Когато го изписаха от кардиологията Пеко беше в състояние на невероятен стрес. Бяха му казали, че ако не му прочистят с катетър съдовете на сърцето, ще умре от инфаркт. Съдовете били пред запушване и телта трябвало да ги обходи от край до край, за да изчисти плаките, натрупали се от честото ядене на свински пържоли. Тревожното в случая бе това, че новооткрития център по инвазивна кардиология нямаше опитни специалисти. Предният ден бе починал един пациент тъкмо от подобна манипулация. Бяха се смели вечерта с Пеко, бяха си разказвали вицове, а на сутринта го изнесоха за моргата. Било някакво непредвидимо усложнение. Те, грешките на лекарите никога не са признавани и хората, без силни връзки и роднини, си мряха като мухи, ако нямаше кой да ги уреди тук и там, при по-добри специалисти.
Като разбра за случая, Пеко скокна, хвърли пижамата, приготви си багажа и тръгна да си ходи. Спряха го на вратата. Дадоха му да подпише някаква декларация за доброволно напускане, но това не му направи никакво впечатление. Беше си решил да се подготви за преглед при софийски специалист.
„Мамка им дееба гадове! Нема да им се дам да ме уморят!“
„Ама ти още утре ще получиш инфаркта, а после и да се вайкаш няма файда…“ – каза му доктора, почесвайки си задника. Хемороидите го тормозеха силно и това беше единствения ефикасен жест, за да потисне нетърпимия сърбеж в тоя момент.
„Не и не! Търсете си други пациенти за експериментите!“
Всъщност номерът на лекарския екип от кардиологичното отделение беше ясен почти на всички. Те се стремяха да прекарат максимално количество пациенти през инвазивния сектор, с едната цел да си изпишат най-скъпите клинични пътеки за лечение. Това им носеше заплати доста над средното ниво на доход за страната. Имало, нямало нужда - всичко живо в кардиологията трябваше да се изследва с катетър. Ако ли пък пациентът откажеше, следваха заплахи, психологични обработки и други трудно доказуеми манипулации със съзнанието и подсъзнанието - мръсна и гадна тактика, но узаконена, премълчавана и най-важното, платена от държавата.
Пеко излезе от вратата на болницата, пое голяма порция прашен градски въздух и се запъти за дома. Пред входа на кооперацията едва не се сблъска с Цеко на Буба. Всички му казваха така, защото той не мърдаше и крачка без престарялата си кривокрака кучка Буба.
Очите на Пеко сълзяха от притеснение. Това не остана незабелязано от комшията му.
- Какво става бе, юнак? Какво си са разкиснал?
С няколко думи Пеко изповяда пред Цеко тревогите си, както казваме ние врачаните: „Съдрà си ризата“.
- Не бой се, бе! Ножо е дървен! И на мене ми казаха същото, ама я ги опсувах и си тръгнах. Ще идем до София при специалист и ще са оправим. Дай да видим тия дни как са влаковете за София и да си стягаме парцалите за път…
- Ти нема ли да изведеш Хари на разходка?
- Те сега ще го изведа. Иди седни на оная пейка, а я ще дойда след малко.
Постепенно Пеко се успокои. Той извади някакво счупено гребенче, заглади белия си оредял алаброс с малко вода, нахлупи новата бейзболна шапка с емблемата от световното по футбол в Бразилия и подсвирна. На свирнята му се отзова гръмък кучешки лай. Толкова силен, че на човек му се струваше сякаш е издаден от някакво огромно свирепо животно. Не-е-е, не сте познали! Беше дребен йоркширски териер, толкова мил и толкова красив, че човек би се учудил на силните му гласови възможности.
Той изскочи радостен от банята, притича със ситен кучешки тръс, изправи се на задните си крачка, а предните опря на коленете на Пеко. Беше изплезил език, трепкаше с цялото си телце и махаше радостно с опашка. Явно Пеко му беше любимият господар. Всъщност Хари (такова бе името на териера), беше притежание и живата играчка на Пековата внучка. Но, както става на практика, пълното и качествено обслужване на животното бе поверено на дядото. Той го разхождаше, хранеше и се грижеше за доброто му кучешко настроение.
