Беше загубил вече... Но не го осъзнаваше все още. В стремежа си да я запази, просто я изгуби... някъде по пътя. Загуби я сред мечти, очаквания, желания, нагласи, предразсъдъци... Дали щеше да му липсва!? Все още не знаеше, но предстоеше да разбере. До тогава нищо не можеше да направи. Само безкрайната любов можеше да го спаси. Но той не я усещаше. Не знаеше на какво да заложи. Искаше да има всичко - сега, веднага, едновременно, само за себе си.

Тя стоеше спокойна и мълчеше...

"Не се тревожи, всичко ще е наред!", прошепна той, галейки лицето ù...

Тя се усмихна тъжно. Обърна се и го погледна - очите му бяха красиви и неспокойни. Той самият не си вярваше, а искаше тя да му вярва... Хаосът в мислите му не му позволяваше да направи нищо. Мислеше как да има всичко, а нямаше нищо! Тя отдавна беше разбрала, че нищо не може да се върне, да се спаси, да се поправи... Единственото, което оставаше, бе да приеме неприятните факти, да преживее емоцията от загубата и да продължи отново. Незнайно къде, с кого, как, но знаеше, че трябва да върви. Той също го знаеше. Но се страхуваше... Тя го изчакваше търпеливо и се чудеше как ще се събуди на сутринта. Умората надви клепачите и те се затвориха...

Събуди се и се засуети... Беше от онези тягостни утрини, в които и се струваше, че всеки ден  е едно и също, уморително, инертно... Загубата усещаше в сърцето си и това я напрягаше. Поредната загуба на Его-то. Колко упорито се оказа то, отново... Мразеше го и се опитваше да го надвие... Беше крехка (въпреки че изглеждаше силна) и винаги се предаваше пред него. Умората от натрупаните загуби, любови, пътища и смисъли вече ù тежеше. 

Тя прогони натрапливите мисли и запали цигара. Тютюнът миришеше на ванилия и напомни отминалите дни и нощи... Бяха тежки, но някак само техни. Бяха драматични, но някак случващи се за първи път. Бяха техни, но бяха погубени... Загубата е част от печалбата. Печелим тогава, когато сме готови да изгубим всичко.

Пейката в Париж щеше да остане празна...