И после му става тъжно, като му го отнемат. 
-    Да бе! Двете добрини под едната мишница не са за изпускане – усмихвам му се закачливо аз.
-    Май така е - да! Казваш с моите философски динени теории, по моята глава. Ама знаеш ли Младеж?! Сякаш някак си наистина не ми се иска за всичките си нечовешки приятели изведнъж да се превърна в най-обикновен човек.
-     Еее не говори така! Може пък да си се превърнал в един обикновен простосмъртник без Проклятие… - успокоявам го аз, хвърлям крайче хляб на земята, за което врабчетата се сбиват с боен хъс, а аз се усмихвам и питам -  Добре и като ги разбираш животинките, я ми преведи! Те сега казват ли ми нещо на мен? Дали ме обичат, или не? 
А той ги поглежда. Кривва глава в страни. Заслушва се. И после ме поглежда ехидно: 
-    Я пък ти! Какво да ти казват? Ти само ги храниш. За какво да те обичат? Само заради едното пусто хранене – после млъква, заслушва отново за секунда две в чуруликането им и отново ме поглежда - Нищо не ти казват. Карат се помежду си кой трябва да яде пръв. Мисля по-скоро те възприемат за някакъв  мърляч. 
-    Мърляч ли?
-    Нещо такова да! Нещо като по-едро злоядо дете. Което използва, че дядо му се е разсеял. И тайно се опитва да разстърви храна по земята, вместо да я изяде.
-    Уха! Благодаря за комплимента – но като го виждам да вдига рамене и да ми се усмихва, решавам да му вляза в тона – Е! То аз май сам си го изпросих. Амаа… Кой ми е крив, че се опитвам да се бъркам в животинските разговори и любови? Казваш значи нищо не ми казват за любов?
-    Те нищо нямат към теб! Но Сивчо много ревнува. И малко ти е обиден, че го пренебрегваш от към храната.
-    И защо пък да ме ревнува? Той вече да не би и той да ме има за свой приятел?
-    Не! Не си му още приятел. Но започва да те харесва.
-    Тъй ли? И от де на къде?
-    Ами защото един друг негов голям приятел, на който си спасил това онова от ампутация, има сериозни основания да те харесва! Ама и донякъде ревнува де. То при пернатите винаги някой пази докато другите птици се хранят или флиртуват. Че той до сега е бил на пост. Направил си е труда да ни предупреди с граченето си, че еййй онази жена с голямото куче може да мине покрай нас и да ни застраши. Пък ти вместо да запазиш храна за него, я раздаваш на врабците.  
-    Да бе ревнува? Как ли не! 
-    Да Младеж!
-    Я моля! Ти пък от къдеее… -   не успях да си довърша изречението и виждам, как Сивчо разгонва врабците, застава пред мен и граква два пъти, гледайки ме в очакване.
-    Еее! Ей го на! С дядо си ли ще спориш ти сега?! Ето! Виждаш ли? Сега вече иска определено иска да ти каже нещо!
-    Вярно че на такова прилича… - с усмивка на лице се чудя на ситуацията аз и отчупвам парченце от питката.
-    Ама Младеж не се стискай! Само хлебец ли ще му подхвърлиш? 
-    Ми?
-    Еее…! На него може и малко блажничко да му дадеш. Щото той никак не е заклет вегетарианец. Тъй да знаеш! Нали ти заръчах да предвидиш нещо от скарата и за любимците ми?   
-    Ама то аз си мислех, че ти се шегуваш! – взех да се оправдавам аз.
-    Не съм се шегувал. Дай му! Дай му! Няма да ти се обиди - поглежда ме бай Курти шеговито и с престорено сериозен тон ме предупреждава - Само бира не му разливай. Че да не вземе утре рано, рано по махмурлийската да ми чука на прозореца „сладка” вода да ми търси… - усмихва ми се пак стареца и се глади авторитетно по главата.
-    Я бе! Ще ти чука на прозореца. Малко ли локви и пълни улуци има наоколо… - опитвам се да остроумнича аз, но наистина ми става любопитно.
Защото Сивчо все пак е сива врана. Не е куче или котка. Но се доверявам на казаното от стареца. Хвърлям парче наденичка на земята. Сивата птица, държейки ме непрестанно под око, плахо на подскоци се приближава до сочното месо. С няколко точни и резки клъввания, плюс едно виртуозно врътване на главата се сдобива с малко късче. Повдига глава. Премигва блажено с клепачи. И с помощта на майсторски отривисти движения намества откъснатото между езика и небцето. После за кратко гледа съсредоточено някъде към небето. Миг по-късно. Досущ като шеф Виктор Ангелов, демонстрирайки авторитарно задоволство, одобрително кимва към мен с глава. 
А аз съм се втрещил от изненада. 
И усещам, как вратът ми е вцепенен, както на петгодишно дете, пред уличен фокусник, вадещ жив заек от шапката си. Сивчо обаче изобщо не се интересува ни от тилният ми дискомфорт, ни почудата ми. Хваща с клюн нова тлъстата порция наденица. Прелита три четири метра по в страни. Пооправя някое друго перо. И без да бърза с височаещ финес на мастит архонт се потапя в някакво си сластно чревоугодническо блаженство. Чак тогава усещам, как близо минута държа последната хапка от мезето в уста си. Преглъщам я набързо и се обръщам към стареца:    