Днес Хари беше украсен с „моцка“. Така се казваше малкото кичурче косми вързани с червено ластиче между ушите, сякаш имаше трето ухо. Това му придаваше невероятно мил вид, но донякъде дискриминиращ пола му. Така е, защото въпреки джобния формат, Хари си беше мъжкар и половина по физика и дух. Кучките го привличаха неудържимо, с вида и миризмата си, а видеше ли в махалата чуждо куче – нашественик, тутакси побесняваше от ярост и лаеше така, че хората се обръщаха от изненада.
Цеко беше седнал вече на пейката. Буба се бе покачила на съседната малката тераса, засадена с трендафили и мека тревица. Беше се изтегнала под един цъфнал розов храст и с усилено чесане се мъчеше да пропъди някаква досадна бълха.
Вниманието на Хари тутакси бе приковано към кучката. Той се отскубна от стопанина и стръвно се спусна към нея. Тя изръмжа предупредително, но това не направи никакво впечатление на мъжкарчето. То опря крачка на задните и части и се приготви за бурен полов акт.
- Ела тук бе, хулиган! – кресна му Пеко.
- Остави го бе, не виждаш ли, че Буба с едно мръдване на крак ще го издуха на асфалта. Нека се позабавляваме с интересната гледка.
- Какво да го оставя бе, Цеко. Минават разни познати, пък ме излага пред хората. Гледай онази жена, как са хили само… Я ела тук бе, приятел! - строго рече Пеко.
Хари се подчини. Приближи неуверено, а стопанинът му го грабна и го пъхна под мишница като как се пъха дамска чанта. Териерът се сгуши в него и притихна. От време на време се обръщаше към кучката, изскимтяваше, но вече никой не се съобразяваше с желанието му.
- Я остави кучешките мераци, а ми разкажи как изкара в кардиологията.
- Тегло бе, братче, тегло… Пиеш една шепа хапчета и ти спукват дупето от инжекции. А оня шашавия доктор, дето си чеше дупето пред пациентите, току мине сутрин и те наплаши до смърт.
- Абе нас май ни е лекувал един и същи доктор! И моя си чешеше така дупето. Пациентите, като го гледаха се хилеха непрекъснато, но никой не смееше да се изпусне на глас. На третия ден ми каза, че ще ми вкарват някаква жица в сърцето, иначе ме чака инфаркт. Така ме наплаши тоя човек, че се принудих да кажа, че ми няма нищо само, за да ме изпишат, а всъщност сърцето ми биеше та ще се пръсне. Излязох си болен, а след време постепенно се оправих. Но не от лекарствата, които ми изписа. От тях ми отичаха краката и така ми се виеше свят, че не можех да ида до магазина, за да си купя хляб. В един момент зарязах всички хапове и се оправих. Но… дяволът неден ми вкара в ума една муха, че ако не си оперирам сърцето, докато съм по-млад, после ме чакат нечовешки мъки. Та сега си мисля, къде и при кой софийски доктор да ида, за да реша проблема? Наплаши ме, бе човече, наплаши ме яко тоя пустиняк.
- Я виж там, виж! Пияниците са вече на линия.
Пред павилиона на циганката се бяха събрали неколцина безделници и безработни. Бяха накупили бира. Седяха на бордюра и надигаха дружно шишетата с евтина бира. Някои вече бяха изпили по една и бяха стигнали до оня момент на заядливост, когато падаше всякакъв контрол. Пиянските им гласове се извисяваха кресливо и гърмяха по цялата територия на Стария пазар.
Тъй като беше петъчен ден, срещу тях една селянка беше изкарала за продан кокошки и яйца. Кокошките подплашени от виковете на пияниците крякаха, блъскаха се в тесните кафези, но нямаше начин – никой не ги пускаше на свобода. Един гласовит петел се провикваше истерично, но не за кукуригане, а от отчаяние и ужас. После внезапно замлъкваше уплашено. С една дума беше истински птичи „Шаш и паника“.
