П АРИ  3

   Излязоха от училище. И двамата мълчаха. Единият от срам, другият от обида. Кой от какво точно, после ще си изясняват. Той отдавна не води децата си за ръка. Май, за да сме точни, никога не ги е водил. Майка им,  докато прохождаха. После сами. Между тях двамата, до тях двамата. Нека сами уцелват правия път. Логика и половина, но може пък и да е прав. Та тръгнаха те един до друг по улицата. Вървят, мълчат  и не се поглеждат. И за първи път от толкова години, той изпита нужда да хване ръката на детето си. Може би, за да му даде кураж, а може би да добие сила от детската неукрепнала ръчичка. Кой ли знае? Най-вероятно и двамата в този момент се  нуждаят от взаимна подкрепа. Но не! Момчето върви до него здраво стиснало ръцете си, скръстени пред гърдите, като че ли го беше страх някой да не наруши тази себепрегръдка. Един добър психолог по сплетените пред сърчицето ръце веднага щеше да определи душевното му състояние, но бащата не е психолог. Погледна го и запита:

   - Студено ли ти е та така си се сгушил?

Момчето го погледна с лека насмешка, а в очите му просветна въпрос -„Защо се правиш на смешен” - и не отговори. Продължиха към дома.

Там предстоеше страшното. Изясняването. На масата – тримата. Семейният съд. Големият син беше предупредил, че ще закъснее и за това решиха да не го чакат.

   - Кой ще говори пръв? – мама Руми, обикновено усмихната, нежна, обичлива – днес беше строга, сериозна. Подготвяше се да бъде справедлива. И двамата мълчат, навели глави. Не смеят да погледнат другите двама.

   - Чакам!

„Мама никога не е била такава.” – си помисли малкият.

„Никога не сме имали такъв проблем” - Той сякаш продължи мисълта на детето.

   - Да питам ли или вие ще бъдете мъже и сами ще кажете.

   - Той защо излъга? Нали цял живот ме учи да не лъжа. А той? – и детето избухна в плач. Трие с юмручета очички и плаче. Знаете ли какво ми беше? Всички са знаели. Всички. Целият клас.И момчета и момичета. Даже класната е знаела. Само аз като последният глупак – и с преправен, гротескно звучащ глас се самоимитира - В лабораторията, в която работи баща ми… Защо сте ме лъгали? Колко време я играете тази игра? Колко?

Руми се беше подготвила да го кастри за побоя в училище, а виж какво стана. Май момчето е право. Винаги са действали четиримата като едно. Всички проблеми са решавали заедно.Но когато закриха лабораторията и той остана без работа, никак не намериха сили да кажат на децата. Големият май се досещаше. Подхвърляше от време на време лекичко нещо в смисъл: Ако се случи нещо, трябва да сме силни. С неговите дванайсет години как точно щеше да бъде силен, но и това да не  издава предположенията си също е проява на сила. Само малкият не знаеше и не се досещаше. Оня ден надълго и на широко разпитваше баща си за лабораторията,за експериментите,за апаратурата. Било му нужно за урока. Бащата се запали.-той страшно много обичаше работата си – и започна да му разказва. Майката го слушаше, без да го прекъсва, а той говореше така, като че ли преди два часа е изключил устройството, а утре рано, рано ще го включи пак. После когато останаха сами с лек укор го запита:

   - Защо говореше така на момчето. Той остана с убеждение, че ти продължаваш работа в лабораторията.

   - Знаеш ли, Руми, аз наистина продължавам. Всяка нощ сънувам, че натискам копчето и всичко е по старому. Все едно, че не е прекъсвало.

   -Е да, ама много добре знаеш, че не е така. Не мога да разбера, защо крием от децата.

   - Срамувам се Руми, много ме е срам. За какво мечтаех като студент, помниш ли?

Да влезе точно в тази специалност въобще не беше проблем за него. Той се готвеше за нея още от гимназията. Не  беше зубрач, но знаеше, че само отличен успех ще му я осигури и четеше здраво по всичко.

Мислете добре. Един ден левче няма да дам, за да ви вкарвам с връзки в университета.

Така им заявяваше баща му, на него и на сестра му. Не, че ги имаше в излишък парите ама така с възпитателна цел. Семейството живееше на ръба на благоденствието, както обичаше да се шегува майка им на масата, когато от време на време се събираха приятелски семейства, за да се самонасърчават и самоободряват, че не всичко е загубено,че все още има надежда за бъдещето. Отначало казваха „надежда”, после преминаха на „искрица надежда”. След това престанаха да се събират.

Та влезе той в желаната специалност и още във втори курс, в часа за консултации се яви при професора с папка, на корицата на която се мъдреше: Проучвания по въпроса. С големи червени букви изписани с тлъст флумастер. Говориха дълго. Май професора го взе на сериозно, защото веднага го включи в групата студенти, които работеха по темата извън предвиденото в програмата. В трети курс професора му предложи да започне в лабораторията. Не му се искаше много да минава задочно, но работата в лабораторията го изкуши. В това време  баща му се пенсионира а известни са размерите на пенсиите на хората, които се самоопределят като принадлежащи към „интелектуалния кръг”, така че изворчето, колкото и слабо да беше, пресъхна. Майка му вече беше безработна, а Руми чака второ дете. Трябваха пари и той започна.

Започна той  в лабораторията и всичко друго на земята спря своя ход ,вече толкова години.

„Ти се ожени за  тази лаборатория” – под форма на шега го упрекваше Руми за безпрекъсващата му ангажираност.

   - Как може да се сърдиш? Кажи ми, лишил ли съм те от нежност и внимание?

   - О не! Имам достатъчно.