-    Лелеее… Той само дето не се разля от удоволствие по плочника. Лелее врана да яде наденица на скрааа… Лелее… Ма бай Курти, ти от къде разбра, че той това иска? 
-    Е как от къде разбрах? – надига зелената си бутилка стареца и с уверена сериозност в тона си отсича – Дядо ти Ореха ми го каза. 
-    Стига де!
-    Как така стига де? Я чуй, чуй! 
-    Какво да чуя?
-    Е не чуваш ли как шумолят онези новите му младите му листенца, когато ти ги поглеждаш? 
-    Аз ли като ги поглеждам? – окорвам очи, но като го виждам да ми кима почти възкликвам –  И как?
-    Доволно, признателно и най-вече с Любов! –  отвръща ми бай Курти, намигва ми иносказателно и отхапва парченце от мезето си. 
После ме поглежда косо и по приятелски закачливо. Посяга с бутилката към мен. Аз му отвръщам на жеста. Гърлата на бутилките се чукат. Той обаче тарикатската завърта своята, като за фехтовка. Чука моята от другата страна. Аз схващам жеста и повтаряме това чукане няколко пъти. Бай Курти отново ме поглежда този път одобрително. Повдига пред очите си бутилката наместо показалеца и казва:
-    Ха така Младеж. Нека се получи нещо като бирен звън дрън-трептеж. 
-    Ахааа… бирен трептеж! Добре! Съгласен! А я да те питам нещо!
-    Питай!
-    Бай Курти, а биреният дрън-трептеж срещу махмурлийско проклятие помага ли? 
-    Ами не знам. Никога досега не са ме проклинали на Махмурлук за Махмурлук и поради Махмурлук. Може би и затова да не съм мислил по въпроса. 
-    Значи казваш можем да опитаме?
-    Че колко му е! Най-вероятно моето Проклятие вече е в миналото. А ей го на! Бъдещето е пред нас - отпива глътка бира той и продължава със сериозен тон - Ти нали знаеш, че аз съм старец изпитатело-експериментатор! – сочи се той отново с пръст и посяга към моята бутилка, намигайки ми по хулигански.
-    Знам! Знам! - отвръщам му аз на жеста – Даже съм повече от сигурен!
-    За кое си сигурен? За Проклятието или за това, че съм готов да експериментирам и с махмурлука? 
-    За Проклятието ти говоря. Махмурлука той е ясен! Ама бай Курти, защо питаш, от къде съм бил сигурен? То ти си ми казвал, как преди си бил голям майтапчия?
-    Казвал ли съм ти!? Ее! Може, може! И май така си и беше! Но ако както казваш ти съм си завъдил деменция ... Може и да съм го позабравил какво е това майтап. Че то това беше много по-преди.
-    Ама преди - защото беше млад? Или преди Проклятието да те порази?
-    Знам ли вече и аз!
-    Ти може и да не знаеш! Но аз вече знам! - повдигам на свой ред моят бутилка – Бил си си майтапчия по рождение. По-скоро или по-точно казано най-вероятно. А после или Проклятието или пък случка с невръстния ти син ти е отнело веселото на характера - и пак подавам бутилка за наздравица, но бай Курти вместо с гърлото ме подлъгва, прави финт и чуква моята с неговото дъно
-    Е наздраве по повод това ти откритие Младеж! И ха дано да е така! Че като се виждаме с теб, да имаме повод и да се посмеем малко повече от досегашните си срещи. Стига с тези трагедии! 
-    И аз така казвам! Бъдещето е пред нас! Поне на който колкото Бъдеще му е останало. Но така или иначе време е да се посмеем.
-    Така си е! Нека се посмеем – отговаря той, чукваме отново гърлата на бутилките като фехтувачи и двамата прихваме да се смеем на глас. 

ПС: Изключа, популярните в цял свят историческите личност споменати в това произведение. Изключа още; Димитър Вълчев, Тома Спространов, Гергана Лазарова, Чарли, Суза, Макс, Дядо Орех, Числото ? (Пи), Времето, Светлината, Любовта и паяка Тодор. Всички останали персонажи и непознати ви от училище категории споменати в текста са рожби на фантазията на автора. От там нататък… Ако вече част от описаните случки... Или някой по-конкретни душевни преживявания… На който и да е от героите… Се доближават по някакъв начин до някои си ваши лични такива… Там вече автора не носи никаква персонална отговорност. Защото е от ясно по-ясно, че въпросната близост почти със сигурност е Парадокс на Вашата Интуицията! Или ако не е така то най-вероятно ще да е плод на вашето прекрасно и безгранично читателско въображение…   
И още нещо! 
Авторът предупреждава всички читатели:
 „Че за разлика от тютюнопушенето четенето на този текст нито убива, нито е застрашавал вашето здраве, или това на околните докато сте го чели…  

На Макс!
Който и до ден днешен дори от Отвъдното не спира да залива с Любов душите на всички, които го познаваха.

© Ригит Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??