Когато завърших медицинският институт ме разпределиха в този малък общински център. Няколкото селца, които пренадлежаха към територията му бяха почти обезлюдени. Шепа хора бяха останали в тях. Най си харесах село Здравченце. Не го търсете на картата. Може и да го намерите след време стига да направят нова. Когато отидох за първи път бяха шепа старци, но прочути. Всички им се чудеха. Бяха запазили веселият си нрав и желанието си за живот. Всички участваха веднъж в годината на Националеният конкурс за народните обичаи и все вземаха първата награда. Бяха си направили клуб, в изоставеното кафене в центъра на селото и всяка вечер се събираха. 
За тези сбирки се носеха легенди. Като си спомня първото ми отиване се смея с глас. 
Беше след обяд. Почти превършвах работният си ден, когато телефона звънна:
- Дофторката ли е? 
- Да, аз съм.
- Добре дошла, чедо. Аз съм баба Пена от Здравченченце.
- Добър ден баба Пено. какво има?
- Виж ся, чедо. То е една старческа история, ала ти ша ма разбешеш. Дошъл днес агронима и казал на дядовците, че има млада дофторка и е ей тъй с всичко.
- Баба Пено, какво значи "ей тъй с всичко"?
- Те, мъжките тъй си говорят за убавите женски.
Напуши ме смях, но не биваше бабата да разбере.
- Значи така казва агронома.
- Ами, не е важно кво каза агронома чедо. Важното е, че дядовците като чуха се разболяха. Половината се тръшнаха на легло. Другата половина ша са тръшнат кат додиш.
- И какво да правя аз бабо Пено?
- Ша ти кажа дъще, ала требе да ме послушаш.
Едва сдържах смеха си. Нямах сили даже да дишам . От усилието сълзи ми потекоха от очите. Сестрата ме гледаше и тя със странен поглед и това още повече ме затрудняваше. Направих знак да излезе.
- Добре бабо Пено. Ще направя каквото ми кажеш.
Бабата зареди инструкциите, което направо ме омаломощи. Обещах да направя каквото ми каза и затворих телефона. След това се отдадох на смеха. Чак се разхълцах. сестрата влетя в стаята с чаша вода. Поуспокоих се и разказах всичко като преди това я накарах да се закълне, че ще пази тайната. След края на разказа вече двете лудо се насмяхме. После престъпихме към осъществяването на инструкциите, които даде баба Пена. Сестрата бързо намери две народни носии. Облякохме ги, а отгоре облякохме бели лекарски манти. Носиите скриха всичките ни женски прелести. Качихме се на колата и потеглихме. В центъра на селото ни чакаха всички баби и една по млада жена. Те ни разгледаха от всякъде и одобрително клатеха глави. Бяха толкова сериозни, че аз отново не можах да се здържа и този път се размях. Бабите ме погледнаха и след кратко двоумене и те се закискаха закривайки уста със забрадка. 
- Божке, Пено, наш'те ща останат с пръст в устата.
- Моя ша се раплаче от разочарование да знааиш.
- Амчи повече нема да се разболяват. Така ми се чини.
Дълго се смяхме, но трябваше да посетим "болните" Баба Пена се обади.
- Жени, мисля, че требе първо да идем у дома. Митре, като види дофторката ша онемее, и после веднага ша са обади по телефоня на Ристю. Докат стигне дофторката до него ша е оздравял. Нема да оди до Станю. И той ша оздравее веднага кога Митре му каже.
Всички заклатиха глави в знак на съгласие без да престават да се смеят. И потеглихме вкупом. Движехме се по непроходими пътеки за да не ни види някой от дядовците. 
Бабите ни оставиха пред дома на дядо Вуте и се скриха. Със сестрата застанахме пред къщната врата и аз почуках силно, както ми беше наредила баба Пена. От вътре се чу приклушен глас на болен човек:
- Вляз дофторке, вляз. Сам съм. 
Със сестрата се спогледахме и се засмяхме, но бързо скрихме усмивките. Отворихме врата и влязохме в одаята. Дядото лежеше на дивана със затворени очи.
- Добър ден, дядо Митре. Какво има? 
Казах с хрипкав глас. Така ме беше подучила баба Пена. Дядо Митре отвори едното си око, но не му повярва. Кога отвори и другото изненадата беше толкова силна, че го вдигна от възглавницата и той ококорен седна. Едва се сдържахме със сестрата. 
- Кажи дядо Митре от какво се оплакваш? 
Продължих му тормоза. Той мълчеше сякаш беше онемял. Потърка си очите, сякаш не им вярваше и прошушна:
- Амчи, дофторке, аз, таквоз... корема... нещо...
- А, корема значи. Ами да го видим дядо Митре. Сваляй панталона.
- Амчи, мина ми... преди малко ми мина дофторке. Тя, бабата чай ми прави и от него ми мина. Ша ме извиняваш дофторке. Ша ме извиняваш.
Дядото скочи от дивана отиде до шкафа и извади кутия с бонбони.
- Заповядай, дядовото, да ви почерпя, пък вие ша ми извините.
- Е, щом си вече добре защо да се сърдя дядо Митре. Няма какво да се извиняваш.
Взехме си със сестрата по един бонбон и тръгнахме. Дядо Митре ни съпровожда до пътната врата без да спре извиненията, а ние криейки смехът си напуснахме къщата опътвайки се към мястото където ни чакаха бабите. Разказахме им всичко и се смяхме до насита. Тръгнахме към дядо Христо. Бабите ме заведоха на близо и отново се шмугнаха в храстите. Дядото, обаче ни чакаше още на пътната врата. Но явно представата му е била по семпла. Като ни видя ококори очи, зяпна с уста и се удари с две ръце по бедрата. Едва не изтървах чантата от смях, но успях бързо да се съвзема.
- Добър ден. Тук ли живее дядо Христо?
попитах с хрипкав глас. Човечецът стоеше занемял и не отронваше нито звук.
- Аз съм докторката. Извикаха ме, че е болен. Къде е?
продължих да питам сякаш нямах понятие, че "болният" беше пред мен. Дядото се окопити най после и проговори:
- Ааа, дофторке, не е болен. Оздравя дядо Христо.
Говореше, сякаш за някой друг, но и аз не му казах нищо по този повод.
- Е, добре, тогава. Аз ще си тръгвам, че и друг болен има.
- Недей, недей ходи дофторке. И той оздравя и отиде некъде си.
- Добре. Благодаря, че ми каза да не си губя времето.
- Недей, недей дофторке. 
Збогувахме се с дядото и си тръгнахме. Погледнах през рамо и го видях да се кръсти. После извади телефона и умислен започна да набира. Бабите чакаха да им разкажа , но аз нямах сили да говоря от смях. Заведоха ме в клуба. Бяха приготвили обилна трапеза с лакомства. Преоблякохме се със сестрата и седнахме да се черпим. няма да ви разказвам подробности, но да знаете, че никога не бях се смяла толкова. 
По късно дядовците разбраха, за номера, който бабите им бяха скроили, но това не им попречи да станем добри приятели. Оказаха се здрави. Рядко някой се разболяваше, но редовно ме канеха на гости и аз от време на време ги посещавах. С времето съдбата ме свърза по здраво с тях, но за това ще ви разкажа по късно.