   - Децата, не се ли грижа за тях? Зная всичките им проблеми. Решаваме ги заедно. Изживявам всичко свързано с развитието им. Кажи не е ли така?

   - Е да, така е.

   - Пари, липсват ли ти пари?

   - Добре, че каза за пари. Леля вчера ми приплака, че няма пари за някакво лекарство, та и дадох. Щяла да ги върне  на пенсията.

   -Добре де,  ама ти не отклонявай въпроса.

   -Прав си, прав си, но на мен ми се иска нещо по-така. Искам да отидем някъде на почивка. Да си поживеем.

   - Къде? На Бахамските острови. Ха-ха-ха.

   - Е, стига де, не ми се подигравай.

   - Руми, ти си човекът, който най-добре ме разбира. Нека завършим темата. Още съвсем мъничко остана и тогава...  не знам какво, не ми идва на ум. Обещавам ти нещо по-така. Имай съвсем, съвсем мъничко търпение.

Докато говореше това, той нежно беше хванал двете и ръце, ей така малко над китките, гледаше я в очите и й се усмихваше.  Като свърши, я обгърна с ръка а с другата я погали . После я целуна.

   - Вярваш ли ми?

   - Да!

Това беше точно преди година.

Скоро след този разговор, една сутрин отивайки на работа намери вратата на лабораторията запечатана. Много,много не им обясняваха. Връчиха им заповедите и там всички документи, както се полага при съкращение и ги захвърлиха на бюрото по труда. Заредиха се месеци на безплодно очакване. А времето лети. Как бързо лети. Отначало, докато се осъзнае, не му се вярваше, че се е случило точно на него. После се заредиха дни на безплодни надежди.

   - Какво да Ви кажа. Лошото е, че за хора с такава висока квалификация, в толкова специфична област на науката, почти не се предлагат места. Искате ли да опитате като учител на четири часа? Вие сте мъж, в женски колектив ще бъдете на голяма почит.

   - Парите?

   - Е, парите не са много - 160.

   - Малко повече от половин минимална. Не  Ви ли е неудобно да ми предложите това?

Дамата го погледна, сладникавата усмивчица изчезна и тя рязко смени тона.

   - Господине, отвън на таблото са показани всички свободни  работни места

Без да го гледа, служителката премести от единия та чак до другия край на бюрото някакви си папчици, пълни  с някакви си листчета играещи ролята на много важни документчета  и продължи с ледено студен глас:

   -Да не забравите да се явите за подпис на точната дата. Като излезете, кажете на следващият да влиза.

С това срещата приключи.

В началото парите не липсваха. Той използваше безкрайно огромния ресурс от време за четене. Децата свикнаха да го намират пред компютъра. Докато работеше често се е случвало да остава и да работи в къщи. Когато парите започнаха да не достигат, той се постресна и реши да потърси нещо непретенциозно, временно. Не му се вярваше, че завинаги е приключил с това което до скоро беше цел и смисъл на живата му. И започна едно чакане, едно надяване. Изпращаше CV-та, водеше телефонни разговори, даже на интервюта го канеха понякога. Всеки следващ път слизаше все по-ниско. Кога направо, кога с чувство за хумор понякога даже деликатно му поясняваха, че просто не е подходящ. Много си учил мой човек, много знаеш и сигурно много ще искаш, а виждаш ме мене, едвам се справям. Ще обиждам и тебе  и себе си, ако те взема. Тебе с парите, мене със самочувствието. Така го отряза веднъж един собственик на малка фирма.

 Търсеше връзки, приятели. Нищо, братче. Професорът беше заминал на някъде. Сигурно в чужбина.

Веднъж баща му, докато измъкваше от едно тайно джобче на портфейла си банкнота , му я подаде с думите-

   - Вземи там нещо за децата. Шоколадче ли, ти знаеш по-добре.

А той си помисли „Да бе, шоколад.” През деня беше видял магазин с евтини детски обувки.

Та докато си подаваха и поемаха банкнотата, като на шега баща му подхвърли:

   - Ти защо наистина не вземеш да помислиш за чужбина. Я колко народ замина.

Вряла вода, вряла вода с люти чушки го поля.

   - Татко, това ти ли ми го казваш?

   - Защо, какво лошо казах - сконфузено оправдание.

   - Как ще оставя дома си, жена си, децата?

   - Ще вземеш и тях.

  - Да, ама първо трябва да ида сам. На този етап казвам - Не! Твърдо не. Ако ще камъни по улиците ще чукам, торби на гръб ще нося. Но чужбина Не!

Камъни не се наложи да чука. Улиците вече се асфалтират, при това механизирано, но виж торби се наложи да мъкне, на гръб, пълни с какво ли не.

Беше помолил Руми, за сега да не казват на децата.

   - Виж, това не може да се прикрива дълго.

   - Руми, знаеш, че търся непрекъснато. Нали не вярваш , че ще остана хамалин завинаги. А и по темата не спирам да работя.

Тук Руми не издържа.

   - Защо се самозалъгваш?

Той знаеше това. Как добре го знаеше. Но много му се искаше да е истина, вярваше, че ще може да публикува само като хипотеза. Понякога човек има нужда да се самозалъже, ей така, за да има и за него утре. Няма сила да отговори. Накрая събра кураж.

   - Прости ми сине. Прости лъжата ми. Срамувах се да призная истината, а трябват пари, за да оцелеем.

Разплаканото дете стана, направи стъпка към баща си и сложи ръце на раменете му. Бащата изправи глава. Погледнаха се в очите.

   - Тате, защо ти реши, че аз няма да те разбера? Защо не повярва в мен? Нали ние сме едно,  семейство.

Двамата се прегърнаха, усмихнаха се и на тримата им олекна.