Не ме е страх от самотата. Не ме е страх да бъда забравена, като песен, тиха разливаща се над морета и океани, над планини и гори, която помнят само сирените, която нощем само вятърът нашепва и самодивите танцуват под приказните й акорди. Песните се възраждат и някой, някога докосва тъжна самотна китара, която свири по-нежно от арфа, по-чувствено от пиано и по-ритмично от кавал. Намира стари, захвърлени тетрадки и преражда музата на отживял времето си уличен трубадур. Не ме е страх тъгата в очите ми, пуснала корени, да остане завинаги там. В ъгълчетата, като откраднат залез, предвестник на гибелна нощ. Красотата е не винаги щастлива, даже рядко. Откриваме я, когато сме най-тъжни и най-самотни, в чашката на отворило се цвете, в тихо навалялия сняг, в песента на чучулигите под прозореца ни и в капещите есенни листа.
И говорейки си сама в тъмното понякога, в моменти на безумна откровеност, разбирам, че страховете ми са изчезнали. Че не се страхувам от нищо... че съм загубила най-човешката ...