- Шефкa, яла патка?

- Каква патка, Ли?

- Патка... Много вкусно. Богати ядат.

- Патица по пекински ли? Яла съм.

- Купи голяма патка, аз прави.

- Добре, Ли. Нека почне работа, ще купим.

- Патка много вкусна.

- Да, Ли. Вкусна е.

Седим в празния ресторант и аз съм потънала в купчина бумаги, наречени НАССР. Съкращението е от английски, на булгериан е „Анализ на опасностите и контрол на критичните точки“. Ако искате да изкарате ангелите на някой собственик на малък ресторант, влезте и кажете

„Ние сме от агенцията по храните. Дайте документите за проверка“. Ще чуете тежка въздишка и примирено вдигане на рамене. Ясно, пак ще има глоби. Първото, което научава всеки собственик на малък бизнес у нас е, че глобите са неизбежни като смъртта. В началото на „демокрацията“ нещата се оправяха с подкупи, но вече рядко някой си прави този труд. Сега само тези на върха взимат, а ако имаш пари за тях няма да си към микроскопичния малък бизнес. Такаа, дневника за температури на хладилниците, нашатквам го с малки разлики. Всеки хладилник трябва да има термометър и температурите да се записват на всеки час. Идеята е благородна, ако нещо се развали и някой се натрови, да се знае от къде е тръгнало. На практика всичко е безсмислица. Големите си купуват компютърни програми, които им попълват дневниците, а дребните рибки като мен отделят време вечер да се отдават на писмени импровизации. Бих проверявала проклетите термометри и на десет минути, стига да можех да се клонирам, но не мога. Така, минавам към следващия дневник, колко пъти са си мили ръцете, после колко пъти сме хлорирали яйцата...

- Шефке... - две хлапета отегчено клепат на масата срещу мен.

Сервитъорите ми. Това им е първата официална работа в живота. И според мен и първото влизане в ресторант въобще. Което не е странно, едва са навършили 18 и са от някакви села. Трябва им малко стаж в Бг, за да хванат после по-добра работа навън. Поглеждам си часовника.

- Още половин час и отивате да събирате. Единия да се качи да обере оливерниците – и двамата скачат и аз посочвам кой да се качи

Бързат за дискотека, за това е този ентусиазъм. Това им е първото лято като възрастни. Затова са дошли да работят на морето. За да дивеят, да научат вкуса на евтиния алкохол, момичетата и самочувствието, че вече са мъже. И на кръвта. Вчера лекувах разбития нос на единия и ме съмнява, че ще е за последно. Мъжкарчета са и много ще се доказват.

- Аз да отида да измия тия чинийки...

Леля Вера е качила единия си крак на пейката. Махвам с ръка

- Стой си, утре.

Неудобно ми е да я вдигам. Жената е на 63 и двата и крака са надути като самуни. Трябва да си прави операция на колената, но няма пари. И двете и дъщери са разведени, с по две деца точно в харчлъците. Щяла да се пенсионира на 55, но е родена втората половина на годината и я хванал „пълзящия закон“. Все не и стигали 6 месеца. И сега ще чака до 65, защото и официалния и стаж не стига. Ако пак не променят закона. Опитала да мине ТЕЛК, ама и казали, че е годна да работи и тя си работи. Добра готвачка е, но заради краката не може да работи в български ресторант. В китайските българска кухня рядко се поръчва и се оправя. Мие и чиниите, и заготовки прави, абе всичко каквото се наложи. Сяда, почива и после пак.

Тя ми смигва и аз поглеждам навън. Две момиченца обикалят около ресторанта, а на моите хубостници ще им изтекат очите.

- Викнете ги вътре

Хлапетата се изстрелват към вратата. Момиченцата влизат и ме поглеждат леко смутено. Усмихвам се и им кимвам да сядат. Китаеца ги оглежда одобрително и почват да си приказват, доколкото схващам снощи са били на дискотека заедно. Хвърлям им по едно око. На тези години момиченцата се държат като жени, а момчетата като деца.

- Шефка купи патка, аз прави патка. Много вкусно.

Хайде пак тази патка.

- Нали шефка?

- Ъхъ – кимам аз.

