Напрежението в директорския кабинет се усещаше по косъмчетата на кожата. В стаята прави до вратата стояха жена на около тридесет и пет, а до нея възрастен мъж – слаб и прегърбен, с побелели коси, за когото годините вече нямаха никакво значение.
-    Бозукова, какъв е проблема? – въпроса изстреля мустакат директор,  
разположен удобно в кожен стол. Беше пълен, но това му придаваше някакъв чар и авторитетност.
-    Господин Буюклиев, не можем да се разберем с господин Димитров. Елица  
Василева от десети “А” клас е включена във фолклорната група за поставяне рекорд на “Гинес” на рилските езера. Проблемът е, че е участник в училищния отбор за последния кръг на олимпиадата по история, който ще се състои по същото време в Пловдив.
-    И какво сега, не можете да я разделите ли? Ха-ха-ха! А аз трябва като Соломон  
да реша... – директорът поглади двойната си гуша и отсече без колебание. - Нека отиде на Рила. Все пак цяла България и цял свят ще ни гледат във филма. Да изпратим най-доброто, с което разполагаме. Да видят те, що е патриотизъм и как се прославя родината. Да разберат чужденците как се играят хора в България, даже и на най-високата планина, а ако трябва и в най-високото езеро. Това ще донесе слава и авторитет за училището,  а най-после и за мен. Ха-ха-ха!  
-    Ама, господин Буюклиев, тя е най-добре подготвената ми ученичка. Слава се  
печели не само с хора и тропане тук и там, а и със знания. Освен това да не забравяме и възпитанието. Историята най-добре учи на патриотизъм – старият учител повиши своя глас на последното изречение.
-    Димитров, стига с тази история! Не виждаш ли новото време, действие е нужно,  
да се танцува, да се показва. Това е днешното възпитаване в патриотизъм – директорът стана от стола и се облегна на бюрото, с което показа, че срещата е приключила.
-    Ама, господин Буюклиев...
-    Няма, ама, решено е! Другият път, когато се наложи, ще подкрепя теб.
Двамата учители напуснаха дирекцията и всеки тръгна по своите задачи.  
Бозукова с енергична и стегната крачка, а Димитров – вял и отпуснат.
             Елица се прибра от училище направо вкъщи. Бързаше да приготви багажа си за утрешното пътуване. Душата ѝ пърхаше радост от предстоящата екскурзия, но имаше и леко разочарование, щом си припомни тъжното лице на стария учител, докато  съобщаваше новината. Дядо ѝ се върна от разходка, прибра сакото в гардероба и влезе в стаята като си пееше тихичко: “Заспали чувства в мен недей събужда...”
-    О, дядо, много си весел! – девойката го закачи от вратата.
-    Животът е прекрасен момичето ми, ама чакай баба ти да си дойде. А ти за къде  
стягаш багажа?
-    Утре ше ходим на рилските езера. Ще се опитаме да поставим рекорд за песни и  
танци изпълнени на най-голяма височина в света.
-    Брей! Ще станете сензация. Едно време правехме това за удоволствие, сега за  
рекорди. Накъде отива този свят?
-    Мъчно ми е за господин Димитров.  
-    Димитров, историкът ли?
     Момичето кимна и продължи.
-    Сякаш го изоставям. Защото екскурзията съвпадна със състезанието ни по  
история. Той се пенсионира тази година и иска за последно да направи достойно представяне. Пък Бозукова, нашата учителка по музика каза, че рекордът ще бъде най-добрия пример за патриотизъм.
-    Хм, рекордът – пример за патриотизъм. Тази госпожа изобщо не разбира какво е  
това? Димитров най-добре може да ѝ обясни.
-    Защо, дядо? – Елица остави сака и седна на леглото заинтригувана от казаното.  
-    Подполковник Марин Куцаров, брат на бабата на вашият учител по история е  
всъщност един от най-големите герои на България. Един истински пример за войнска чест и искрен патриотизъм.  
           След подписването на Солунското примитрие на 29 септември 1918 година, част от нашите войски остават в плен. Между тях е 19-и пехотен Шуменски полк с командир подполковник Марин Куцаров. След като разбрал за условията на договора, той дълго мислил какво да прави с полковата светиня. Събрал войниците и пред тях публично изгорил знамето, за да не попадне в плен. Ала всъщност го свалил и скрил в хастара на шинела си. Това, което хвърлил в огъня било дръжката и калъфа. Девет месеца, докато бил в плен укривал светинята без никой да разбере. Щом се върнал в Разград и показал знамето всички изпаднали в бурна радост и го наградили с орден “За храброст”, а по-късно и с орден “За спасяване на българско знаме”. Ето, за това няма пленено българско армейско знаме, заради патриоти като Марин Куцаров.
-    Брей, дядо! Откъде я знаеш тази история? – момичето гледаше с искрящ от  
вълнение поглед.
-    Знае, дядо, знае! Защото е учил едно време, а не е тропал хорца по Балкана.
-    Ех, стига, де. Нали е за рекорда?
-    Рекорд, хм. Ние едно време...- и продължи да говори, докато излизаше от стаята.
            Във Фейсбук се надигна такова неподправено негодувание, след като част от младежите от фолклорния ансамбъл, съвсем спонтанно влязоха във водите на рилското  езеро “Бъбрека”, че правителството се принуди да реагира своевременно. Наложи солидна глоба на организатора на мероприятието по заснема на филм за поставяне на рекорд на Рила.  
             След няколко дни директорът на училището видя учителката по музика и каза:
-    Бозукова, каква стана тя? Май, пресолихме манджата! От урок по патриотизъм  
се превърна в урок по простотия.
-    Децата не знаеха, нямаше никакви табели.
-    Нека не се оправдаваме, виновни сме и това е. Не е патриотизмът на Рила,  някъде другаде  е...