Патологичен     случай

Kазвам се Грехомер  Хойков и съм патологичен ревнивец.  На вид изглеждам     съвсем  м-а-а-лко повече от абсолютно нищо особено.  Две рунтави вежди се здрависват по средата на  изпъченото ми като бирено коремче чело.  Косата ми е анемична, сякаш засята от самолет при силен вятър. Имам  тъмни, изгарящи от ревност очи, чиито ъгли са насочени към бомбетата на обувките ми.  Нос, който дълго се е питал какъв ли да стане и в последния миг е решил да бъде хем широк, хем дълъг, хем гърбав и с край подгънат надолу. Върху едната  ноздра ми е  кацнала кафява бенка голяма колкото кокошинка. Санскритските ми бърни са тънки и скептично присвити, а под тях  царствено се откроява квадратната ми  брадичка. Костелива адамова ябълка, мършав врат и дълги ръце и крака придават  на мъжкото ми  несъвършенство  една елегантна святост...

         Че съм ревнивец,   установих окончателно  след сватбата си с госпожица

Букетка  Дръжкова. Още тогава моят пръв приятел Валериян  Кавгаджийски насаме ми подхвърли: ”Грехо, Грех-о-о, гушна сега Букетчето, ама да те видя ще имаш ли здрави гащи да го задържиш в ръчичките си!”

           Ревността беше моята голяма тайна. За нищо на света не желаех да я призная публично. Но тя ровеше душата ми като кокошка старо бунище и снасяше в полога на ума ми едни такива мисловни запъртъци, които овоняваха  миговете на простичкото ежедневие. Всяка нощ сънувах Букетка прегърната с непознат мъж на прозореца на заминаващ влак. Влакът потегляше, а аз тичах след него и крещях. От умора едва се държах на крака, но нещо упорито ме тласкаше отзад да продължа да тичам... Беше винаги  Букетка, която ме мушкаше в гърба  да се събудя и да се обърна на другата си страна, за да спра да викам. Когато сутринта  ме разпитваше за нощните ми  кошмари, аз винаги заявявах, че нищо не помня.

           Дебнех нежната си половинка  на всяка крачка. Скришом проверявах чантата ù, ровех  из бележниците ù, зорко преглеждах  входящите повиквания на мобилния ù и на домашния телефон, водех тайно досиета на нейни колеги и познати... Когато я сграбчвах в Хойковски обятия,  за да изразя  трепетите  на Грехомерското си сърце, започвах да душа дискретно косите ù като ловджийски барак с надеждата  да удуша чужда миризма . Най-трудно ми беше да прикривам  ревността  си  на обществени места. Тръгваме например двамата на театър или концерт. Влизаме в залата. Още отдалеч   фиксирам с острия си поглед в редицата нашите празни столове. Портативният ми органайзер веднага включва по зададената програма - има ли в застрашаваща близост до двата стола седнал мъж. Ако има от едната страна, аз предвидливо, но демонстриращ нехайство, настанявам  своето Букетче на другия стол. Но не дай Боже и до нейния да се насади някой мъжки екземпляр,  това  ми създава големи неудобства. Защото аз през цялото време  трябва да следя в тъмното  моралното поведение на заподозряния  натрапник, а  и да гледам отчасти и спектакъла, та да не събудя подозренията на Букетка, ако ме попита за нещо все пак. Получавам такова разногледство, че часове след това не мога да събере ревнивите си очи в една посока.

                  Работех  в една лаборатория  съвсем сам. Към нея имаше баня. Баня като баня - съвсем обикновена, с предверие за събличане и   душ  с гореща и студена вода. Букетка работеше в същото предприятие, но на друго място.  Винаги канех  в предпразничен ден изгората си да се окъпе в  служебната баня. Едно - да направя  малко икономии от семейния бюджет, друго -    да съзерцая женските прелести  на нежната си половинка. Пък и да преживеем  някои съвместни следсъзерцателни моменти...

                 В  тоя ден очаквах Букетка, но шефът, верен на своята управленска  безочливост, ме викна спешно  и то, представете си -  два часа преди края на работната седмица! Срещам на път за кабинета на шефа  моя колега и добър приятел Паисий Гъзибаров.

-         При шефа ли? - пита той

-         При шефа - отговарям аз. И се разминаваме  с усмивки  топли като реотаните на загрял котлон. Хубаво, ама  той решава да прибяга  до моята баня и да си хвърли един душ набързо. Съблича се в предверието и започва веднага под водата да се грижи за  Гъзибаровите си телеса. В това време пристига Букетка. Вижда, че ме няма в лабораторията, но чува шума на течащата вода и си казва: ”Грехомере, Грехомер-е-е, толкова ли  кирляса и баталяса, че не устиска да ме почакаш!” И влиза в предверието на банята. На закачалката висят слипове, потник и работни дрехи. Женската ù душа възроптала и тя рязко отворила вратата на банята. Гледа – насапунисано мъжко дупе, вълнясали криви крачуни и глава също цяла в сапунка.

-         Грехо, грях мой, ти що не ме почака, бе?! – викнала  тя.

-                   Сепнат от гласа ù и сащисан, Паисий Газибаров рязко се обърнал, така че моята Букетка успяла да разгледа отблизо и чучура на чайника му...

А оня като се подплашил,  тъй както е насапунисан, хукнал към предверието да вземе дреха и да си покрие срамотиите.  Букетка пък, като осъзнала за грубата си грешка, се разпищяла и хукнала навън.  В това време пристигам аз. Първо виждам насапунисания и гол Паисий, после засичам с поглед подплашената Букетка... и стана каквато стана... Ревността изведнъж събуди у мен всички заспали вулкани, предизвика сеизмични трусове и  цунами. Мисловният ми Апокалипсис ме накара да сграбча един прът, незнайно откъде попаднал в лабораторията. Че бой, че дърмон, че трепане, че убиване... Паисий, гол и ревящ, изскочи на улицата. Едва отърва кожата... Сега вече зная всичко, но Букетка не ми говори и си събира багажа, Паисий ме съди за нанасяне на средни и тежки телесни повреди, а шефът ме наказа със заповед и спря топлата вода в банята. Ама пак съм щастлив, да знаете, защото няма вече ревност да ме гризе, няма нищо и съм абсолютно спокоен. Много съм спокоен.

                                                                            Диана Загора