Как пък не. Разбирам го, че му се яде патка, но сега пари няма. Работим вече 20 дни и съм все на червено. На морето сме, сезонно. Тук време за развиване на бизнес няма. Или отваряш и почваш да вадиш пари или до края си оставаш на червено.

Леля Вера се смее.

- Хвани си, бе Ли. За какво ти е купена. Тука патки да искаш.

Китаеца я поглежда изумено

- Тука патки свободно... - не знае думата „летя“ и прави жест с ръце

Имитира много смешно и с хлапетата се разхилваме.

- Вярно, шефке? Има патки?

- Не знам, Ли.

Двамата сервитьори се ентусиазират за идеята за патката и започват грандиозни планове, как ще я хванат. Телефона ми звъни и излизам да говоря навън

- Как си? Свършваш ли? Пътувам към теб.

Поглеждам си часовника, 10 вечерта. Явно и днес няма да забогатея. Влизам вътре

- Газ да прибирате. Чистенето ви се опрощава, но само за днес. Дамите ако искат, може да ви помогнат, но ще им плащате вие.

Дечурлигата се разтърчават и след 5 минути едното е при мен да се отчита. Този момент е много интересен винаги и много показателен за нивото на българското образование. Парите никога не са точни и то не защото децата лъжат, просто толкова могат да смятат като връщат. Ако се върне времето на касовите бележки, които се събираха с елката или не дай боже наум, сигурно никой клиент няма да доживее да си плати сметката. Компютрите смятат, компютрите изписват рестото и децата пак грешат.

Днес моите работяги са с по няколко лева отгоре. Мога само да се надявам, че са им бакшиш както твърдят, а не са прибрали повече от някой клиент, който утре ще дойде да ми вдига скандал, че са го излъгали. Напълвам им по две кутии с храна и ги връчвам на едното момиче

- Първо в квартирата да ядете и после на дискотека. Няма да ходите гладни.

На морето я караме като по семейному, затова на никой не му се вижда странно че се разпореждам. Момичето кимва и четиримата се изнизват.

- Какво трябва за утре, Ли?

Китаеца ме поглежда с празен поглед и аз махвам с ръка. Утре сутринта ще се оправям със зареждането, мръсните чинии, бумагите и другите неща. Закъснявам.

- Хайде, лелю Вера – заключвам и качвам жената да я закарам. Китаеца ни следва пеша. Квартирата е близо, но за човек който може да върви. Като доктора, който е решил че тя може да работи с тези крака, примерно. Или министъра, който е решил че инвалидните пенсии са перото, което най-много ощетява бюджета, примерно.

Слагам си бърз душ и настъпвам педала на старата трошка. Егати сезона, края на юни месец и по пътя няма пукната кола в 11 вечерта. Помня и други времена, но скоро май няма да видя пак такива.

Прибирам се чак към 4ри сутринта и в 8 имам чувството че парен чук бие по главата ми. Замъквам се в ресторанта и си правя силно кафе. После с крайна неохота се заемам със задачите. В 10 се изстрелвам да зареждам, народа ми трябва да се появи в 11. Връщам се в 11 и половина и не заварвам никого. Почвам да гледам озадачено, каквото и да са правили снощи, трябва да са се събудили до сега. Но няма ни готвач, ни сервитьори. Звъня.

- Ли, ти къде?

- Патка, патка – ентусиазирано отговаря китаеца

- Каква патка, защо не си тука? Къде си?

- Аз тука, патка... Тука...

- Отзад сме – чува се глас

Отзад има двор. Минавам там и заварвам двете хлапета, китаеца и баща ми да майсторят нещо

- Какво става – питам раздразнено

- Ще ловим патката, правим примката – отговаря едното хлапе

- Я веднага отпред да оправяте – те се покумват, но аз вече наистина съм ядосана и те с неохота се помъкват към ресторанта

- Ли, заготовка правил?

- Хвани патка, прави патка – щастливо отговаря китаеца

- Ли, трябва прави моркови, патка няма избяга

- Да, да, идва

Вдигам рамене и се махам да правя морковите, с него е така, прави си каквото иска.

