П АРИ 3
Излязоха от училище. И двамата мълчаха. Единият от срам, другият от обида. Кой от какво точно, после ще си изясняват. Той отдавна не води децата си за ръка. Май, за да сме точни, никога не ги е водил. Майка им, докато прохождаха. После сами. Между тях двамата, до тях двамата. Нека сами уцелват правия път. Логика и половина, но може пък и да е прав. Та тръгнаха те един до друг по улицата. Вървят, мълчат и не се поглеждат. И за първи път от толкова години, той изпита нужда да хване ръката на детето си. Може би, за да му даде кураж, а може би да добие сила от детската неукрепнала ръчичка. Кой ли знае? Най-вероятно и двамата в този момент се нуждаят от взаимна подкрепа. Но не! Момчето върви до него здраво стиснало ръцете си, скръстени пред гърдите, като че ли го беше страх някой да не наруши тази себепрегръдка. Един добър психолог по сплетените пред сърчицето ръце веднага щеше да определи душевното му състояние, но бащата не е психолог. Погледна го и запита:
- Студено ли ти е та та ...