Пародия на мисли

Не ме е страх от самотата. Не ме е страх да бъда забравена, като песен, тиха разливаща се над морета и океани, над планини и гори, която помнят само сирените, която нощем само вятърът нашепва и самодивите танцуват под приказните й акорди. Песните се възраждат и някой, някога докосва тъжна самотна китара, която свири по-нежно от арфа, по-чувствено от пиано и по-ритмично от кавал. Намира стари, захвърлени тетрадки и преражда музата на отживял времето си уличен трубадур. Не ме е страх тъгата в очите ми, пуснала корени, да остане завинаги там. В ъгълчетата, като откраднат залез, предвестник на гибелна нощ. Красотата е не винаги щастлива, даже рядко. Откриваме я, когато сме най-тъжни и най-самотни, в чашката на отворило се цвете, в тихо навалялия сняг, в песента на чучулигите под прозореца ни и в капещите есенни листа.
И говорейки си сама в тъмното понякога, в моменти на безумна откровеност, разбирам, че страховете ми са изчезнали. Че не се страхувам от нищо... че съм загубила най-човешката си черта. Хвърлям се в авантюри и приключения, със замах приключвам и започвам етапи в живота си, водещи ме до покруса и щастие. Че може би потръпвам на ръба на пропастта и все пак се хвърлям с глава надолу, разперила ръце като за полет, а всъщност - прегръдка към всичко идващо и прощална за отиващото - изгубено.
И лека полека остава само една горчилка, която вълните на времето бавно, но методично измиват от душата ми. Сякаш самото време пречиства всичко закърняло и гниещо в мен. И цялата печал на света се събира за миг в тъжната ми усмивка и си отива като аромат на пролетни цветя сред есен, като спомен за сняг през лятото.
И аз си отивам, бавно, топя се по малко всеки ден. Вчера по-луда от днес, днес по-безумна от утре. В един свят на безмерие, където мярата е всъщност само илюзия. В един свят, където да лъжеш и да бъдеш лъган е нещо нормално. И отново този свят ми натежа. Отново ми се иска да избягам от него, но така и никога не намерих кът на спокойствие и щастие. Кът на малко усмивки, без заплащане, на топлота без да следва болезнената празнота, запълвана само от ледове и бурии.
И се опасявам, че престанах да се страхувам. Че съществото ми е изпълнено с жажда за живот, за очакване на нови неща, посрещащо с фанфари всяка глътка свежест. И тъкмо свиквам и искам отново - като наркотик. Промени, хора, светове, градове и домове. Сменям всичко и отново бягам по пътя на загубеното щастие, придружавана единствено от един безумен копнеж. Копнеж по... нещо... или някого... Копнеж по истинската стойност.
Дори престанах да мечтая. Не зная как точно стана, но един ден осъзнах, че всяка мечта е моя смърт. Реализирана или не, носи болка и тъга. И никога не е каквото съм очаквала и никога не е щастието, което съм виждала. Всички планове рухват, всички кули се срутват и остават отново само камъни, с които като идиотка отново градя мостове и градини, кули и замъци, отварям прозорци и зазиждам врати...
И отвред се боря с предразсъдъци и болни хора. Драпаща с нокти за малко разбиране, вечно бягаща от клеймото на наивност и доверие, лепнато ми някога от някого, което сякаш нося като кръст, изписан на челото.
И не вярвам в чудеса, а ги чакам... Пародия на мисли.
И отново потъвам в забрава, до следващия век, когато някой, някога ще извади старата китара, на която като безмълвен вятър е заспала съдбата ми...
За да бъда отново изсвирения подарък за някого...