Вечерта ресторанта се пълни и разбира се цъфва проверка. И разбира се получавам акт, забравила съм да попълня проклетите дневници за днес. Отделно някакъв клиент се оплаква от объркана сметка, на друг не му харесало не знам какво си. Въобще обичайната лудница. Мярвам, че китаеца се разхожда много щастлив, но не ми е до него. Чудя се колко акт ще ми натресат. Процедурата е такава, съставят ти го и след месеци решават колко ще ти е глобата. От време на време чувам крясъците на гитета /местно име на вид морски патици/, явно и на тях не им е ден. На края на вечерта, като виждам и при всичкото търчане пак колко малък е оборота, света ми става черен. Затварям и изчезвам да разпусна. Прибирам се пак към 4ри сутринта и тъкмо да си лягам, отново чувам някакви крясъци на гите под прозореца си. Поглеждам озадачено, нощем гитета би трябвало да няма. Крясъците обаче продължават и се чуват съвсем наблизо. Прозореца ми гледа към същия заден двор, в който сутринта се мотаеха китаеца и хлапетата. Слизам долу и се насочвам към крясъците. Боже, не вярвам на очите си. Едно нещастно гите седи на средата на двора и врещи. Връщам се, взимам нож и отрязвам края на примката. Гитето веднага излита с плясък. Лягам си.

Сутринта се връщам към 11 от зареждането и заварвам китаеца ядосано да размахва сатъра над морковите

- Какво има, Ли?

- Патка няма. Баща изял патка – той продължава да размахва сатъра ядосано

- Кой баща и коя патка – питам озадачено

- Твой, изял патка. Не честно, аз хванал патка. Иска патка, каже мене, не вземе цяла патка.

Най-накрая включвам, че говори за гитето

- Това не патка, Ли. Това гите. Не се яде. Не го е изял, пуснал го е. То не става за ядене.

Нямам никакво намерение да казвам, че аз съм пуснала гитето. Китаец със сатър си е опасна работа.

- Иска патка, каже мене. Защо яде цяла патка? Патка моя. Аз прави, всички яде. Той дал тебе патка – насочва към мен сатъра

- Не, Ли. Защото няма патка. Гитето не се яде, кисело и мирише на риба, пуснал го е.

- Аз прави, всички яде. Моя патка. Защо вземе моя патка?

- Ще купим истинска патка, Ли. Не се ядосвай. Купим утре патка, правиш патка. Става?

Китаеца си измърморва нещо под носа на китайски и продължава да е ядосан. Вдигам рамене и отивам да си върша работата. Няма цял ден да се разправям за гитето.

Китаеца ходи намусен целия ден и се кара на всички. Леля Вера се тюхка, че въобще е споменала за дивите патки, а следобеда се появява баща ми вбесен

- Ти ли пусна гитето?

- Да

- Тоя ме обвинява, че съм му го изял и иска друго. Ще му кажа, че ти си го пуснала.

- Да не си посмял. Да му беше казал, че гитета не стават за ядене, не да му даваш примки. Ако хванете друго нещастно пиле, ще ви убия и двамата.

- Ама той си го иска, какво да правя? Цял час ми се кара.

Вдигам рамене

- Кажи му, че нямаш зъби и няма как да си го изял. Избягало е и готово – и приключвам въпроса

Вечерта Ли прилича на градоносен облак и само овиква сервитьорите

- Какво има, Ли? Защо ядосан?

Той насочва черпака като шпага към мен

- Баща лъжец. Казва няма зъби, патка избягала. Аз гледа в уста, има зъби. Изял патка!

Напушва ме на смях, но се въздържам.

- Утре купим патка, Ли. Ти правиш. Става така?

Китаеца не казва нищо, но навежда черпака леко надолу. Съгласен е. Сутринта му нося патката. Цената и е колкото на аржентинско телешко, защото била екологична, но други няма а ми е писнало да го гледам как се цупи.

- Аз прави, всички яде, баща не яде – пояснява той преди да почне да готви

- Да, Ли – надявам се най-накрая сагата да приключи

Вечерта спретваме малък купон с приятели и патката е сервирана най-тържествено. Ли лапва едно парченце и прави физиономия

- Тази патка не хубава. Баща изял хубава патка. Тази грозна.

- За какво говори – пита ме озадачено един приятел

- Хвана едно гите, аз го пуснах, но той е убеден, че баща ми го е изял.

- Не му ли казахте, че гитета не се ядат?

Усмихвам се и вдигам рамене

- Не вярва.