Цеко извади от джоба си малко пликче със смокини. Протегна го, за да почерпи комшията си.
- Хари яде ли смокини? – каза го просто на майтап.
- Всичко яде тоя пич, най-вече плодове - от огризки на ябълки до дини и пъпеши. Но когато му дам диня подпиква през пет минути. Отводнява го.
- Ами да пробваме тогава – каза Цеко, извади една смокиня от плика и я поднесе на кучето.
То внимателно я помириса, после с ловка захапка я отне от ръката му. Задъвка сладко, преглътна и замаха с опашка. Очите му бляскаха игриво, а езичето току се плезеше и прибираше в малката уста. Явно смокинята му беше харесала.
Цеко му подаде втори плод. Кучето така бързо и ловко щракна със зъби, че едва не отхапа пръстите на благодетеля си.
- Бах мааму! – възкликна Цеко – Тоя е голям гладник бе, Пеко! Как му споделяте на ядене?
- А-а-а, всичко е с мярка. Ако му даваш, ще яде непрекъснато, а като му се напълни стомахчето повръща и после пак започва да яде. Храним го два пъти на ден, но с отбрани храни. Синът ми му купува разни гранули от Кауфланд, а внучката току не мине ден и му вари кренвирши. Хари си живее като цар. Ти не живееш така като него…
- Ясно! Буба обаче не е така. Сега, в жегите, няма никакъв апетит. Сигурно е от старостта. Хапва веднъж на ден, сутрин рано и то специална храна. Правя и бульони от патешки фенери, понякога и топя пръжки, но вече не яде много.
- Абе, Цеко-о… роди ни се много бостан, та съм решил от утре да започна да го продавам край магистралата до железопътната линия. Там има вече един куп с циганска стока, но проклетите цигани искат по 60 стотинки за килограм диня. Няма никъде по-висока цена от тяхната. Лъжат, че са докарали дините от Добрич. Окрали са някой бостан на хората из врачанско, а сега грабят и врачани. Ще застана срещу тях и ще им подбия цената, да знаеш. Ще висят циганска цифка, докато им изкуфее стоката.
- О-о-о, няма да те пропусна. Ще мина да си купя. Много обичам дини, а трябва да ги ям и заради сърцето.
След два дни Цеко, връщайки се от Кауфланд, мина край търговците на дини. Пеко беше заел стратегическа позиция тъкмо срещу циганите. Дините му бяха по-дребнички, но свежи и на доста ниска цена. Продаваше снаха му. Той седеше на един стар дървен стол, нахлупил новата, бейзболната шапка и държеше в скута си Хари. Беше му отрязал малко парче диня и териерът лапаше лакомо директно от ръката му.
- Май си намерил и продавач за бостана си. – приветства го Цеко.
- За всяко нещо си има чалъм. Аз съм го садил, копал, поливал, а други ще го продават. Достатъчно е, че им гледам Хари.
Снаха му се усмихна на тия думи, после пое динята, която Цеко си бе избрал, сложи я на кантара и скромно каза: „ Седемдесет и една стотинки“. Цеко плати, пъхна динята в чантата и се загледа в Хари.
- Ама тоя си нагъва яко дини. Ти беше прав, голям гладник е.
В тоя момент Буба се провря между дините, помириса една пукната и направи чупка към стола на Пеко. Реакцията на Хари не закъсня. Той се разлая силно, задрапа с лапки и се помъчи да се отскубне от скута на господаря си. Същевременно пусна една топла струйка я от възбуда, я от отводняващото действие на динята. Пеко усети мокротата, плесна го по вратлето и го захвърли на Буба. Буба го посрещна с приятелско благоговение. Беше истинско шоу за цялата навалица да наблюдава любовния акт между джобния йоркширски териер и едрата, престаряла, кривокрака кучка. Циганите от отсрещната страна на магистралата изпаднаха в луд възторг. Те засвириха с уста, задюдюкаха, а един от тях се провикна:
- Давай нашио, давай яко! Само ЦСКА!
© Мерлин Todos los derechos reservados